Как хората в миналото са се справяли със социалната изолация

Дори без съвременни медицински познания, нашите предци знаят достатъчно добре, че инфекциозните заболявания се хващат от други хора и че най-добрият начин човек да защити себе си и семейството си е да се изолира. Разказите за големите епидемични огнища през историята са осеяни със свидетелства за хора, които се заключват в домовете си или се преместват в (относителна) безопасност из селските райони.

Добра управленческа практика става и изграждането на сграда в края на града за карантина на хората със заразни болести.

Историята също ни казва, че повечето хора през историята (до доста скоро) се сблъскват с епидемии от един или друг вид. Много от най-известните фигури в историята също се оказват изолирани, независимо дали по собствено желание или са били задължителни. Тук изследваме няколко от по-забележителните фигури – и как те се справят със социалната изолация…

Папа Климент VI

Климент VI е четвъртият от седемте средновековни папи, които пребивават в Авиньон, а не в Рим. Като културен и политически оператор, той се радва на хубав живот и издига членовете на собственото си семейство на висши църковни служби (включително племенника си, който става кардинал на 18-годишна възраст).

Много източници твърдят за Климент, че когато идва Черната смърт, той се самоизолира в стая, в която горят ден и нощ два огромни огъня (между които седи папата).

Вместо да прави така (при условие, че Авиньон така или иначе е доста горещ през лятото), той просто би могъл да си осигури известна защита от бълхи, които всъщност пренасят болестта.

„Папата трябва да направи своите поданици щастливи“, заявява той и въпреки цялата корупционна схема, която върти, отговорът на Климент на Черната смърт беше хуманен и енергичен.

Джовани Бокачо

Черната смърт е косвеното вдъхновение за едно от най-големите литературни произведения на Ренесанса в Европа „Декамерон“. Предпоставката на произведението е, че група млади мъже и жени се срещат в църква във Флоренция, където болестта бушува. Те се уговарят да избягат от града и да се подслонят в селска вила, където се забавляват като всеки разказва по една история на ден в продължение на десет дни.

Бокачо е много ренесансов италиански тип човек. Не сме съвсем сигурни дали той се самоизолира по време на чумата; вероятно за известно време е във Флоренция. Чумата убива баща му, оставяйки му малко семейно наследство и вероятно това му позволява да напише произведението си, което завършва около 1453 г.

Хенри VIII

Историята на Англия по време на Тюдорите и Стюартите е накъсана от огнища на чума, което кара монарсите да напуснат столицата с цел безопасност. Когато Елизабет I се мести в Уиндзор, за да избегне огнище, отвън е издигнато бесило като предупреждение никой да не влиза.

Може би Хенри VIII живее в най-голям страх от болести. Въпреки силния образ, който поддържа, той всъщност е хипохондрик, който прекарва много време в изучаване на медицина и дори измисля собствени лекове и отвари, предлагайки съвети и лекарства на всеки, за когото смята, че има нужда от тях.

Освен чумата, Хенри изпитва особен страх и от болестта на потта – мистериозно заболяване, което убива десетки хиляди по време на неговото управление и на баща му. Изглежда, че е засяга особено силно Англия и още тогава е разпозната за различна от чумата. Тя все още озадачава медиците, въпреки че в момента се смята, че може да е била вирусна инфекция, подобна на хантавируса.

През 1517 г. Хенри бяга от изпотяването като напуска Лондон и в крайна сметка прекарва лятото, местейки се с малък антураж от едно място на друго. Към декември почти изчерпва храната си, защото отказва да купува от доставчици, който може да са били в контакт с болестта. Накрая Хенри и останалите се озовават в Саутхемптън в очакване на пратка с провизии от Фландрия.

Когато през 1528 г чува, че любимата му Ан Болейн е болна от чума, той отказва да я посети, но й изпраща любовно писмо и един от своите хирурзи.

 

Исак Нютон

Исак Нютон учи в Кеймбридж, когато университетът затваря през август 1665 г. заради Голямата чума. Така той се връща в дома си във Улсторп при Колстъруърт, за да учи самостоятелно.

Между 1665 г. и пролетта на 1667 г., когато се завръща в Кеймбридж, той има удивителен прилив на енергия и прозрения, които са в основата на по-голямата част от по-късната му кариера, включително работа в областта на оптиката. По това време някъде е и прочутият момент с ябълка, която му пада на главата.

По-късно самият Нютон отбелязва: „Всичко това беше през двете чумни години 1665–1666. Защото по онова време бях в разцвета на силите си и мислех за математика и философия повече, отколкото по всяко друго време.“