Внукът на Кольо Фичето разбива Османската империя в Тракия

Едва ли има човек, който да не е чувал легенди за Колю Фичето. Възрожденският строител и архитект може да се похвали с невероятни успехи и реноме във всяко едно отношение. Реномето му е безупречно, при това във всяко едно отношение и можем да забележим, че в творческия си период, Фичето познава много добре турски, гръцки и румънски език, при това в началото на XIX век. Интересен факт е, че родът на този виден българин, известен още като Никола Иванов Фичев, може да се похвали с точно толкова сериозно реноме. Ще обърнем внимание на един от внуците – Иван Фичев.

Той се ражда на 15 април 1860 г. в Търново. Баща му Иван е един от заможните жители на града и може да се похвали като добър родител, особено след като синът в най-ранна възраст получава възможност да се образова при известния даскал Георги, а след това и други продължават с развитието на младия Иван. Бащата плаща образованието и изпраща сина си в Априловската гимназия в Габрово, а след две години самият Фичев ще замине за Цариград, където ще бъде насочен към Робърт колеж.

За съжаление е принуден да се върне, животът за него започва след смъртта на баща му през 1877 г. Привлечен е в новите дружини на българското опълчение и на 17-годишна възраст се записва като доброволец. Поради високият си интелект, Иван Фичев е изтеглен и назначен за преводач на габровския окръжен управител, както и преводач на тървоския губернатор и секретар на търновския окръжен началник. Можем спокойно да заявим, че като човек на тази възраст, Иван е бил един от много ценните кадри в армията, а именно това влечение по-късно ще продължи. Само 3 години по-късно младежът вече ще е на прага на Военното на Негово Княжество Височество училище в София.

Първият чин е юнкер. След две години е девети по успех от 62-ма души и произведен в чин подпоручик. На 2 октомври следва още едно повишение като младши офицер в 3-та рота. Много скоро ще влезе отново в бой, този път с началото на Сръбско-българската война от 1885 г. Иван Фичев служи в Северния отряд, където командва 2-ра и 5-а рота. Същата година между 12-16 ноември ще участва в защитата на Видинската крепост. След края на войната е върнат на предишната си служба като търновски воински началник, но скоро отново е назначен за командир в Девети пехотен пловдивски полк. Същата година издава и първия български военен вестник „Народна защита“.

След преврата на княз Александър Батенбер е негов адютант и го придружава от Русе до София. На 1 април 1887 г. е произведен в чин капитан. През 1888 г. е командирован в София за преглеждане на преведените руски устави, а след това работи по монографията си „Материали по Сръбско-българската война през 1885 година.“. През 1889 г. Фичев е изпратен за допълнително обучение във висшата италианска военна школа. През 1892 г. е произведен в чин майор, а година по-късно преподава тактика в дивизионната учебна команда на Първа пехотна софийска дивизия.

 

Снимка: By Scuala di Guerra – Scientific Archive Department at Bulgarian Academy of Sciences, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=68807485

Следващата година е началник на специално създаденото учебно бюро в Министерството на войната, където много други български офицери ще получат своята основа в изкуството на войната. Към това се добавят и редакция на списание „Военен журнал“, а самият той създава и „Войнишка сбирка“. Като дружинен командир на Седемнадесети пехотен доростолски полк може да се похвали с още един справочник за практическа работа в полеви условия на офицерите. Влечението към науката е изследването на военните действия ни показва и още една интересна тенденция. През 1908 г. идва и следващият пост в армията – генерал-майор.

Две години по-късно е началник на генералния щаб на Българската армия, а през 1912 г. е вече началник-щаб на Действащата армия и ще управлява армията по време на двете войни. Сред задачите е разработка на оперативен план за война с Османската империя. Ето защо на него се пада и тежката задача да управлява армията в Тракия. В хода на Балканската война е достатъчно адекватен, за да заповяда на генерал Димитриев да довърши османската армия по десния фланг и бързо да неутрализира Лозенградската крепост. През октомври се водят кървави битки при Гечкенли, Селиолу, Ексиполос и Петра, малко след това идва ред и на крепостта.

Въпреки успешните военни маневри, Фичев е недоволен от бавното пристигане на информация, което не дава достатъчно времме за бърза реакция и по-нататъчно организиране на армията. Благодарение на неговите стратегии за първи път две армии се обединяват, пречупвайки фланговете на противника. На 20 октомври Османската империя официално предлага примирие, генерал Фичев обаче все пак продължава да подготвя армията за нападение в Чаталджа, принуждавайки противника да бъде значително по-съобразителен в случай, че военните маневри се променят значително. Впрочем, настъплението в Чаталджа е заповед, която не се дава от Фичев, а от генерал М. Савов.

Според мнението на Фичев, битката ще се води в много тежки условия и е значително по-добре да се изчака настъплението. След един ден в сражения, Фичев е призован от царя, за да дава обяснения, макар и той самият никога да не е настоявал за провеждането на подобни маневри. Нещо повече, Фичев продължава да смята, че прекратяването на военни действия и изчистването на разногласията по мирен път. Генерал Савов остава на поста си и продължава да води военните действия, които вече не са толкова величествени, а костват само нови и нови жертви.

Снимка: By Unkonown – Partial reproduction from an vintage photo (prior 1912), Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=64675340

На 14 юли 1913 г. в Букурещ заминава делегация, в която е включен Фичев, целта е воденето на преговори за прекратяване на военните действия. Докладът на Фичев относно състоянието на армията привлича вниманието на Фердинанд и вместо да бъде освободен от армията, както той самият иска. На 1 януари е произведен в чин генерал-лейтенант и назначен за ръководител на 3-та военноинспекционна област. В навечерието на Първата Световна война прави още един доклад, в който заявява, че Германия и нейните съюзници по никакъв начин не могат да спечелят мащабния военен конфликт. Отказва да поведе армията в още една война и доброволно напуска.

Преминава запаса и прекратява 33-годишната си кариера в театъра на войната. За съжаление ще види предстоящата национална катастрофа и страда откровено за тежките жертви и жестоките репарации, които предстоят. През 1921 г. е назначен за пълномощен министър в Букурещ при правителството на Александър Стамболийски. Прекарва две години и след това се отказва от политическата кариера. До края на живота си, внукът на Кольо Фичето продължава да пише и твори, въпреки влошеното си здраве и отслабващото зрение. През 1931 г. военноначалникът умира, но оставя след себе си достатъчно материали, които по волята на съпругата му са дарени в БАН.

Заглавна снимка: By Неизвестен – Този файл от българската Държавна агенция „Архиви“ е качен в Общомедия като част от проект за сътрудничество. Държавна агенция „Архиви“ предоставя изображения, които са в сферата на общественото достояние. Цитирането на източника Държавна агенция „Архиви“ става с посочване на съответните идентифициращи документа номера на фонда, описа, архивната единица и листа., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=30012418