Табелката е от дебел картон и се завързва за копче на палтото, с написани на нея име, училище и номер. Децата се строяват в училищния двор преди осем сутринта, учителите ги броят, а зад оградата стоят майките и се стараят да не плачат.
Никой не казва на децата накъде пътуват. Повечето научават името на селото едва когато слязат от влака. Това се случва на 1 септември 1939 година във Великобритания.
Държавата още не воюва - обявява война на Германия чак на 3 септември. Два дни по-рано тя вече евакуира населението си.
За малко повече от три денонощия от градовете са изведени над милион и половина души: около осемстотин хиляди са ученици, а останалите са майки с малки деца, бременни жени, хора с увреждания и придружаващите ги учители и доброволци.
Операцията получава името си от стара немска легенда - "Пайд Пайпър", Пъстрият свирач, който отвежда децата на Хамелин. Страхът, който я поражда, не е преувеличен.
През трийсетте години военните теоретици повтарят, че ефективна отбрана срещу въздушен удар няма: колкото и изтребители да излетят, част от бомбардировачите ще стигнат до целта. Испанската гражданска война го потвърждава на 26 април 1937 година, когато Герника е бомбардирана в продължение на три часа.
Британските прогнози очакват стотици хиляди убити още в първите месеци на войната и паника, с която полицията и здравните служби няма да се справят. Затова правителствена комисия предлага още през юли 1938 година майките, бебетата и учениците да бъдат изведени от промишлените центрове и настанени по частни домове в провинцията.
Инициативата е доброволна за родителите, но не и за приемащите: селските домакинства, преценени като годни, подлежат на глоба, ако откажат определеното им дете без основателна причина.
Разпределението рядко следва списък. В много приемни райони местният чиновник по настаняването - човек с правото да влезе във всяка къща и да прецени колко души побира - събира пристигналите в общинската зала и кани местните жители да ги огледат и да си изберат.
Чистите, спретнато облечени момичета са избирани първи, защото от тях се очаква помощ в домакинството. Момчетата от най-бедните квартали и децата, които изглеждат недохранени, остават последни. Някои чакат до вечерта.
Оттам нататък животът на всяко дете тръгва в различна посока. Част от децата попадат в грижовни семейства и запазват връзката с тях до края на живота си.
Други са разделени от братята и сестрите си при самото слизане от влака, използвани са като безплатна работна ръка в стопанството, получават храна, различна от тази на масата, и нощуват в килера или в плевнята, а има и случаи на насилие.
Носталгията се оказва масов проблем, който никой не е предвидил: децата пишат писма, в които молят да ги приберат, а по-малките спират да говорят. Тъкмо тук се вижда основната слабост на плана - държавата е организирала превоз и настаняване, но не и надзор.
Онова, което приемните семейства виждат в първите седмици, обаче се оказва по-важно от организационния провал. В къщите влизат деца без обувки и без бельо, с въшки в косата - несвикнали да се хранят на маса и невиждали вътрешна тоалетна. Мнозина се напикават нощем.
Провинциална Великобритания, а с нея и заможната средна класа, за пръв път вижда отблизо как живеят децата от индустриалните квартали, за чиято бедност дотогава е чела във вестниците.
Първата реакция не е състрадание, а обвинение: въшките и мокрите чаршафи са изтълкувани като доказателство за родителска немарливост.
Точно срещу това тълкуване застава Ричард Титмъс, който пише официалната история на военновременните социални служби и я издава през 1950 година. Той пресмята, че наистина занемарените деца са между два и пет на сто.
Останалите деветдесет и пет и повече не идват от занемарени домове, а от бедни.
Най-цитираният му довод: чистотата и здравето се поддържат по-лесно от богатия, отколкото от бедния, но не са мярка за добродетел, защото въшката не е политическо създание и не различава хората.
Изненадата не е само за приемните семейства. Немалко градски деца са израснали в нови общински жилища с течаща вода и вътрешна тоалетна. Те се озовават в отдалечени къщи без електричество и водопровод, а някои получават шепа листа, когато попитат за тоалетна хартия.
Бедността не следва границата между града и провинцията - тя е и от двете ѝ страни.
Въздушната война над британските градове не идва през първата зима и до началото на 1940 година около деветстотин хиляди евакуирани се завръщат по домовете си. За мнозина великото социално откритие трае няколко седмици.
Написаното обаче остава. Учители, лекари и общински служби подават доклади, а през 1943 година излиза проучване на доброволческа женска организация, посветено изцяло на евакуацията; за една година то има четири издания.
Джон Уелшман твърди, че силата на този текст идва от вътрешното му противоречие: той повтаря старите разсъждения за поведението на бедните и същевременно носи идеите, от които ще произлезе социалната държава.
Докладите от приемните райони дават политически резултат още преди това - три години след потеглянето на влаковете. На 1 декември 1942 година е публикуван докладът на Уилям Бевъридж, който предлага единна осигурителна система срещу пет злини: нужда, болест, невежество, мизерия и безделие.
Хората се редят на опашки, за да купят триста страници, посветени на вноски и обезщетения, а проучване на следващия ден установява, че деветдесет и два на сто от запитаните знаят за него.
Този документ оказва огромно въздействие върху следвоенните реформи: детските надбавки, пенсионната реформа и създадената през 1948 година Национална здравна служба - лечение за всички, платено от данъци, а не от пациента.
Историците и до днес не са единодушни дали евакуацията наистина стои в основата на тези промени. Титмъс твърди, че да: евакуацията превръща бедността от статистическа таблица в нещо, което министри, депутати и лекари виждат с очите си.
Джон Макникъл възразява, като се позовава на вътрешната преписка на министерствата: чиновниците не вярват, че социалните разходи ще помогнат на бедните семейства. Той посочва и каква приемственост има между предвоенната, военната и следвоенната политика.
Уелшман приема, че Титмъс е прав в основното - войната наистина променя отношението към държавната помощ, вместо просто да ускори вече тръгнали реформи.
Едно обаче не се оспорва от никого: онова, което Великобритания прави след войната, не остава местен експеримент.
След 1945 година европейските държави изграждат различни варианти на социална защита - едни чрез осигурителни системи, други чрез данъчно финансиране, трети - с комбинация от двете.
На запад моделите се оформят в различни договорености между държавата, работодателите и профсъюзите, докато на изток социалните права се превръщат в част от централизираната държавна уредба.
Логиката е сходна: превенция вместо милосърдие. Детска консултация, задължителен преглед, ваксина, училищна храна, надбавки. Европа излиза от войната с убеждението, че здравето на населението е обществено задължение, а не индивидуален късмет.
Изследванията са единодушни по едно. Клаус Петерсен и Херберт Обингер разглеждат връзката в British Journal of Political Science и заключават, че масовата война - явление, което те датират приблизително от шейсетте години на XIX век до шейсетте години на XX век - е разчистила пътя за държавна намеса в социалните дела и е повишила социалните разходи в следвоенните периоди.
Каролине де Хройтер обобщава в EUobserver, че голяма част от академичните изследвания виждат във войната важен двигател на разрастването на социалната държава - защото воюващите страни се нуждаят не само от оръжие, но и от лоялни граждани, които да го носят.
Текущата практика обаче сочи в другата посока. Дания отменя официален почивен ден, за да увеличи данъчните приходи за отбрана; Великобритания орязва бюджета си за развитие; Франция предупреждава за социални жертви; в Нидерландия управляващата коалиция е в открит спор с профсъюзите за социални съкращения.
Центърът за европейска реформа формулира дилемата така: за да освободят място за отбрана, държавите или ще намалят други публични разходи, или ще вдигнат данъци, и нито едно от тези решения няма да е популярно.
