Любовната игра между САЩ и Русия, Александър II и Линкълн в битката между севера и юга
На 4 април 1866 г. след близо година от опита за убийството на Ейбрахам Линкълн, руският цар Александър II също избягва опит за покушение. Американският конгрес ще изпрати нота, в която съжалява за опита за покушението срещу настоящия император на Русия. На въпросният конгрес по настояване на президента Андрю Джонсън, трябва да се изпрати специален пратеник – асистентът на флотата Густавус Фокс.
Неговата задача е лично да предаде тази резолюция на Александър II. В началото на август една група от американски бойни кораби, водена от USS Miantonomoh ще пусне котва в балтийското пристанище на Кронстадт, където с 21 празнични салюта ще се приветстват новодошлите, а американският флаг ще бъде издигнат редом до руския.
В следващият месец има церемонии, вечери, разходки, фойарверки и всякакви други фестивали. Празнува се едно необичайно приятелство, което никога не е било точно формално. Великият император на изтока ще посрещне най-великата република от запада. Фокс няма да спира да прави комплименти по адрес на империята и нейния владетел, Александър от друга страна ще обяснява, че ще използва всичките си усилия и възможности, за да подсили връзката си с американците. Тази любовна история може да накара мнозина да се замислят какво се обърка с над век по-късно.
Руската империя ще бъде една от най-верните и много американци ще изразяват положително отношение към нея, при това на фона на много други европейски нации. Американците я виждат като много по-добър и надежден съюзник дори от Великобритания и Франция.
Дипломатическите отношения са поставени на картата от 1809 г. с помощта на Джеймс Мадисън. Той назначава Джон Куинси Адамс за първи външен министър – нещо като посланик – в Русия. През 1832 г. Русия ще стане първата нация, с която САЩ ще започне да търгува. Американците дори ще подпомогат империята по време на Кримската война от 1853-1856 г. и ще бъдат срещу Великобритания и Франция, както и Османската империя. Тези отношения поставят началото на една свещена и магнетична връзка, сякаш говорим за двама любовници, които са готови на всичко, за да запазят отношенията си.
Администрацията на Франклин Пиърс също ще продължи да ухажва императора. Всички опити на останалите страни да развалят тази връзка, бързо се пресичат. Идеята между всички е да поставят едно ново начало и да се създаде една силна връзка. САЩ изпраща на Русия въглища, памук, муниции и други военни материали. Американски доктори и доброволци ще заминат в Русия, за да бъдат доброволци по време на въпросния конфликт. Именно тогава руският външен министър принц Александър Горчаков ще съобщи и каква е мотивацията на американците:
„Те ще тръгнат след всичко, което има достатъчно пари в себе си. Те имат кораби, имат хора и са готови да приемат всяко едно предизвикателство. Всяка една блокираща флота ще помисли два пъти, преди да започне да стреля срещу звездите и червените линии.“
Подозренията на британци и французи се оказват правилни, никой не е готов да се бори срещу американската флота, която по това време преминава спокойно с всички пратки и ги доставя директно на царската армия. Руската загуба не се отразява по никакъв начин през 1856 г. и има огромна благодарност за изпратените помощи и всички проведени битки от самите американски доброволци.
Изборите от 1860 г. ще поставят за първи път и отношенията между руснаци и американци в риск. Новите административни погледи на Русия, практически дори не са завършени и често се критикуват. Линкълн описва руснаците като хора, които се преструват, че обичат свободата. Уилям Сюърд ще заяви, че руският деспотизъм изиграва много сериозна роля в някои от речите на сената и това не може да се игнорира.
Стоецкл, който вече е успял да стане министър в новия парламент, бърза да защити руснаците и нарича своя президент слаб, провинциален, несигурен и ограничен от своя голям опит като мениджър. Знанията в една среда не трябва изобщо да се добавят във външната политика. Мнозина от колегите на критика ще твърдят, че той продължава да е най-босия във външните отношения на този парламент, но за сметка на това говори най-много.
Анализите на руските министри показват, че силата е в ръцете на Линкълн, но Стоецкл вече се намира във Вашингтон и през 1850 г. се жени за американката Елиса Хауърд. След това ще следи напрежението между изтока и запада. Той вярва, че носи огромна отговорност и смята, че именно севера провокира юга и скоростта на този конфликт ще обезличи цяла Америка. Негов отговор относно темата е, че северът няма да може да съществува без юга.
Първите черти на враждебност започват да се забелязват през април 1861 г. и драматично да изкривяват външната политика и динамиката между Русия и САЩ. Руснаците все още хранят топли чувства към американската демокрация, докато американците се въздържат от руския абсолютизъм, антипатията и отношението към някои от водещите сили в Европа. Точно тези стържещи чувства ще накарат американците да се дръпнат от тази идея. Колективната памет още не е забравила помощта в Крим, нито са забравени и 22-та милиона руски серфа, получени на 3 март 1861 г.
Помощите на американците успяват да помогнат за стабилизирането на руската аграрна икономика, както и да позволят изхранването на огромния брой руснаци. До този момент самият Стоецкл, който както вече се досещате, е руснак, продължава да твърди и изисква от своите руски господари в Санкт Петербург, че връзката трябва да остане и е в огромен интерес на Руската империя. За да се затвърди това, Русия дори отказва да заема страна в проблемите на САЩ, които няма как да бъдат решени от външна сила, това е техен вътрешен конфликт.
Докато Европа подкрепя Линкълн и приема факта, че робството трябва да бъде премахнато, руският барон също е съгласен, но пък пише един от най-странните документи, в който споделя, че това ще е една нова бариера между севера и юга, които винаги ще се надяват на помощите от Русия.
Отговорът от Санкт Петербург е заглушен. Цар Александър II не успява да отговори на време и след това ще застане зад идеята на своите министри. Отговорът му е:
„Аз направих повече за своите руски слуги, като им предоставих земя и лична свобода, за разлика от американците, които освободиха негрите чрез прокламациите на Линкълн. Вярвам, че ще дойде време, в което много хора ще поставят под въпрос американската еманципация на негрите от 1863 г.“
Линкълн изпраща своя най-добър парламентьор – Касиус Марселъс Клей. Той е бил помощник в кампанията на президента и сега трябва да замине за Русия. Други двама са изпратени в Лондон и Париж. Клей трябва да изиграе своята роля и да затвърди топлите отношения между Русия и САЩ. Трябва да охлади страстите на руснаците да се намесват в гражданската война и да не си врат носа в различни политически игри.
Проблемите за американския пратеник в Русия ще започнат от самото начало. Той ще заяви, че годишната му заплата от 12 500 долара или 328 хиляди долара в днешни пари, не е достатъчна за неговите нужди. Желаната сума е от 17 500 долара. След шест месеца в плаване, той най-накрая пристига в Санкт Петербург. Не е ясно какво точно е правил, но през следващата година ще бъде върнат обратно в САЩ и ще бъде генерал, докато на негово място ще бъде изпратен Симон Камерън.
Той също ще се опита да избяга от поста, забавя пътуването си и най-накрая е натоварен на сила на кораба. По пътя ще спре в Лондон и ще се срещне с Хенри Адамс, който веднага ще му напълни главата с истории, че най-вероятно ще се изгуби завинаги в руската степ. Точно като Клей, Камерън веднага ще започне да мисли за своето бързо връщане в САЩ. Желанията са попарени, но през 1862 г. идват изборите и заедно със жена си се прибира в САЩ, като след това напуска поста като министър в Русия.
Клей ще реши, че военния живот не е за него и трябва да се върне обратно в парламента. Имало твърде много генерали на бойното поле и той нямало да се сражава. Линкълн ще осъзнае, че този човек изобщо не става за генерал, той е толкова досаден, че още не е сигурно защо войниците не са го застреляли, следователно ще има честта да се върне обратно в Русия, заемайки предишния си пост. По време на своето второ пътешествие, неговата роля е много по-адекватна.
Докато той е там, Великобритания и Франция правят всеки опит, за да помогнат на Конфедерацията да се превърне в независима страна. Двете страни виждат огромен потенциал в разделянето на САЩ и той идва с много икономически позитиви, но от друга страна, това не е толкова лесна задача. Хери Мерсиер – френския министър в САЩ ще започне да привлича руския и британския министър в играта на медиаторството. Плановете им се провалят много бързо. Французинът прави втори опит през юли, искайки от руснаците да направят първи опит за разговор. Принц Горчаков нежно ще откаже подобна оферта:
„Русия и Америка имат специални отношения едни към други, а нуждата от пратеници само ще развали връзката, защото с тях нямаме точки на контакт.“
През есента, британците ще предложат обещание за разоръжаване, с което съюзническите войски ще трябва да вдигнат своите блокади и да позволят на Конфедерацията да преговаря за мир. Северът отказва, британският лидер започва да твърди, че най-вероятно ще припознае юга като независима територия, а междувременно французите ще побързат да говорят за мир и да го продават като единствен изход.
По това време руснаците ще разглеждат САЩ като важно звено за глобалните амбиции на британците и ще подкрепят изцяло съюза между севера и юга. В Санкт Петербург ще открием, че принц Горчаков предупреждава Баярд Тейлър от Англия, че дългите игри и молитви ще бъдат отхвърлени и ако Франция не е приятел, самата Русия ще се изправи първа и ще продължи да се бори за САЩ. Нито една намеса не трябва да се разглежда като добър и миротворен дар.
Британският крал трябва да престане със своето ухажване, за да не изгуби един верен съюзник. Стоецкл ще напомни, че разпознаването на Конфедерацията от Франция и Великобритания няма да гарантира края на войната, а само ще позволи производството на памук. По-късно ще допълни, че отварянето на южните пристанища ще бъде абсолютния край за севера, особено след като търговията най-накрая ще донесе необходими ресурс за война.
През ноември 1862 г. има една последна стъпка на европейските нации и тя е пряка намеса в Гражданската война. Великобритания и Русия веднага отказват френското предложение за намеса. Вестниците във Вашингтон ще продължат да пускат заглавия, разказвайки за огромната благодарност на Русия към Америка, която няма да бъде забравена.
След една година Русия ще бъде още по-възпявана. В началото на септември ще пристигне бойният кораб Осльобя в Ню Йорк и новините ще бъдат още по-прекрасни, когато се потвърди, че пристигат други 5 бойни кораба под командването на запасен адмирал Лисовски.
Бойната фрегата е тръгнала, без да обявява плановете си и без да нарушава напрежението сред останалите европейски морски сили. На 16 септември цялата делегация е посрещната от първата дама Мери Тод Линкълн, майор-генерал Джон Дикс, руският консол генерал-барон д’Остенсацкен и майор-генерал Натаниел Банкс.
На 24 септември 1863 г. или около 4 дни след като федералната армия е сгазена в Чикамауга, двете руски фрегати – Александър Невски и Перисвет – пристигат, следвани от още три бойни кораба в средата на октомври. За мнозина това е гаранция, че Русия подкрепя съюзниците. За секретаря на флотата Гидиън Уелс, това е политически ход на Русия и АМерика и по някакъв начин ще успее да подразни французи и англичани.
За да се засили влиянието, лично Гидиън изпразва няколко пристанища в Бруклин и дава работници и служители на руснаците, с които корабите да се ремонтират след дългия път. Корабите остават в американски води през следващите седем месеца. В Ню Йорк се правят няколко парада, банкети, отдава се почит на руските морски офицери, те са винаги почетни гости в академията на музиката. Богаташите на Ню Йорк ще правят най-различни балове и винаги първите поканени ще бъдат руските офицери. В залите ще бъдат поставени портрети на Петър Велики, Джордж Вашингтон, цар Александър II, Линкълн и съюзническата армия. През следващия месец Линкълн ще ги приеме в Белия дом.
До днес има много интерпретации относно това пристигане. Да, това е подкрепа за Линкълн, но мнозина смятат, че руснаците са направили подобен ход, за да избегнат блокадата на техните кораби от френски и британски флоти, както се случва преди десет години в Кримската война. Ако избухне война в Европа, като най-вероятно ще бъде в Полша след извършените зверства, Александър II ще иска да запази своите кораби в добро здраве, за да може да бъдат далеч по-мобилни.
Пътешествието позволява и демонстрация на сила и възможности. Руснаците трябвало да изчакат преговорите относно полския въпрос и след това да получат необходимите команди за движение. Ако САЩ откаже да приеме корабите, руският адмирал е бил назначен да ги раздели и да ги пръсне в различни точки на Северна Америка. Оттам може да се очаква атака срещу всички помощни кораби, заминаващи за Полша.
Горчаков ще побърза да напомни, че корабите не са тук за война, защото реално руснаците нямат нищо против южняците, а са тук, за да предложат стабилност на американския съюз. През зимата на 1863-1864 г. ще отрием, че опасността в Европа е отминала. На 26 април 1864 г. корабите трябва да се върнат в Русия. Макар и да нямат никакви бойни цели, Линкълн ще използва психологията и ще се опита да охлади страстите на Конфедерацията. Позволява им се да видят руското посещение като нещо, което просто не е, но югът няма как да знае всичко това. Видимото понякога може да заблуждава.
В началото на 1865 г. съюзниците ще спечелят войната и ще могат да обединят Америка отново. Това веднага ще доведе позитиви и на Санкт Петербург, които ще посочат, че е дошло времето за по-добър и свободен живот в САЩ. Двете страни тепърва ще събират дивиденти от това приятелство. Отказът им да участват в преговорите с Франция и Великобритания се оказва изключително положителен, особено след като и двете страни не могат да си позволят военна игра, докато имат Руската империя като потенциален противник.
Руската подкрепа подсилва допълнително силите на съюзниците, дори и да няма нито един произведен изстрел. Администрацията на Линкълн отказва да осъжда Руската империя относно полския въпрос и бунта в Европа. По този начин останалите играчи на масата в Европа не могат да се намесят. За САЩ това е вътрешен политически въпрос, който трябва да се реши изцяло от Русия.
Това е балансът, който Руската империя получава, след като е изиграла картите си правилно. Тази дипломация е най-големият позитив и е забавно да забележим, че САЩ съществува благодарение на тежка бойна флота на Русия, пристигнала с добри намерения и лоши стратегии за Европа. Всеки успява да изведе най-доброто от другия, за да спечели своята битка.
