Съжалявам, Уотърс. След 20 години ще заведа детето си на концерт на Нета Барзилай
Преди седмица и нещо, на концерта на Роджър Уотърс, малко преди той да каже, че и руснаците са хора и да възмути интелигенцията, се замислих за музиката на поколенията.
На концерта можеха да се видят много хора около 30-те, отишли да слушат Уотърс с родителите си. Аз също бях с баща ми, за който Пинк Флойд са (били) фактор в съществуването: една невидима, но кънтяща със звука си музикална ръка, създала нагласи, разрушила модели и построила съвсем нови за времето си умове.
Хрумна ми, че след 20 години ще е хубаво и аз да заведа порасналото си дете на концерт на някоя легенда от моята младост. Хм. А сега де. Бих завела сина си на Уитни Хюстън или Майкъл Джексън, но те умряха. Честър Бенингтън и Крис Корнел се самоубиха. Тийнейджърските ми идоли The Prodigy си струват концерта, но не са точно от ранга на Pink Floyd. Spice Girls и Backstreet boys се разпаднаха. А и какви стени рушаха те? Може би след 20ина години всички ще отидем с децата си на концерт на Бионсе в Арена Армеец, или пък на Джъстин Бийбър?
А защо не нещо на местно ниво? Може би лайф на Слави Трифонов и Криско на Орлов мост? Или защо не концерт на спечелилата снощи „Евровизия“ Нета Барзилай?
Снощният конкурс и победителят му още повече ме набиха в тъжните размисли, че нашето поколение, на родените през 80-те и 90-те, е болезнено ощетено откъм истински музикални идоли. Докато нашите родители са растяли с Beatles, Rolling Stones, Queen, Led Zeppelin, Dire Straits, Pink Floyd, Deep Purple, Uriah Heep др., ние имаме музикални конкурси, в които печелят абсурдно изглеждащи изпълнители, „резистващи“ на огромния проблем със сексуалните закачки в Холивуд.
Израелската песен-победител „Toy“ претендира да бъде носител на важно послание – „събуждането на женската сила и социалната справедливост, опаковано в цветен и весел ритъм“. Прекрасно. Въпреки че жените отдавна могат да гласуват, все още има много какво да се желае по отношение на социалното равенство между половете. Особено на място би звучала песен с такова послание в държава, в която масовата представа за Истанбулската конвенция е как границите се отварят и по улиците ни нахлуват хиляди шарени гейове от третия свят, които ще заразяват децата с педерастлък.
Само дето песента „Toy“ не предава никакво послание, а „цветният и весел ритъм“ представлява някакво насечено, кривогледо кудкудякане на сценографския фон от китайски златни котки, които се продава във всеки китайски магазин в Европа. Посланието вероятно е съсредоточено в припева, който гласи:
I’m not your toy (Not your toy)
You stupid boy (Stupid boy)
I’ll take you down now, I’ll make you watch me
Dancing with my dolls on the motha-bucka beat
Not your toy (Cululoo, cululoo)
(Cululoo, cululoo)
Идеята не е точно революционна. През 2009г. La Roux пееше:
