shareit

Великите авантюристи: Йосиф Сталин – комунистът от стомана

| от Александър Стоянов |

Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и величие, падение и гибел. Тези велики разкази се пишат от личности, надарени с дързост, хъс и амбиция, способни да рушат империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина сред тях са добре известни в цял свят, но освен хора като Кортес и Писаро, световната история пази спомена за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват съдбите на цели региони.

Тяхната история е показателна за начинът, по който се развиват цивилизациите. Тя демонстрира неограничените възможности на човешкия дух и амбиция. Съдбата на тези личности ни помага да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава възможност да потърсим героите на своята собствена епоха.

Не човек, а желязо! – просъска агентът-фашист
Тихо мъртвият каза: – Не, комунист…“

Този стих от Веселин Андреев отдавна се е превърнал в пародийна строфа на пост-социалистическия реализъм в българската култура. Имало е време обаче, преди вече един век, когато из редиците на руските комунисти започнал да израства един, който наистина бил „от стомана“, съпоставен с останалите. Той не бил по-образован, по-космополитен или по-даровит оратор от тях. Не бил популярен сред революционните маси.

Нямал нито визията на генералите Будьони и Тухачевски, нито харизмата на Троцки или присъствието на Ленин. Това, което го отличава от останалите е, че е решителен, безскрупулен, хладнокръвен и непримирим. Историята с право го нарежда сред своите най-големи чудовища – на паметта му (защото за съвестта и дума не може да става) тежат десетки милиони животи, преди всичко на собствените му сънародници. И въпреки това, когато се тегли чертата на времето, той остава в оценките на историци и политолози и като отрицателния, демоничен тиранин и като човекът, който издига СССР от утопична квази-държава до втората Суперсила на планетата Земя.

От едната страна на везната са безбройните жертви, лишенията и страданията, които политиката му причинява. От обратната страна са огромните скокове в индустриалното развитие на държавата, намираща се под контрола му, както и способността му да застане на равни нога с другите великани на своето време – Чърчил, Рузвелт и Хитлер.

Да се пише за Сталин е трудно, особено в ограничен формат. Твърде лесно е да го пренебрегнем като некомпетентен и посредствен селски хитрец, който има късмета да управлява държава, която е прекалено голяма, за да бъде разгромена. Дори да презирате комунизма във всичките му проявления – слабост, присъща на този автор, би било твърде евтино, повърхностно и елементарно просто да опишем Сталин и СССР такъв, какъвто той го създава. Висарионович управлява най-голямата сухопътна държава в света в продължение на тридесет и една години. Имайки предвид за кои точно тридесет и една години (1922-1953 г.) става дума, няма как да говорим за този човек като за историческа случайност – справедливостта го изисква.

Историята на Сталин е разказана на дълго и широко от някои от най-знаменитите съвременни историци – Алън Бълок, Робърт Сървис, Тимъти Снайдър, Стивън Коткин и мнозина други, посветили се на периода около Световните войни. Психолози и политолози са се надпреварвали да изградят профила му на човек, държавник, политик и революционер. Днес руския държавен национализъм се опитва да реставрира култа към личността му в търсене на модел за подражание при разправата както с вътрешните врагове, така и с външните. Поп икона, историческа фигура, зъл демон от митовете и легендите – Сталин е човек с много лица. В следващите редове, ще се опитаме да погледнем на него трезво, сбито и изчерпателно.

Йосиф Висарионович Джугашвили е роден в град Гори, на 6-ти декември (стар стил), 1878 г. в семейството на Висарион Джугашвили и Екатерина Геладзе. Баща му – обущар по професия, напуска семейството шест години след раждането на Йосиф, но не и преди да се пропие – порок, причинен както от фалита на обущарския му дюкян, така и от смъртта на двете му по-големи деца – Михаил и Георги. Шестгодишният Йосиф е оставен изцяло на грижите на своята майка. Този развой вероятно е за добро, имайки предвид навика на Висарион да пребива жена си и сина си. В крайна сметка Екатерина поема пълно попечителство над детето и успява да запише сина си в духовно училище. Йосиф, който от малък се бори да помага на майка си, успява да спечели стипендия.

Тук трябва да се отбележат две важни неща. Първо, тежката семейна среда и недоимъка, превръщат Йосиф още от малък в затворена, интровертна личност. Същевременно у него се изграждат умения за оцеляване – адаптивност, пресметливост, изострено внимание към действията на околните, наблюдателност. В контекста на тези изграждащи личността характеристики, Джугашвили несъмнено развива склонност към запазване на критична дистанция от своите близки. Той се изолира първо от баща си, след това и от майка си, а в последствие ще успее да впрегне тази дистанция и в отношенията си със своите деца.

Сталин на снимката на църковното училище.

До колко отношенията на Сталин със семейството му са плод на нежеланието му да допуска хора в своя вътрешен свят и до колко са опит на бъдещия вожд да защити близките си от общественото внимание, са въпроси, които трябва да бъдат изследвани внимателно и прецизно. Факт е, че Сталин се вижда с майка си само два пъти през 20-те години, а комуникацията им тече само в писмен вид – запазени са 18 негови и едно нейно писма.

Вторият важен момент е образованието и социалният път към него. Семейството на Сталин произхожда от бедни грузински крепостни селяни. Еманципацията на крепостните през 1861 г. дава възможност на бащата на Сталин – Висарион, да напусне родното си място и да замине за Тбилиси, където да стане работник в обущарска фабрика. Фалитът на семейния бизнес, връща семейство Джугашвили на дъното на социалната йерархия. Дори Висарион да поназнайва руски, съпругата му Екатерина (наричана Кеке) до края на живота си знае единствено грузински. Перспективите пред такова семейство са нищожни. Църквата предлага на Сталин единствения път към някакъв по-добре осигурен материален живот. Духовната йерархия е и единствения начин обикновен човек в Русия да се издигне в някакъв сан – военната и административната кариери са запазени за дворяните дори и след премахването на крепостничеството.

Ученическите години на Сталин са белязани от отлични оценки, чести сбивания с връстници, както и проявите на артистичните му заложби – Йосиф пише редица стихове, които се публикуват в местни вестници и журнали под псевдонима Сосоло (от галеното Сосо, с която го наричат като дете). Освен дарбата да пише, Сталин пее в църковния хор и от време на време рисува. Талантите му не остават незабелязани и му печелят стипендия за Духовната семинария в Тбилиси.

Успоредно със стипендията, Сталин получава финансова подкрепа от страна на Яков Енгаташвили – заможен свещеник от Гори, който подкрепя Екатерина Геладзе в живота й на самотна майка, а преди това лично венчава Кеке за Висарион Джугашвили. Според някои изследвания, Сталин взема един от първите си псевдоними – Коба, от прякора на отец Яков (Коба е галено название на Яков в грузинския – б.а.) В последствие, Йосиф ще кръсти своя първороден син Яков в чест на своя духовен покровител.

Обучението в семинарията бързо дотяга на Йосиф Висарионович. Той израства твърде буден и буен, непримирим със социалния ред, в който живее. Блъснат от файтон като дете (от което му остава не напълно възстановена контузия на лявата ръка – б.а.), борещ се с редица заболявания, които го изправят на ръба на живота, Сталин, както цяло поколение бедняци в Русия мрази и презира имперския режим. Няма как да разберем чувствата на тези хора без да познаваме тежкия, безрадостен и суров живот, който са принудени да водят. Заплатите им са нищожни, условията на живот – ужасяващи по днешния стандарт.

Полицейска снимка на Сталин

За тях Богът е високо, а царят – далеко. Йосиф се обявява за атеист на средата на обучението си и отказва да отдава почести на висшестоящите духовници. Чете постоянно и все забранена литература – Чернишевски, Маркс, Казбеги. Често присъства на сбирки на работниците в Тбилиси. Те, разбира се, са официално забранени, а за създаване на адекватни профсъюзи в Русия и дума не може да става. Обхванат от революционния плам, Сталин напуска семинарията през 1899 г. По същото време царският режим яростно репресира както социалистите, така и анархистите от „Народна воля“ – да си бунтар е опасно, но пасва идеално на човек като Сталин – дребен провинциалист, търсещ своето голямо място в „храбрия нов свят“.

През следващите пет години, Сталин е във вихъра на грузинската революционна дейност. Постоянно се забърква в нелегални работнически събирания. Пише брошури, организира стачки, участва в протести. Тайната полиция го търси под дърво и камък – успява да им се изплъзва две години. След ареста си изкарва около година в изгнание в Сибир, но успява да избяга и от там и се завръща в Тбилиси, където започва да списва марксистки вестник. Заради всичките си заслуги, още през 1901 г. е избран за един от главните дейци на Руската социал-демократична работническа партия (РСДРП). Докато е в изгнание, партията се разпада на две крила – Болшевики, начело с Ленин и Меншевики, оглавявани от Мартов. Сталин избира да застане на страната на Болшевиките по най-прозаичната причина – повечето грузинци-меншевики са негови политически опоненти.

През 1905 г., веднага след позорното поражение във войната с Япония, Русия е пометена от революционна вълна. В столицата армията се справя с тълпите с цената на стотици избити цивилни, но не така стоят нещата в провинциите. В Грузия се сформират множество партизански отряди. Тъй като Коба е водач на болшевиките, той, логично, става начело на голям партизански отряд, който действа в района на Тбилиси. Освен че се съревновава с отрядите на меншевиките, Сталин се бори срещу царската армия, както и самоорганизиралите се отряди от т. нар. Черни стотни – монархистки паравоенни групи, които действат в подкрепа на правителството. През следващите месеци, Сталин успешно ръководи борбата срещу голям брой местни опоненти.

Първият брой на в-к Правда

Славата му на водач му печели избора за един от представителите на грузинските болшевики на обявения конгрес на партията в Темпере, Финландия. Именно там, през ноември 1905 г., Йосиф се запознава с Ленин. Срещата между двамата е особена. Макар Коба да е впечатлен от болшевишкия лидер, Сталин в никакъв случай не е сляпо подчинен на Ленин и неговите идеи. Напротив, още в тези ранни дни на дружбата им, грузинецът не крие своите критики към някои от идеите на Владимир Илич. Това, което ги обединява, е идеята им за водене на агресивна борба с царските власти, съчетана с обири и други престъпни акции, чиято цел е да се осигурят необходимите средства за революционното дело.

Изборът във високите ешелони на партията не намалява устрема на Сталин към акции и дейност на терен. През следващите години, до избухване на Първата световна война, Йосиф е арестуван поне 3 пъти, изпращан в изгнание, от което той бяга и трите пъти за да се завърне в Петербург и да продължи с революционната си дейност. Междувременно успява да се ожени за Катерина Сванидзе, от която през март, 1907 г. му се ражда първото му дете – Якоб. Като Сванидзе умира няколко месеца по-късно след тежко боледуване. Сталин преценява, че революционното дело не може да се съчетае с бащинството и оставя сина си за отглеждане при семейството на покойната си съпруга.

През 1912 г., Сталин е назначен за главен редактор на основния официоз на болшевиките – „Правда“. Тази позиция му дава достъп до пропагандната машина на партията и го превръща в ухажван партньор сред лидерите на движението, които се борят за по-удобни позиции, с оглед на „неизбежната бъдеща революция“. Именно в качеството си на редактор и журналист за Правда, Сталин написва и първата си популярна статия, в която се подписва като „К. Сталин“ – „Марксизмът и националният въпрос“. В действителност именно верността му и факта че е от малцинствата, провокират Ленин да държи Сталин близо до себе си, надявайки се да го използва като коз в провеждането на етническата пропаганда.

По време на Първата световна война, Сталин се намира в поредното си изгнание, този път сред тунгусите, в близост до Полярния кръг. Тук,  36-годишният мъж завързва любовна афера с местно 14-годишно момиче, което му ражда две деца. През 1916 г. Сталин е мобилизиран за армията, но заради увредената му лява ръка е обявен негоден за служба и върнат в изгнание. Изолацията приключва през февруари, 1917 г., когато Русия е обхваната от Февруарската революция, затворите са отворени, а болшевиките се стичат към столицата Петроград (Петербург), за да се организират и да поемат властта в разбунената страна. Сталин, който отново поема кормилото на „Правда“, изиграва ключова роля в организирането на партията за Октомврийската революция. Винаги верен на усета си да е на правилното място в правилния момент, само за няколко месеца активна дейност, Йосиф наваксва за годините, които пропуска докато е в изгнание.

В бурните месеци на 1917 г., болшевиките се оказват начело с неформален триумвират – Ленин като естествен лидер, подкрепян от харизматичния Лев Троцки и тайнствения и непопулярен сред масите Сталин. Докато Ленин държи своите гръмки речи и чертае фантастичните си планове за бъдещето, Сталин  остава реалист и прагматик. Той превъзхожда Троцки по отношение на по-трезвия и по-малко идеологически обременен поглед върху света.

За разлика от повечето си другари, Сталин не вярва че Европа е узряла за социалистическа революция, нито смята, че болшевишката идея ще се разпространи лесно отвъд пределите на Русия. От друга страна, той се превръща в най-гласовит поддръжник за сформирането и разрастването на ЧК. Сталин вярва, че новата комунистическа власт може и трябва да използва успешните силови структури, създадени като модел от царското правителство, за да въдвори ред и спокойствие насред хаоса.

През 1918 г., с избухването на Гражданската война, Сталин е изпратен в Царицин (Волгоград), за да подсигури доставките за жито и зеленчуци от Южна Русия за столицата и Москва. Тук за първи път проличават две от бъдещите запазени марки на Коба – безогледното жертване на наличните войски и употребата на терор, който фрапира останалите лидери сред болшевиките, в това число и Ленин. Цели села са запалени за назидание, а местните отряди на РККА са жертвани в дръзки, но лишени от стратегически смисъл операции срещу белогвардейците.

Сталин бърза да се отърве от всички местни функционери, които по някакъв начин могат да оспорят авторитета му на база по-богат опит и умения. Бруталността му се съчетава обаче с решителност, непоклатима увереност в личната правота и фанатично преследване на успеха с цената на всякакви жертви. На 8-ми конгрес на комунистическата партия, Ленин публично порицава Сталин за безогледното жертване на войници от Червената армия в сраженията около Волга. Въпреки това бруталните тактики на Сталин дават резултат, макар и на кошмарна цена. За заслугите си, Коба е награден с орден „Червено знаме“.

След тези относителни успехи идва и провала. През 1920 г., Сталин е поставен анчело на кампанията в Украйна, където Червената армия се бори срещу новосформираната войска на Полша за доминация над земите по поречието на р. Днепър. Сталин поначало смята, че кампанията ще се провали заради недостатъчно средства, деморализираната и уморена войска и силния полски национализъм.

Троцки и Ленин оборват доводите му и го изпращат да ръководи военните действия. Коба подхожда в своя типичен стил, но този път липсата му на реална военна компетентност му коства цялата война. Полша нанася унизително поражение на Червената армия, а Сталин е превърнат в жертвен агнец от Троцки и Ленин, които стоварват цялата вина за провала върху Йосиф, пропускайки тактично своето участие в планирането на войната. Унизен и озлобен, най-вече срещу Троцки, Сталин подава оставка от всички военни длъжности, които заема.

Въпреки понесените удари, Коба не е човек, който се отказва лесно. През 1922 г. той успява да консолидира позициите си и е номиниран от Ленин за Генерален секретар на КПСС. С тази си позиция, той на практика се превръща в основен претендент за наследството на Ленин. Междувременно, Улянов се влошава все повече в следствие на напредналия стадий на сифилис от който страда.

В тази ситуация, Сталин внимателно мести своите кадрови фигури в различните клонове на комунистическата партия, подсигурявайки си присъствието на верни хора преди всичко в администрацията и привличайки на своя страна ключови кадри в Червената армия. Малко преди смъртта си, Ленин изразява пред Троцки и други видни дейци тревогата си от прекомерната жажда за власт на Сталин и твърде деспотичния му „азиатски“ маниер на действие. Предупрежденията идват твърде късно.

През януари, 1924 г., веднага след смъртта на Ленин, Сталин започва да поема пълен контрол над държавата. През следващите три години, той успява с хитрост, методичност и безскрупулност, да се отърве от основните си политически опоненти – Григорий Зиновиев, Лев Каменев, Лев Троцки и Михаил Бухарин. Един по един, те губят позициите си в ЦК на КПСС. Сталин използва тактиката „разделяй и владей“, съюзявайки се с някои от тях срещу другите. Веднага щом излезе победител, Коба се разправя и с доскорошните си съюзници. Към 1927 г., властта на Сталин над СССР е неоспорима. Веднъж излязъл начело, той започва да претворява държавата по свой образ и подобие.

Без да се навлиза в излишни детайли, политиката на Сталин в периода 1927-1939 г. може да се характеризира с няколко основни елемента. На първо място, той постоянно държи в напрежение кадровия състав на КПСС. Сталин насърчава непрекъснатите борби и доноси между местните фракции, като същевременно залага на ЧК като инструмент за всяване на паника и терор както сред партийните членове, така и сред населението като цяло. Този вътрешнопартиен хаос не остава възможност за формиране на адекватна опозиция. Между 1934 и 1938 г., Сталин постепенно екзекутира и последните от т. нар. „стари болшевики“, подменяйки изцяло ръководството на партията с хора, фанатично и отчаяно предани на своя вожд. Системата от патрони и клиентела, сходна с римската, превръща КПСС в една шуробаджанашка структура, която се стреми да доминира всички аспекти от живота на Съветския съюз и да не допусне формирането на никакви властови центрове, които да се намират извън партията.

В икономическата си политика, Сталин подчинява СССР на нуждите на световната икономика, залагайки на безогледна индустриализация и превръщането на СССР в огромен износител на суровини и храни за целия свят, без да се интересува особено как това се отразява на вътрешния пазар. Сталин иска отчаяно да догони Запада по нива на промишленост и да превърне износа на жито, нефт и различни ценни метали в кръвоносните съдове на съветската финансова стабилност.

На практика от него произтича съвременната концепция за руското богатство, свързана с износа на ресурси на всички пазари, които биха ги пожелали, в замяна на постоянен прилив на валута., която да компенсира ниската стойност на рублата. Макар на хартия резултатите да са впечатляващи, те идват с цената на милиони жертви, причинени от гладните епидемии в Украйна и ужасяващите условия на труд в тежката промишленост.

По отношение на външната политика, Сталин се стреми от една страна да създаде твърди и стабилни икономически връзки с Великите сили, а от друга не крие намерението си да завладее всички територии, които някога са принадлежали на Руската империя. Нещо повече, Сталин се надява да използва международната комунистическа организация Коминтерн, за да превърне останалите леви партии в сателити и проводници на съветската политика. Това става ясно в средата на 1930-те, когато СССР за първи път лансира идеята за създаване на коалиции, наричани „Отечествени фронтове“ в редица европейски държави. Тази политика ще бъде повторена, този път успешно през 1945-46 г.

Втората световна война се оказва повратен момент в живота на Сталин. Успоредно с личната му трагедия – смъртта на сина му Яков в германски плен (Сталин отказва да го размени за важни германски пленници – б.а.), Коба е изправен пред вероятно най-голямото изпитание в политическата си кариера. Да се твърди че СССР е на ръба на оцеляването повече от всякога би било пресилено.

Въпреки всичко, положението през декември 1941 г. не е по-тежко, отколкото през зимата на 1918/19 г. Този път обаче, цялата политическа отговорност лежи на плещите на Сталин. Когато му обявяват, че Вермахта е пресякъл границата на СССР, Коба се оттегля в дачата си за цяла седмица, изпадайки в нервна криза. До последно Сталин сляпо вярва, че германска инвазия е невъзможна, защото Хитлер не би посмял. Дори докладите на шпионина Рихард Зорге не успяват да пропукат самоувереността на Сталин.

Гребвайки дълбоко в своя вътрешен извор на безскрупулност, свръх концентрация, фанатично желание за победа и пълно отрицание към жертвите и страданията на своите подопечни, Сталин мобилизира СССР за война на живот и смърт. Той не е нито особено опитен стратег, нито е витиеват оратор, какъвто е Чърчил. Това, с което Сталин разполага, е аурата от парализиращ страх, който вождът упражнява над съветското население. Разковничето към победата във ВСВ е, че съветския народ се бои много повече от Сталин, отколкото от германците.

Това важи както за обикновените войници, така и за висшите офицери и политическата администрация. Страхът, разделението на фракциите и постоянното дебнене, правят Сталин незаменим – от него произтича личната власт на всеки един народен комисар, всеки един маршал и всеки един местен управител. Всички те са някого, защото го има Сталин. Всеки от тях знае, че без Сталин, вълците ще се нахвърлят по между си в борба за плячката.

За извоюване на победата, Сталин не се колебае да възстанови за пореден път част от инструментариума на Руската империя – върнати са част от военните ордени, имената на операциите на РККА се кръщават на легендарни царски генерали, съветската историография преоткрива личности като Петър I и Суворов. Дори Църквата получава нова свобода на действие, за да се мобилизира населението. По-важното обаче е, че след като отваря рога на изобилието за институции като армията, администрацията и църквата, Сталин със същата желязна ръка възстановява реда от преди 1941 г. веднага след войната.

Всякаква опозиция е смазана. Всеки опит на армията за политическа еманципация е пресечен в зародиш. Сталин ловко поема ключови постове като министър на отбраната и председател на министерския съвет. За да е сигурен че армията му е подчинена, се самонаграждава със звание генералисимус. Администрацията бързо е върната в обичайното русло посредством дейността на наследника на ЧК – КГБ. Тайната полиция тероризира население и партийни дейци, напомняйки кой е реалния господар на СССР. Всякаква идея, че победата във войната и съюзът със САЩ и Великобритания, могат да донесат промяна е удавена в кръв и сълзи.

Последното наследство, което Сталин завещава на СССР е Студената война. Позициите и политиките на Коба бързо карат САЩ и Великобритания да осъзнаят, че съюзът със Съветите е бил временен  политически компромис, чиято давност изтича с гибелта на Нацистка Германия. Още през 1946 г., Чърчил започва да говори за „желязна завеса, която се спуска над Европа от Шчечин до Триест“. Този бърз развод след краткия брак на Съюзниците се задълбочава с прокарването на „плана Маршал“, който обвързва западна Европа със САЩ.

ca. 1913 – The information card on Joseph Stalin, from the files of the Tsarist secret police in St. Petersburg. – Image by Hulton-Deutsch Collection/CORBIS…Josef Stalin, the future Communist leader and brutal dictator, was arrested during a political meeting in 1902..VERDICT: He was eventually exiled for life to Siberia in 1913. He was released in 1917 after the March Revolution and overthrow of the Tsar…Mug shot. Police photo.

Сталин все повече и повече вижда повторение на западната политика към Съветите такава, каквато я е видял през 1919/1920 г. Коба се бои, че както Съюзниците изоставят Русия и се обръщат срещу Болшевиките през 1918 г., така и сега САЩ и Британия могат да потърсят начин за изтръгване на Източна Европа от съветската сфера на влияние – сфера, на която Чърчил вече се е съгласил в Техеран през 1943 г. надпреварата за добиване на ядрено оръжие, формирането на НАТО през 1949 г. и намесата на САЩ в Корея, се разглеждат от Сталин като ясен знак за невъзможността от мирно съжителство на двете системи. Макар и в края на дните си, Йосиф Висарионович  остава непоклатим в желанието си да ръководи еднолично политиката на СССР, дори с риск от челен сблъсък с доскорошните съюзници.

Manezh Square, Moscow

Сталин умира на 5-ти март, 1953 г. Гибелта му е оповестена ден по-късно. Целият Източен блок е шокиран. Обявен е повсеместен траур. Хиляди се стичат да видят мумията му в Москва, по време на поклонението 100 души са стъпкани от тълпата. Смъртта на Сталин бележи края на една епоха в историята на Русия и на комунистическата идея. Наследството, което остава след себе си е огромно, мрачно и нееднозначно. Факт е обаче, че и до ден днешен твърде много хора по света въздишат с известна носталгия по паметта на един тоталитарен диктатор, под чието иго не биха изкарали и един месец.

 
 
Коментарите са изключени за Великите авантюристи: Йосиф Сталин – комунистът от стомана

Повече информация Виж всички