shareit

Воркута – един от най-жестоките трудови лагери на СССР

| от |

От 20-те години на миналия век до 50-те в СССР ще бъдат изпратени милиони хора през различните съветски трудови лагери, познати още като гулаг. Там най-често ще бъдат открити политически затворници, престъпници, селяни с дързостта да не предадат земята си и много други. Съществуват стотици такива лагери, но нито един не може да достигне величината на Воркута!

Намиращ се на около 160 километра от Арктическия полярен пояс и на около 1600 километра от Москва, той ще бъде дом за милиони врагове на народа, които ще трябва да работят неуморно в мините за въглища. Популацията там се разпростира в повече от 130 лагера. Всеки преминал през този красив съветски ад ще носи името воркутлаг. Програмата за деня е работа до припадък, изключителен студ и липса на всякакви средства от първа необходимост.

В рамките на 20 години през него ще минат повече от 2 милиона души, представете си популацията на София или друг голям град, който трябва да оцелява с минималното и да се радва на трохи хляб в продължение на години. Там се срещат най-различни хора: интелектуалци, престъпници, нацисти и любимци на Сталин, които не са имали късмета да се разминат с неговата легендарна чистка.

Днешна Воркута

Повече от 200 хиляди души изчезват. Други се опитват да вдигнат въстание, като всяко следващо е по-кърваво и по-кърваво. 20 години в нарушаване на всякакви човешки права пречупва до такава степен съзнанието на лагерниците, че повечето остават там дори и след затварянето на вратите. Те не могат да се приберат или нямат сили да го направят.

Един материал на издание Time, публикуван на 24 януари 1955 г., разказва съдбата на двама американци, които също не са имали късмета да се разминат с това изживяване. Уилям Марчук е освободен на 38 години, след като се води изчезнал в архивите на американската армия. Джон Х. Нобъл е от Детройт и арестуван от руснаците в Дрезден през 1945 г. Когато двамата най-накрая успяват да преминат от другата страна на Желязната завеса като свободни хора, Нобъл заявява:

„Имам много за разказване!“

За Нобъл, животът във Воркута не е бил по-различен от този в Дахау. Двамата американци са прекарали много години заедно и са работили като роби, но освен това споделят, че са открили и други американци там. В последните 3 години са забелязали наличието на германци, руснаци, испанци и гърци. Всеки един освободен започва да разказва къде е бил и на какво е бил подложен. Единствените, които мълчат, са руснаците. За последните цензурата е гаранция за връщане. Воркута съществува още от времето на цар Николай, който послушал съветниците си, че трябва да има лагер за политически затворници.

Миньорски колеж във Воркута

Идеята се харесва и болшевиките, но до 1942 г. игнорират Воркута като локация със залежи на въглища, поради простата причина, че основното им снабдяване идва директно от Донбас. По време на Втората Световна война успяват да депортират достатъчно украинци, българи и други от териториите на Украйна. Те строят железопътните прелези и имат честта първи да се возят на влака до следващото си мъчение. Сталин просто обича да депортира хора и да ги използва за целите на партията.

Свободните американци разказват, че обикновено популацията трудно може да надвиши 300 000 души, но след като смъртността е висока, партията успява да попълни празните койки. От посочените, 12 хиляди души са охрана, техници и представители на партията. През 50-те години на миналия век именно Воркута се превръща в един от основните доставчици на въглища, добавяйки около 6% от количествата за целия СССР.

Зимата в тази дестинация обикновено е около 10 месеца. Снежната покривка рядко изчезва, дори и през останалите два месеца, когато има затопляне от един-два градуса. В затвора някога е бил посетител дори Ел Кампесиньо – един от селските генерали, които се изправят срещу републиканците в Испанската гражданска война.

Той си спомня, че кучетата на пазачите усещали снежната буря преди хората, започвали да вият, а след това копаели дупки, в които да се скрият от идващия сняг. В някои от по-студените дни и бури, пазачите ще изоставят миньорите и ще се приберат на топло, докато останалите трябва да търсят входа, за да се скрият от студа. Следвайки примера на кучетата, те започват да копаят дупка, в която да се скрият. След два дена идва следващата смяна и вижда замръзналите тела на грешниците.

Никой не се занимава с тях, впрочем никой няма и силите да ги погребе. Един от офицерите ще допълни тъжно, когато вижда замръзналите, че е жалко как са изгубили униформите им. Затворниците живеят в дълги бараки и спят на земята. Предоставени са две печки на въглища, които да затоплят помещението. Цепнатините в дървената маса на бараките се запушва с кал или маджун. Затворниците имат няколко кофи, които да използват като тоалетни – други екстри липсват.

Оградите на Воркута

Затворниците се делят на униформи – мъжете носят сини униформи, докато жените са в черно облекло. Политическите затворници се забелязват благодарение на номерата и изписаната информация по гърбовете им. Същата играе роля на мишена за надзирателите. В лагера могат да бъдат открити стари болшевики, които твърдят, че някога са били приближени до Ленин и Тротски, социалисти и около 30 генерала на Вермахта, както и още няколко хиляди германци, които никога не се освобождават след войната.

Те са следвани от поляци, естонци, литвенци, латвийци и дори някои от екзекуторите, които са работили за SS дивизията в Украйна, следвани от SS-овци, руски и украински евреи, арменци, гърци, румънци, французи, китайци, японци, тибетци и още много други. Воркута е мултикултурна територия, където не се разменят знания, а само надежда за оцеляване. Присъства и специална група от така наречените вярващи, които от самото начало са отказали да работят за новия режим. Монахини също намират място в лагера, след като тяхната религия влиза в много сериозен противовес с тази на Сталин – новият бог.

Сред известните имена, оцелелите разказват за д-р Йозеф Шолмер – немски лекар, който прекарва 3 години и половина в лагера, открива религията, макар и молитвите да се правят в малките галерии, където нито един войник не иска да рискува живота си. Убийците във Воркута изграждат своя собствена държава и контролират всичко. Бързо получават най-хубавото място до печката, изграждат мрежа от придворни и оцеляват, отнемайки храната на останалите.

Нито един от тях не работи. Точно те получават и правото да бъдат официалните управници на всяка една барака. Боевете между затворниците, поне това разказва Шолмер, се случват с помощта на нож и мотика. Всяка година идват повече и повече затворници, някои от лагерите в така наречената Нова Земя, други от точки в арктическия океан.

Гробове на латвийски политически затворници във Воркута

Изпращат се хора и обратно, но те никога не оцеляват. Никой не може да избяга, има достатъчно лампи, бодлива тел и пазачите стрелят без предупреждение. Над района летят самолети през деня, докато снайперите спокойно чакат следващия си забавен улов – за тях убиването на хора е спорт. Често се позволява на някого да се опита да избяга, просто за да има  забавление. Ако човек успее да стигне до цивилизацията, като шансовете му са едно на милион, първите села веднага ги предават на полицията, защото има парична награда. Върнатите в лагера се смачкват от бой, а след това лежат в карцера. Той е като всяка друга барака, но там няма отопление.

Дажбите във Воркута – тъй като се води затворнически полярен лагер – включват 800 грама хляб и две топли чинии с овесени ядки, боб чорба и малко сланина. Месото е два пъти на седмица, докато рибата е четири пъти на седмица. Филми, най-често руски, се прожектират около 3 пъти на месец. В-к Правда се закача на стената, но не се предоставя на затворниците за лична употреба.

Един ден високоговорителите обявиха, че Сталин е получил удар. Религиозните паднаха на колене, за да се молят, други се шегуваха с думите, че това е политическа изненада. Един от немските майори на 16-та танкова дивизия, който пристига през 50-те години на миналия век, започва  да си мисли, че командира на лагера – Маленков, познат още като чичо Жоро, може да промени ситуацията, но вместо това, тя се влоша още повече.

Един ден в един от лагерите, където живеят около 3000 души, никой вече не иска да работи. Когато пристига генерал-командир Деревенко, хората му се смеят и отказват дори да излязат от бараката. Мнозина предпочитат просто да умрат, но да пропуснат влизането в пещерите. Бунтът продължава да се засилва и сред останалите бараки, а това плаши значително пазачите на Воркута. Инатът на затворниците издържа около 10 дена.

Във всяка една барака има перфектна дисциплина и никой не желае да влезе в мината, а какво да говорим за изпълнението на заповеди. Деревенко нарежда хората, които не се подчиняват, да бъдат застреляни, пазачите стрелят по двама души и ги убиват, но така или иначе отново никой не се подчинява.

Дори и след опитите за контакт с Москва, отговор няма в продължение на дни. Едва по-късно става ясно, че новият министър-председател, следван от вътрешния министър Маслеников са на път към Воркута и пътуват със самолет. Пазачите и затворниците започват да се страхуват. Бунтовете са предизвикали такъв интерес, че някой трябвало да види какво наистина се случва там.

Маслеников

Маслеников не призовава за избиване и наказания, а гарантира, че бараките ще бъдат отключени, затворниците ще могат да изпращат писма, а с тях ще има и рубли като възнаграждение. Един след друг, повечето затворници се връщат на работа. В 10 часа сутринта на 31 юли пристигат и руски войници, които обграждат Воркута. Нарежда се на затворниците да не излизат до 11 часа на същия ден, за да не бъдат разстреляни.

Затворниците седят и гледат през прозорците, докато не се извеждат организаторите на бунта и не са избити. В една барака избиват всичките обитатели и Воркута става отново тиха. Едва след като излиза информация за това пъклено място, властите позволяват на всички да си тръгнат, но малцина дори смеят да напуснат, защото се страхуват от разстрел.  

 
 
Коментарите са изключени за Воркута – един от най-жестоките трудови лагери на СССР

Повече информация Виж всички