shareit

Телевизията не е това, което беше

| от |

„Време ми е за малко добра телевизия“, казва един приятел винаги когато пролетният сезон наближи. Телевизията е онова ново guilty pleasure, което може да задоволи всичките ви нужди на киноман и седене на дивана по пижама, ако не искате непременно да се бутате с тълпата в салона – с онази хрупащата, кашляща, викаща, от време на време говореща по телефона и в нередки случаи хълцаща и риташ-стола-ми-бе-глупак тълпа.

Споделеното чувство от общата страст към доброто кино с група непознати е наистина страхотно, но в някои ситуации то се изменя и придобива размерите на пиеса на абсурда, в която участваш по неволя. Ето тогава избираш удобния диван, пижамата и питието вкъщи.

Новият вид телевизия предлага именно този избор.

Тя е кино, разтеглено в близо десет часа, снимано от майстори и изиграно от такива.

Телевизията се промени рязко в последните 5-6 години и дори онези, които я отричаха бурно, й дават шанс. Най-запалените киномани смятаха, че гледането на сериали е за нърдове, за „глупаците вкъщи“ или „за баба ти с плетката“. Днес говорят за телевизия и кимат умно с глава като разбирачи, щом се започне обсъждането на някой сериал.

Гледането на телевизия е новото четене – кара те да изглеждаш престижен, разбиращ, ангажиран, начетен, човек с широки интереси дори. Телевизията е новото секси, особено ако си избрал правилните сериали.

Те не са много, но почти всеки ги гледа и ги е чувал.

Метаморфозата в телевизията започна преди няколко години, когато все по-престижни актьори й дадоха шанс и бяха издигнати в култ от фенове и критика.

Бавното захождане към киното от страна на малкия екран се случи при американците, които решиха да вложат повече пари в телевизионен продукт.

Някои смятат, че първи поведоха крак HBO с техния Game of Thrones, който промени рязко облика на телевизията и досега е най-скъпата тв продукция. Но килима за брутално доброто шоу на канала беше застлан много по-рано от други ветерани на по-малките продукции.

Още „Приятели“ в ранните `90 години се опитаха да направят нещо подобно – първо, като вдигнаха хонорарите на актьорите си до безобразни нива и второ, като поканиха, макар и за малки роли, звезди като Гари Олдман, Брус Уилис, Изабела Роселини и разбира се, Брад Пит. Актьорът прави завръщането си на малкия екран именно там, след престоя си в Glory Days и по онова време вече е мегазвезда.

От добрия опит на „Приятели“ обаче трябва да минат години, за да може малката синя кутия да се отвори към по-добрите в бранша и съответно. Култови сериалиот 90-те и началото на новото хилядолетие съществуват, разбира се, но малко от тях ще останат в историята като телевизия, създала онова усещане за кино, което търсим в момента. Дори „Бар „Наздраве“ с прекрасния Уди Харелсън вътре не влиза в този списък. Бавният опит на телевизията да достигне седмото изкуство започна някъде около появата на „Д-р Хаус“.

Малкият екран вече беше започнал да набира сили с драми от всякакъв характер. От друга страна тийнейджърските драми се лапаха като топъл хляб от публиката и съответно тяхното производство се покачи рязко, без това обаче да повлияе по никакъв начин на качеството им.

„Д-р Хаус“ промени това.

С група по-скоро неизвестни актьори, може би с изключение на Робърт Шон Лионард от„Обществото на мъртвите поети“ и „Невинни години“, с един Хю Лори, който е на ръба да се откаже от проекта и да си замине за дъждовна Англия, „Д-р Хаус“ прави революция още с първия си сезон. Плътни персонажи, великолепна актьорска игра, стегнат разказ, динамика, изненади и много гост-звезди.

Някъде там, а може би и с последните сезони на „Сексът и градът“, телевизията поема по своя нов път.

След което се появиха Game of Thrones. Без големите звезди или големите режисьори в началото, сериалът на HBO спечели с добра фабула, страхотни ефекти и рязкото унищожаване на вселената, която е създал, без да му пука особено какво причинява на феновете си. Тази откровеност и динамика спечели почитателите дори повече.

Ако „Д-р Хаус“ и Game of Thrones обаче създадоха звезди, секссимволи и мокри фантазии на хиляди мъже и жени по света, то Netflix ги покани в дома си и ги показа на малкия екран. Тяхната революция започна бурно и рязко с появата на House of Cards. Те не просто поканиха Кевин Спейси, носител на два Оскара и безпрецедентно великолепен актьор, да изиграе най-безобразния злодей в телевизията, но му дадоха за партньорка Робин Райт, а на режисьорския стол поставиха Дейвид Финчър. И Спейси изигра ролята си като в шекспирова драма, като в най-доброто кино, което сме гледали.

След като Кевин Спейси се поддаде на изкушението на добрата телевизия и много други, които изпитваха страх да не ги вземат за по-лека ръка актьори, направиха същото. Именно телевизията издигна в култ Матю Макконъхи, който рязко смени попрището с „Истински детектив“ и показа, че не е просто Мистър Тяло, най-добрите плочки в Холивуд и прочие глупости. Процесът за него всъщност започна още с „Адвокатът с Линкълна“, но „Истински детектив“ беше продукцията, която направи Макконъхи толкова ценен и важен, какъвто е днес.

НВО продължиха с покачването на нивата на малкия екран с продукции като „Престъпна империя“, където Стив Бушеми играе, а Мартин Скорсезе продуцира, с „Винил“ от този сезон, който накара майстора на криминалния трилър, дори на 70 да седне на режисьорския стол заради сериал и ще продължат триумфалното си газене нагоре с новия сезон на Game of Thrones, и с очаквания силно и в напрежение Westworld, по филма на Майкъл Крайтън, с участието на Антъни Хопкинс и Ед Харис. Дори няма да споменавам надълго и нашироко „Милдред Пиърс“ и „Ангели в Америка“, които събират най-доброто от киното на малкия екран и им печелят награди. Единият бележи дългоочакваното завръщане на Кейт Уинслет, а другият събира на едно място Мерил Стрийп, Ал Пачино и Ема Томпсън. Случайност? Не мисля.

В края на първото десетилетие на XXI век сред плявата производство на сериали за хрупане, които продължават да се правят и днес, се появява и „Шерлок“, който пък вкарва британците в голямата игра. Пак те успяха да прилъжат Кенет Брана да се снима в сериал и адаптираха шведския „Инспектор Валандер“ с него в главната роля. С мъжа, който иначе играе Шекспир. И в шоуто, Брана е точно толкова добър, колкото би бил, ако играеше в някоя драма от британския драматург.

Останалата част от Европа не остана по-назад и скандинавците дадоха своя отличителен отпечатък в новия вид телевизия. Най-добрият им резултат носи името Bron/Broen или „Мостът“, който и досега си остава ненадмината криминална психодрама.

Американците обаче са известни със своята свръхпроизводителност и измежду всичко, което те бълват всяка години, се отличиха продукции като „Фарго“ – адаптация по безобразно добрия филм на братя Коен, самите те са продуценти на проекта, „Хирургът“ с Клайв Оуен, „Записки на младия доктор“ с Даниел Радклиф и Джон Хам по новелите на Михаил Булгаков, „Уеуърд Пайнс“ с Мат Дилън, „Зловеща семейна история“ с Джесика Ланг и Кати Бейтс, The Big C с Лора Лини и дори канселираният бързо Luck с Дъстин Хофман.

Тази пролет всички очакваме Game of Thrones, а лятото и Westworld, междувременно доглеждаме „Винил“ и House of cards, и откриваме продукции като The Night Manager с Том Хидълстън и Хю Лори. Всички тези неща нямаше да ги има, ако тази мини-революция не беше започнала.

И ако някой сега ви каже, че гледането на телевизия е за бабички или лелки без работа, може спокойно да го изтриете от френдлиста си и да го оставите да се наслаждава на „Малката булка“ с ужас.

Телевизията е новото секси и отдавна не е това, което беше.

 
 
Коментарите са изключени за Телевизията не е това, което беше