Защо някои хора искат да са инвалиди

Разстройството на идентичността на телесната цялост (BIID) е състояние, при което човек изпитва огромно желание да ампутира един или няколко от крайниците си. Някои също смятат, че към тази диагноза трябва да бъдат включени и хората, които изпитват желание да придобият и някакво друго увреждане като, например, да станат парализирани или глухи. При хората, страдащи от разстройството, крайникът, който искат да бъде ампутиран, всъщност е здрава и функционираща част от тялото им, която те просто вярват, че не им принадлежи. Хората с BIID като цяло са склонни да крият нестандартното си желание, но се смята, че има няколко хиляди души по света, страдащи от това.

Един от първите предполагаеми случаи на нещо като BIID е описан в медицински учебник от 1785 г. Мъж от Англия държи заплашва хирург с оръжие, за да ампутира крака му. Мъжът вярвал, че ако се ампутира, ще впечатли жена, която също е ампутирана. В историята има и много описания случаи на състояния, които приличат на BIID, в които обаче хора свързват липсата на крайник със сексуална възбуда. Например, в един от тези случаи, мъж не се чувства удовлетворен в леглото, освен ако не си представи, че е с жена, която накуцва.

През последните години, след изчерпателни проучвания на разстройството, диагнозата на BIID вече има изяснен произход. Докато мъжете и жените с BIID от време на време твърдят, че се чувстват сексуално възбудени от мисълта да бъдат ампутирани, обикновено това е само второстепенна причина, ако изобщо я има. На първо място желанието да се премахне иначе здравата част на тялото идва от това, че човек има много натрапчива мисъл, че този крайник не принадлежи на тялото му. Той дори често знае до сантиметъра къде би искал да бъде ампутиран неговият крайник.

В медицинската общност не са напълно съгласни с точната причина за разстройството на идентичността на телесната цялост. Най-разпространената теория е, че BIID произхожда от десния теменен лоб на мозъка, където има своеобразна психическа „карта” на тялото, която позволява на самия мозък да знае местоположението на краката, ръцете и другите части. Според тази теория хората с BIID имат някаква аномалия в тази част от мозъка си, причинена или от генетика, или от нараняване, което „премахва“ крайник или крайници от тази психична карта.

Другата теория – тази, която не е толкова всеобширно приета – е, че пациентът може да се е срещнал и възхищавал на ампутиран човек, докато е бил още много малък, и така неговите желания сега са свързани с този идеал, които си е създал. Независимо дали това е правилно или не, факт е, че за много страдащи от BIID, които не са добили разстройството чрез нараняване на главата, желанието да бъдат ампутирани често започва от още детството.

Тъй като сравнително малък брой хора страдат от болестта в световен мащаб, медиците все още не е разработила стандартизирано лечение. Традиционните лечения за други психологически разстройства се оказват до голяма степен неефективни в случаите на BIID. Въпреки това, когато BIID възникне след нараняване на мозъка, което засяга психичната карта, терапия с движение, съблюдавана от терапевт и конкретно насочена към „очуждената“ част на тялото, е била поне умерено ефективна в някои случаи.

Въпреки това лечението, което досега се оказа най-ефективно, е и най-противоречивото: истинска операция за ампутация на крайника. Хората с BIID, които всъщност наистина се подлагат на операция, често казват, че лечението им дава дългосрочно удовлетворение.

Разбира се, ампутирането на здрава част от тялото е нещо, което малцина лекари са готови да направят, а дори и тези, които биха били склонни, обикновено им е забранено да го правят. Лекарите в Израел, например, твърдят, че такава операция противоречи на еврейските традиции. Други лекари, макар и технически да не са обвързани с нея, се позовават на Хипократовата клетва като оправдание да не извършват операцията. Тези медици, които подкрепят разрешаването на доброволната ампутация, разчитат на аргумента за автономията на пациента или на правото му да взема собствени решения. Те твърдят, че хирурзите всъщност постоянно извършват операции върху здрави части на тялото – в случаите на козметична хирургия и дори по време на операция за смяна на пола, а и често заделят точно никакво време да определят дали операцията всъщност е в интерес на пациента.

Мнозината болни, които не могат да се подложат на операция за отстраняване на излишният им вече крайник, все пак използват инвалидни колички, патерици или брекети, докато са в собствения си дом, и се стремят да живеят живота си доколкото могат като инвалиди. Преструването обаче не успява да удовлетвори редица болни и затова някои от тях в безизходицата си се доверяват на не особено уважавани лекари. Например, Филип Бонди, възрастен мъж от САЩ, се среща с д-р Джон Роналд Браун в Мексико за операция за отстраняване на крак, като плаща на Браун 10 000 долара за услугите му. След ампутирането на крака Браун изпраща пациента си да отседне в близкия хотел, докато Бонди се възстанови. Малко след това обаче Филип Бонди умира от гангрена. За заслугите си 77-годишният Браун е осъден на 15 години до живот в затвора.

Сигурно вече предполагате какво следва – и да, стигнахме и до тях: тези, които просто се опитват да премахнат крайника си сами. Използваните методи са кой от кой по-креативни – например, случвало се е хора да поставят рамената си на влаковите релси или, разбира се, да използват всякакви резачки. Случва се също така да увредят крайника си, така че лекарите да са принудени да го ампутира. Това естествено идва със значителен риск. Жена от Шотландия налага краката си с торби сух лед в опит да си причини измръзване и съответно да се наложи ампутация. Тя обаче не успява да задържи леда достатъчно дълго, за да причини необходимите увреждания на тъканите, заради силната болка. В резултат на това остава със силно повредени крака, които все пак ще останат прикрепени към тялото й.

В друг подобен случай човек, който се назовава „Карл“, в използва 100 килограма сух лед със същата цел и успява:

Първо, използвах дървена лъжица, за да загреба малко сух лед и го сложих в кофата… Той я напълни с въглероден диоксид, който беше с температура 79 градуса под нулата. Прекарах следващите шест часа добре опакован в сухия лед и след това добавих още, за да се напълни кофата до горе. Бях направих всички термодинамични изчисления – масата на тъканта, колко топлина трябва да се извадите от тази тъкан, за да се постигне температура на замръзване… И знаех, че след шест часа със сигурност щях да съм постигнал повече от достатъчно.

И е прав. Това му върши работа и до месец лекарите са принудени да ампутират краката на Карл. Той обаче има и друг крайник, който смята за излишен – лявата ръка. След специална терапия обаче той успява да потуши порива си да я махне достатъчно и в крайна сметка решава да я задържи.