shareit

Великите авантюристи: Тито – бащата на Югославия

| от Александър Стоянов |

Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и величие, падение и гибел. Тези велики разкази се пишат от личности, надарени с дързост, хъс и амбиция, способни да рушат империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина сред тях са добре известни в цял свят, но освен хора като Кортес и Писаро, световната история пази спомена за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват съдбите на цели региони.

Тяхната история е показателна за начинът, по който се развиват цивилизациите. Тя демонстрира неограничените възможности на човешкия дух и амбиция. Съдбата на тези личности ни помага да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава възможност да потърсим героите на своята собствена епоха.

Историята на XX век е история на приключенци, опортюнисти и авантюристи. Човек би казал че във век на високи технологии, глобална икономика и световни политически течения, под слънцето вече няма да има място за хора като Анибал, Кортес, капитан Кук или Махди. Оказва се обаче че човечеството няма проблем да възкресява стари легенди в нови образи.

Водачи на революции, командири на партизански армии, диктатори, мъже живеещи на ръба на империите. Всички тези хора пишат пъстрата история на XX век. Малцина обаче съчетават всички тези позиции в едно неделимо цяло. Именно такъв е случая с бащата на Народна република Югославия – Йосип Броз Тито.

На 7-ми май, 1892 г. в хърватското село Кумровец проплаква момче, предопределено да промени съдбата на Западните Балкани. Баща му Франьо Броз е хърватски селянин, чието семейство живее в Кумровец от три века. Йосип се ражда седмо дете в семейството, като част от братята и сестрите му загиват още в ранна възраст – твърде обичайно обстоятелство в онази епоха.

Семейството на майка му Мария е словенско и живее в село, отдалечено на едва 16 километра от Кумровец. Йосип израства между двете роднински линии, усвоявайки и словенски и хърватски. Учи в местното училище, където изкарва четири години и завършва през 1905 г., едва навършил 13. С това и приключва училищното му образование и Тито до края на живота си ще носи белезите на недовършеното обучения, най-вече по отношение на правописа му.

През 1907 г., Франьо Броз се опитва да изпрати сина си в САЩ но не успява да събере достатъчно пари за пътуването. Това е и първият кръстопът в живота на Тито, който ще предопредели бъдещата му съдба. Следващата крачка е заминаването ми за град Сисак, където става чирак на свой роднина, който е ключар. Именно като част от занаятчиите, Тито започва да чества деня на труда и се увлича по идеите на социализма. През 1910 г. заминава за Загреб и се включва в Социалистическата работническа партия на Хърватия и Словения, вземайки участие в първите си работнически протести.

Вечено неспокоен по дух, Тито не се задържа дълго време в Загреб и заминава при свои роднини в Чехия, където за кратко работи в заводите на „Шкода“. Следва ново местене, този път в Мюнхен, където за кратко е част от работниците на „Бенц“, след което заминава за Виена и започва работа в австрийския клон на компанията „Даймлер“. Докато усвоява машиностроенето, Тито научава немски и чешки, а също така посещава курсове по фехтовка и танци. Пробивен, напорист и вечно жаден за нови знания, Тито се изгражда като бохем с широки познания.

През 1913 г. е повикан на редовна военна служба. Йосип служи в гарнизонния полк на Загреб. В хода на обучението си завършва школа за унтерофицери в Будапеща, след което е повишен в старши сержант. Според някои на възраст 22, той е най-младият старши сержант в цялата тогавашна австро-унгарска армия.

Възползвайки се от своите умения по фехтовка печели шампионата за офицери в Хърватия, след което се класира втори в цялата австро-унгарска армия. Когато през 1914 г. избухва Първата Световна война, полът му е пратен да воюва със сърбите – факт, който Тито ще отрича по време а всякакви интервюта, свързани с миналото му. През 1915 г. е прехвърлен на фронта в Галиция, където се сражава срещу руснаците.

Отново в името на политическата си кариера, Йосип ще потули доста от фактите около представянето му на този фронт. От намерени след смъртта му документи става ясно, че Тито е бил доста храбър войник, който е участвал в патрули дълбоко в тила на руснаците и при един случай взводът му пленява цели 80 вражески войници. По този повод офицерите на Тито го предлагат за медал.

Няколко месеца по-късно, Тито е ранен по време на внезапна кавалерийска атака срещу позициите на полка му. Взет е в плен и прекарва 13 месеца в руска болница край Казан. Освен от тежката прободна рана в гърба, той се разболява от тиф и холера, но успява да преживее тежките инфекции. Междувременно две руски ученички, които работят като милосърдни сестри го научават на руски, носейки му да чете произведения на Толстой.

След като се възстановява е преместен в поредица от трудови лагери за военнопленници, достигайки чак до Перм в Сибир. През 1917 г., след февруарската революция, Йосип успява да избяга и заминава за Петроград (Петербург), където се присъединява към протестите на болшевиките срещу правителството на Керенски. Арестуван от полицията, Броз е разкрит и пратен обратно във военнопленнически лагер. По пътя, използвайки отлично усвоения руски, Тито успява да избяга и след над 3000 км пътуване с различни влакове, успява да достигне Омск.

Там той се присъединява към местните болшевики и се сражава на тяхна страна срещу белогвардейците и Чехословашкият легион. По време на боевете се запознава с младо, 14-годишно момиче – Пелагия Белусова. Двамата се женят през 1920 г. и той се прибира с нея (вече бременна) обратно в Хърватия, която по това време вече е част от Кралството на сърби, хървати и словенци.  Заселвайки се в Загреб, Тито се присъединява към Югославската комунистическа партия (ЮКП).

След убийството на вътрешния министър Милорад Драшкович от хора на ЮКП, партията е обявена за нелегална. Тито е изгонен от няколко работни места, тъй като отказва да се раздели с политическите си убеждения. В крайна сметка започва работа в корабостроителницата в Кралево, където скоро става шеф на местния профсъюз.

През 1928 г. след като влиза в пререкания с други членове на изпълнителния съвет на ЮКП, Тито е натопен от своите и е вкаран в затвора за пет години. Там той се среща със своя идеологически ментор – Моша Пияде. Двамата работят като електротехници на затвора, което им позволява да се свържат с голяма част от своите съкилийници и да изградят стабилна мрежа от познанства.

През 1934 г., след две удължавания на присъдата му, Тито е пуснат на свобода. Той веднага се връща в Загреб и отново се присъединява към ръководството на ЮКП. Междувременно, съпругата му е заминала обратно за СССР заедно със сина им Жарко и се е омъжила повторно. Тито напуска Югославия през 1936 г. и заминава за Чехословакия, където се установява ЦК на ЮКП. Избран е за член на Политбюро и е изпратен като представител на ЮКП пред Коминтерна в Москва.

Тук той се запознава с лидерите на повечето балкански комунистически организации. През 1937 г. Тито е натоварен със задачата да организира доброволци, които да се бият на страната на републиканците в Испанската гражданска война. Той успява да прекара общо 1200 души през граница, повечето от които умират в сражения с франкистите. Пътуването му далеч от Москва идва точно на време за да го спаси от вихрещата се в СССР Голяма чистка.

През 1937 г., след като голяма част от старото ръководство на ЮКП е привикано в Москва и разстреляно по заповед на Сталин, Тито е издигнат за нов генерален секретар на ЮКП. Възползвайки се от тази позиция, той създава нов партиен елит от по-млади съмишленици и промотира идеята, че ЦК не може да се крие извън пределите на Югославия.

По този повод, рискувайки доста, Тито се завръща няколко пъти в Белград в периода 1937-1938 г. След инфарктно посещение в Москва, по време на което вероятно се отрича от старите си другари в ЮКП като „троцкисти“, Тито получава благословията на Сталин и позицията му на Генерален секретар е призната от Коминтерна.

Ситуацията за Тито се променя на 180 градуса през пролетта на 1941 г., когато Германия окупира Югославия и помага за създаването на независима, про-фашистка Хърватия. Тито стяга редиците на своето нелегално комунистическо движение и в крайна сметка създава военно подразделение на ЮКП, което да води партизанска война срещу германците и усташите.

За да изпълнява функциите по тази борба, Тито е провъзгласен за върховен командир на всички сили, сражаващи се под флага на ЮКП. Борбата на партизаните се увенчава с успех още през есента на 1941 г., когато части от Сърбия с площ ок. 20 000 кв. км са освободени и оформени в т.нар. Република Ужице. Макар германците бързо да си връщат прекия контрол над тези земи, партизанското движение на Тито ясно показва, че действа с голям размах и има значителни възможности.

През 1942-1943 г., акциите на комунистите продължават все така успешно, като немалка част от планините на Босна и Херцеговина реално се намират под техен контрол. Това води до формирането на Анти-нацистка лига за освобождение на Югославия. Създадено е привременно правителство от 9 души и парламент от 67 членове, а Тито е избран за президент. Планът е да се изгради бъдеща Югославска федерация, в която всички народи в държавата да получат равен статут.

Успехите на Тито и разкритията че про-монархистките революционери от движението „Четник“ са влезли в контакт с нацистите, води до признаването на Тито за единствен водач на анти-германската съпротива. Това е потвърдено по време на Техеранската конференция в края на 1943 г. Междувременно, Тито успява да избегне няколко опита за залавянето и ликвидирането му от страна на германците.

Признание е получено дори от крал Петър II Караджорджевич, който заявява, че всеки, който не подкрепя Тито е предател на югославската кауза. Тито официално е обявен за премиер на Югославия и командир на войските на територията на страната. По същото време, след сделка, договорена лично с Чърчил, Тито започва да получава редовни доставки на военна техника и пари от британците.

През есента на 1944 г. Трети украински фронт на СССР стъпва на Балканите, а България минава на страната на съюзниците. С тяхна подкрепа, югославската освободителна армия (както започват да се наричат партизаните) започва да изтласква силите на Вермахта от Балканите. Веднага след края на военните действия, Тито организира избори, спечелени от неговия Отечествен фронт (основно ЮКП). Тази победа развързва ръцете за окончателно премахване на монархията и преструктуриране на Югославия като федерална република през ноември, 1945 г.

Тито бързо се налага като авторитарен лидер, копирайки много от привичките на сръбските крале. Заема всички техни и хабсбургски резиденции на територията на Югославия и често обикаля страната в кралския влак. Тито е страстен фен на адриатическото крайбрежие и поръчва специална яхта, с която често организира круизове за себе си и свои приближени из Адриатическо море.

За разлика от останалите комунистически лидери в Източна Европа, които дължат властта си на Сталин, Тито сам поема контрола на Югославия и от това идва сериозно самочувствие. Решен да не играе по свирката на СССР, през 1948-49 г., Тито скъсва отношенията си със Съюза, а страната му официално е изключена от съюза на социалистическите държави, който по-късно ще прерасне в СИВ. Заплахата от политическа и икономическа изолация е преодоляна със сключването на сделка със САЩ, които отпускат на Югославия средства по плана „Маршал“. Същевременно, след смъртта на Сталин са възстановени и отношенията със СССР. Югославия започва да получава субсидии и от НАТО и от ОВД.

От тази позиция, Тито превръща Югославия в създател на Движението на необвързаните държави, което се развива през Студената война и днес включва общо 120 държави от цял сват. Движението е сформирано официално през 1961 г., като заедно с Тито, първи подписи полагат Джавахарлал Неру, Гамал Насър, Сукрано и Кваме Нкрума. Известна като „Инициативата на Петимата“, организацията се превръща в алтернатива за т. нар. Страни от третия свят.

Тито е избран за неин пръв председател. В подкрепа на политическите си ходове, Тито превръща Югославия в партньор на новопоявяващите се след деколонизацията държави в Африка и Азия, осигурявайки им оръжие, военни и граждански специалисти и подкрепа за каузата им пред ООН.

Във вътрешната си политика Тито съчетава ловко демагогия, отричане на национализма и използване на държавния апарат за репресия. Бедните и работническата класа са насърчени да пътуват по света, даден им е достъп до западни стоки и са изпращани като гастарбайтери в Германия и Скандинавия. Междувременно, тайната полиция арестува и ликвидира представители на средната класа, интелектуалци и опозиционери вътре в самата ЮКП.

Към това трябва да се прибавят и репресиите и анти-монархическите преследвания в периода 1942-1950 г. Макар и на повърхността Тито да изглежда като благоразположен автократ,  в действителност той държи Югославия в желязна хватка, следейки внимателно всеки аспект от вътрешната и външната политика на страната.

гх

След 1974 г. Тито постепенно започва да се оттегля от ръководството на Югославия. През 1979 г. развива сериозна инфекция на левия си крак, но тъй като отказва ампутация, болестта обхваща цялото му тяло и макар ампутацията най-сетне да е направена, Тито умира на 4-ти май, 1980 г. от отравяне на кръвта в следствие на гангрена.

Погребението му е най-голямото събитие от подобен тип в историята до онзи момент и е надминато единствено от погребалната церемония на папа Йоан Павел II и тази на Нелсън Мандела. Общо 129 държавни глави и политически лидери присъстват на погребението на Тити, сред тях четирима крале, 31 президенти, шестима князе, 22 премиери и 47 министри на външните работи. 

 
 
Коментарите са изключени за Великите авантюристи: Тито – бащата на Югославия

Повече информация Виж всички