Зигмунд Фройд и Булит ще предскажат Втората Световна война, но остават неразбрани, докато тази трагедия не приключва

След края на Първата Световна война, светът наистина копнее за мир, но мнозина виждат тегнещата заплаха на Втората Световна война. След Парижката Мирна конференция, едно име продължава да се смята за основен виновник при ратифицирането на Версайския мирен договор. Става въпрос за американския президент Удроу Уилсън. Въпросният договор слага край на войната и военните действия между Германия и съюзниците, но САЩ подписват друг отделен договор, който се подписва именно в Париж.

Наказанието към Германия е толкова зловещо, че страната дори не е поканена да подпише договора, тя го получава в последствие, като няма право да откаже. Странно или не, Уилсън дори настоява за промяна на целия договор и пренаписването му. Твърди се, че Уилсън е искал да предотврати задаващата се катастрофа, но реално се проваля с гръм и трясък.

До днес никой не може да разбере вселенския инат на тогавашния президент. През есента на 1919 г. се раждат най-различни версии за случилото се. По мнението на сенатор Гилбърт Хичкок, настроението на Уилсън се променя, след като преживява сърдечен удар и не е в състояние да ръководи държавата. Подобно поведение кара и повечето известни психолози и психоаналитици да анализират поведението на президента.

Сред тях е и Зигмунд Фройд. Заедно със своя колега Булит, започват да обръщат много внимание на лидера и да интерпретират неговите действия. Целият им труд е поместен в книга, която по мнението на критиците, е доста суха, макар и да включва интересни размисли върху неговото виждане, прецизност и стратегия.

Двамата виждат и нещо повече, опитите на Уидроу да представи своята гледна точка, макар и рационалното да се замъглява от нервната му почва. Двамата подчертават и още нещо – американският президент е бил подвластен на своите фобии и фиксации относно ходовете на противника. До това заключение се стига с разглеждането на архивни документи и някои стари интервюта, които са останали в миналото и не са били разглеждани по този начин.

Отговорността на Уилсън се свежда до трагедията, която ще се развие след няколко години. По мнението на Фройд, президентът е изградил една красива илюзия, маскирайки я с временно примирие и след това отказвал ясно да приеме, че неговата идея умира в момента, в който е била създадена. Фройд често посочва, че няма как да има мир, когато всички изгубели страни са заредени с гняв, който не може да бъде разоръжен, за разлика от предаването на военната техника:

„Когато, както Уилсън прави, един човек се опитва да постигне точно обратното от това, което е искал да постигне… когато има желанието да освободи света от злото и свърши само с доказателство за опасност или фанатизъм сред всички останали, тогава не трябва да се любуваме и възхищаваме, а да подходим с недоверие, каквото се заражда в наблюдателя, останал без всякаква симпатия.“

И двамата автори са били изключително точни в своите анализи, но докато пишат своята книга в периода на 1930-1932 г. нацистите вече са бетонирали своята власт. Ако този труд се появи по-рано, то най-вероятно и двамата са щели да бъдат отлъчени и преследвани за своите думи. Хитлер вече е успял да стигне до най-високия пост в Германия и да използва онова оръжие, което Удроу е завещал. Зигмунд е разбирал много добре как нервите на Уилсън са успели да унищожат шансовете за мир.

Булит ще последва неговия пример и често ще говори смело за бившия американски президент, посочвайки основните и истински проблеми, които следват след срещата в Париж. И двамата са много далече от идеята, че един човек е виновен за милионите жертви, които предстоят, но Уилсън ще бъде онзи човек, който дава бензинът и запалката на Европа и по-точно – Германия.

Ако и двамата са имали възможност да говорят свободно, както се очаква от науката в днешно време, то най-вероятно светът щеше да е много по-различен. За съжаление това никога не се случва. През 1966 г. Уилсън вече е превърнат в мъченик на Версайския договор. Провалът на този договор се разглежда като продукт на идеологически различия. През същата година в списание Look ще се появи интервю на бивш директор от ЦРУ – Алън Дюлс, който многократно ще отрече твърденията на Фройд. Неговите точни думи са:

„Надявам се, че тази книга няма да стартира серия от биографии, базирани на посмъртните психиатрични изследвания на някои от най-великите ни идеолози.“

Негов опонент е Франк Уолдроп, който през годините публикува книги и пише статии във вестници, мнението му за този труд е съвсем различно:

„Книгата на Булит и Фройд показва колко плаха и незавършена е нашата история и как не трябва да избягваме доказателствата, които се не измерват в публичната среда. Държавните документи, колкото и елегантни да са, не са последната инстанция за президентско влияние върху живота на другите.

Има един скрит пласт на душата, който съществува много, преди да я наречем своя собствена. Мнозина са принудени да търсят начин за оцеляване, дори без да подозират за съществуването на въпросния слой. Тези моменти са от значение. Изследването на Фройд и Булит е опит да уловим тези тайни в един човек, а на този етап имаме дори доказателства. Това не беше идеализмът на Уилсън, но онези пружини в неговото същество, които го караха да се налага в света, в който живееше. Не говорим за протестите, а за действията. На последните трябва да се уповаваме, когато избираме хората, които да ни водят, няма значение дали говорим за Уилсън, Хитлер, Сталин или Мао.“

На финалът, когато книгата се появява на бял свят, малцина разбират какво са искали двамата автори. Те не са имали за цел да унищожат Уилсън и неговият статус, той го прави повече от перфектно, напълно самостоятелно. Двамата психоаналитици искат да оставят една ясна следа, зад идеите стоят действия, а те се подплатяват с факти, които не могат да се променят. Има и още едно важно послание, пред което не можем да затворим очи, диктаторите са доста по-трудни за дешифриране и често изиграват една много деструктивна роля в историята. Накрая остава един въпрос: как демокрацията винаги може да даде власт на онези, които практически не могат да се справят с нея и по-често помагат за нейното унищожение?

Именно тези въпроси трябва да се разгледат отново и отново, а науката не трябва да мълчи, за разлика от всички останали, тя няма чувства и не се вълнува от мнението на другите. За жалост, когато дойде време да се попита, отговорите вече са закъснели.