Изказването "Демокрацията е най-лошата форма на управление, с изключение на всички останали, които са били изпробвани от време на време", принадлежаща на Уинстън Чърчил е широко разпространена.
От една страна тя показва, че очевидно човек не може да създаде идеалната политическа форма на управление, но от друга подчертава силата на демокрация. Това е така, защото единствено демокрацията е способна да даде на едно общество до някаква степен добър живот.
Защо за много хора по света демокрацията е толкова важна? Може би именно защото е единствената, в която човек може да известна степен да е свободен, за разлика от всикчи други форми на политическа форма на управление, където правата на гражданите са силно потискани или дори ги няма.
За да разберем демокрацията е нужно да вникнем в нейната история, а след това да установим, че всъщност тя има своя извървян път, който все още не е спрял и продължава да се усъвършенства.
Традиционно се приема, че концепцията за демокрацията възниква в Атина около 508 г. пр.н.е., въпреки че има доказателства, че подобни системи на управление може да са съществували и на други места по света още преди това - макар и в по-малък мащаб.
Атина често е смятана от западните учени за родното място на демокрацията и продължава да бъде важна отправна точка за нейното разбиране.
Това се доказва и от самия етимологичен произход на думата демокрация в английския и много други езици, която води началото си от древногръцките думи "δήμος", която означава "народ" и "κράτος" - "власт" или "сила". Така като ги обединим в една дума ще получим "народовластие".
Литературата, посветена на атинската демокрация, обхваща векове - започвайки с класическите трудове "Държавата" на Платон и "Политика" на Аристотел, и продължавайки през 16-и век с "Размисли" на Николо Макиавели.
По време на Класическия период, който приблизително съответства на 5-и и 4-ти век пр.н.е., Гърция не съществува като държава в съвременния смисъл, а представлява сбор от няколкостотин независими градове-държави, всеки със своя околна територия.
Така и Атина възниква през 7-и век пр.н.е., подобно на много други полиси (градове-държави), като първоначално е доминирана от могъща аристокрация.
Тази доминация обаче води до експлоатация и поражда сериозни икономически, политически и социални проблеми.
Тези напрежения се изострят още в началото на 6-и век пр.н.е., когато, както пишат древните хронисти, "мнозинството е поробено от малцина, и народът се надига срещу знатните".
По същото време редица народни въстания разклащат традиционните аристократични режими, включително и в Спарта, през втората половина на 7-и век пр.н.е.
След период на напрежение между богатите и бедните, атиняните от всички социални класи се обръщат към древногръцкия политик Солон, за да действа като посредник между враждуващите страни, и така успяват да постигнат относително задоволително решение на своите конфликти.
В Атина именно благородникът Солон поставя основите на демокрацията и въвежда нова конституция, основана на притежанието на земя. Според нея атиняните са разделени на четири класи, като политическата власт се разпределя между тях.
Най-високите длъжности се заемат от онези, чиито земи произвеждат над 730 бушела зърно, докато най-ниската класа включва наемни работници, които не могат да заемат длъжности, но имат право да гласуват в народното събрание.
Особено важно в законите на Солон е, че родените атиняни не могат да бъдат поробвани от свои съграждани.
С времето реформите на Солон се разпадат, тъй като управляващите класи започват да се борят помежду си за власт, довеждайки Атина до ръба на гражданска война. От този хаос се издига тиранът Пизистрат, който завзема властта през 546 г. пр.н.е.
След смъртта му неговите синове поемат управлението, но през 510 г. пр.н.е. са свалени с помощта на Спарта.
Когато отново избухват борби между атинските благороднически родове, мъж на име Клистен успява да спечели подкрепата на народа, като предлага нова форма на управление.
В това ново законодателство се включва въвеждането на система, при която гражданите се избират на случаен принцип, а не чрез наследство или богатство, за да заемат държавни постове.
През 507 г. пр.н.е., под ръководството на Клистен, гражданите на Атина започват да изграждат система на народно управление, която ще просъществува почти два века.
Атинската демокрация предвещава някои по-късни демократични практики, дори сред народи, които знаят малко или нищо за атинската система.
Макар че гражданството в Атина се предава по наследство - на всеки, роден от двама атински родители - членството в демоса се ограничава само до мъже-граждани, навършили 18 години (а след 403 г. - 20 години).
Тъй като данните са оскъдни, оценките за размера на атинския демос са приблизителни. Някои предполагат, че през средата на 4-ти век може да има около 100 000 граждани, 10 000 чужденци-преселници и до 150 000 роби. От тези граждани приблизително 30 000 са пълнолетни мъже.
Ако тези числа са приблизително верни, атинският народ представлява едва 10-15% от цялото население.
Сърцето на тяхното управление е Народното събрание (Еклесията), което се събира почти всяка седмица - около 40 пъти в годината - на хълма Пникс, западно от Акропола. Това е върховен орган на държавата в Древна Атина през нейния "Златен век".
Решенията се вземат чрез гласуване, обикновено с вдигане на ръка. Както в по-късните демокрации, решава мнозинството от присъстващите.
Историците нямат точна концепция колко точно представителни са били тези събрания, но честотата на срещите и достъпността на мястото показват, че Събранието едва ли би оцеляло дълго, ако взема откровено непопулярни решения сред гражданите.
Въпреки широките си правомощия, Народното събрание не разполага с неограничена власт.
Дневният му ред се определя от Буле - Съвета на на петстотинте, тъй като се състои от 500 човека. За разлика от Събранието, се състои от представители, избрани чрез жребий от всяка от 139-те деми (малки териториални единици), създадени от Клистен през 507 г.
Броят на представителите от всяко деме е приблизително пропорционален на населението ѝ.
Тази употреба на представителство, макар и чрез жребий, а не избор, предвещава представителните избори в по-късните демократични системи.
Друга важна политическа институция в Атина са народните съдилища (дикастии). Те са едни от най-важните заедно с Народното събрание, като имат неограничена власт да контролира Събранието, Съвета, магистратите и политическите водачи.
Съдилищата се състоят от съдебни заседатели, избрани по жребий измежду гражданите над 30-годишна възраст. Самият списък с кандидати се изготвя ежегодно и се състои също чрез жребий.
Тази практика показва дълбокото участие на обикновените граждани в политическия живот на полиса.
Атинската демокрация не включва жените, които нямат право на глас и играят малка роля в обществения живот. Те не получават официално образование, а правата им са силно ограничени.
Може би най-драматичният аспект на атинската демокрация е остракизмът, практикуван между 487 и 417 г. пр.н.е.
Остракизъм е метод на политическа борба. Тази практика се провежда като в Народното събрание ако повече от 6000 души гласуват "за" даден гражданин да бъде изгонен от Атина, то той е длъжен да напусне за десет години. Това не се счита за наказание за престъпление, а за да се предпази градът от прекомерната власт на отделни хора, за които се смята, че са потенциални тирани.
Историците отбелязват три основни разлики между древната и съвременната демокрация: мащаб, участие и допустимост.
Въпреки че Атина оцелява след поражението си в Пелопонеската война, демократичният ѝ експеримент приключва през 322 г. пр.н.е., след неуспешното въстание срещу македонското управление след смъртта на Александър Велики.
След Атина елементи на демокрация се появяват в Рим през 3-ти век пр.н.е., в Скандинавия през 8-и век и в италианските градове-държави между 11-и и 13-и век.
Но пълната демокрация, каквато познаваме днес, е резултат от дълъг и сложен исторически процес, който ще продължава да се развива, за да може да даде най-доброто за обществото.
