Мечът, имунитетът и забраната да си тръгнеш
През 1291 г. с решение на венецианските власти всички стъкларски работилници са преместени на остров Мурано. Официалната причина е страхът от пожари и звучи убедително: Венеция е град от дърво, а пещите горят денонощно.
Безопасността е само повод. Производството се събира на едно място — остров на километър и половина от града, до който се стига единствено с лодка.
През 1295 г. идва и официалната забрана: майсторите стъклари нямат право да напускат територията на Републиката без разрешение, да изнасят суровини или да предават занаята на чужденци.
В замяна жителите на острова получават привилегии, каквито обикновеният венецианец не познава.
Стъкларите носят меч, имат имунитет при редица съдебни преследвания, а дъщерите им се женят за патриции и децата от тези бракове запазват благородническия си произход, въпреки социалния статус на майките си.
Всяко от тези права се губи в мига, в който човек напусне Мурано.
Венеция плаща толкова щедро на тези занаятчии заради едно умение, което не се среща почти никъде другаде на континента.
През XV век Анджело Баровиер довежда до съвършенство производството на cristallo — стъкло без зеленикавия отблясък, характерен за всичко, произвеждано в Европа по това време.
От същото това стъкло се ражда другото прочуто изделие на майсторите от Мурано: голямото стъклено огледало.
През XVII век то престава да бъде вещ за всекидневна употреба и се превръща в част от интериора. Голямото огледало струва колкото платно на прочут художник и точно затова стои в рамка.
Поръчката на Колбер
Луи XIV харчи огромни суми за венециански огледала и това смущава главния контрольор на финансите Жан-Батист Колбер.
През 1664 г. Колбер възлага на френския посланик във Венеция Пиер дьо Бонзи да склони неколцина майстори да напуснат домовете си.
Бонзи докладва: на Мурано големи огледала правят само две работилници, хората, които умеят това, се броят на пръсти, а чужденец не се допуска до пещта.
Самите занаятчии се боят да не ги "хвърлят в морето".
Първият пратеник на Бонзи — някой си господин Жуан — не постига нищо.
Вербуването е поверено на двама италиански стъклари, Джовани Кастелано и Джовани Бормиоли, и този път завършва с успех.
През октомври 1665 г. новата манифактура на Никола дю Ноайе в покрайнините на Париж получава двайсетгодишна привилегия да произвежда огледала "със същата големина, чистота и съвършенство" като муранските, освобождават я от мита и ѝ дават право на кралския герб.
Дошлите от Мурано получават жилища в предградието, редовна заплата и пенсия, а Франция облага внесените отвън огледала с мито от десет на сто.
Заложниците, които Париж отвлича обратно
Венецианският посланик в Париж Джовани Сагредо съобщава за новата фабрика на Съвета на десетимата — органа, който отговаря за сигурността на Републиката.
Добавя, че засега французите произвеждат огледала, високи двайсет и пет сантиметра, тоест наполовина на онова, което островът изнася — знак, че занаятът още не е усвоен достатъчно добре. Във Венеция обаче не приемат това за хубава новина.
Държавните инквизитори са натоварени да върнат хората в лагуната, независимо как, и задачата ляга върху новия посланик Маркантонио Джустиниан.
Джустиниан редува примамки и натиск — предлага на бегълците безопасно прибиране у дома, без последствия, и едновременно с това заплашва животите им, роднините им във Венеция, имуществото им.
Заканите му не са безпочвени. Постановление на Съвета на десетимата от 1454 г. урежда стъпките една по една: избягалият майстор бива поканен да се върне; откаже ли, най-близките му отиват в тъмница; упорства ли, издава се заповед да бъде убит, където и да се намира.
Колбер лишава инквизиторите от единственото им средство за натиск. Изпраща тайно кораб, който отвежда жените и децата на бегълците от острова в Париж.
Заложници вече няма. Малко по-късно, когато французите тръгват да търсят и хора, които умеят да посребряват стъкло, венециански агенти гонят пратениците чак до Базел.
Отровата
През август 1666 г. Съветът на десетимата прибягва до крайни действия. За жертва е избран Антонио дела Ривета, най-способният сред избягалите стъклари, а обосновката е вписана в самото постановление: цялото френско начинание се крепи на него.
В началото на 1667 г. обаче умират други двама от муранските майстори във Франция. Единият издъхва внезапно, а другият — след продължителна агония.
Джустиниан съобщава за смъртта им във Венеция, но не може да каже със сигурност дали тя е естествена или предизвикана.
Останалите стъклари разбират посланието — подават формални извинения до инквизиторите и се прибират на острова.
Кой печели войната на огледалата
Венеция си връща хората и за момент изглежда, че монополът ѝ е спасен. Колбер дори сключва съглашение с венецианците и известно време продължава да купува мурански огледала, но пет години по-късно затваря границата за тях — френските работилници вече произвеждат достатъчно.
През 1678 г., когато Луи XIV нарежда да се направи Огледалната галерия във Версай, стъклото идва от собствените му манифактури: 357 огледала, нито едно по-високо от деветдесет сантиметра — горната граница на тогавашната технология.
През следващите десетилетия френските производители усъвършенстват техниките за отливане на големи стъклени плочи.
Производството постепенно преминава отвъд границите на занаята, който някога изглежда като изключителна собственост на Мурано.
Какво може да се докаже
У. Патрик Маккрей, който през 1999 г. проследява разпространението на венецианското стъкларство из Европа, обръща внимание на друго: контролът никога не е бил толкова строг, колкото изглежда от текста на разпоредбите.
Още през XVI век венециански стъклари работят в Антверпен, Лондон и Виена и обучават местни хора.
Републиката обаче не разчита само на забрани. През 1474 г. тя приема първия систематичен патентен закон в Европа и признава на изобретателя право върху онова, което е измислил.
И забраната, и патентът изхождат от една мисъл: знанието струва пари и подлежи на защита. Разликата е дали държавата пази човека, или пази изобретението му.
Стъклото, което днес се пази с етикет
Днес Мурано не губи майстори поради бягство, а заради прекомерни разходи. През 2021 г. сметката за газ на един мурански майстор скача от 40 хиляди евро през септември на 170 хиляди през октомври; част от пещите спират.
Изстине ли обаче огънят, керамичният съд с разтопеното стъкло се пука и партидата пропада.
Едновременно с това щандовете край каналите се пълнят с евтини азиатски копия, продавани като мурано.
И този път защитата се търси по законодателен път. С регионален закон номер 70 от 23 декември 1994 г. област Венето създава колективната марка "Vetro Artistico Murano", а консорциумът "Промоветро Мурано" раздава номерирани стикери, които се разпадат при отлепяне.
От 1 декември 2025 г. "Мурано" може да се защити и като европейско географско указание: Регламент (ЕС) 2023/2411 разпростира върху занаятчийските изделия същата закрила, с която дотогава се ползват продукти като виното и сиренето.
