Варшава, август 1944 г. По улицата към барикадата пълзи нещо, което отдалеч прилича на детска играчка: плоско сандъче на две гъсеници, високо до коляното, дълго колкото велосипед. Зад него се размотава тънък кабел.
Защитниците на барикадата са вече наясно какво е — и знаят, че вътре има достатъчно взрив да унищожи половината барикада заедно с хората зад нея. Разбират и друго: че спасението им зависи от прекъсването на кабела.
Някой изтичва под обстрел с лопата или нож, един замах — и стоманеното нещо замира насред улицата.
Това е "Голиат", първата масово произвеждана дистанционно управляема бойна машина в историята: оръжие, изпреварило времето си с осемдесет години и провалило се в почти всяко сражение, за което е било създадено.
Играчката от Сена
Идеята не е германска — и не е нова. След падането на Франция през 1940 г. немски войници изваждат от дъното на Сена прототип на френския инженер Адолф Кегрес — малък дистанционно управляван апарат, потопен, за да не попадне в ръцете на окупатора.
Находката не отива в музей, а се превръща в задание. Управлението по въоръженията поръчва на бременската фирма "Боргвард" да разработи свой прототип: миниатюрен носител на взрив, който да бъде насочван към вражески укрепления, танкове и минни полета, без това да струва живота на сапьор.
С традиционното сухо немско чувство за хумор го кръщават "Голиат". Никой от инженерите в Бремен, изглежда, не се замисля, че великанът от библейския разказ е известен с едно-единствено нещо: поражението си от далеч по-дребен противник с прашка в ръката.
В логиката на замисъла няма нищо иронично — напротив, това е може би най-хуманната идея, раждана в германски щаб: нека умира машината, не човекът. Проблемите са три и се виждат от самото начало: скоростта, кабелът и цената.
Анатомия на бръмбара
"Голиат" е дълъг около метър и половина, висок шейсетина сантиметра и носи между шейсет и сто килограма взрив — достатъчно да пречупи гъсеница на танк, да срути укрепление или да разчисти път в минно поле, като се взриви в него. Оръжието се използва еднократно: не стреля, а самото то е снарядът.
Американските войници, които го виждат за пръв път в Италия, го кръщават beetle tank — танк-бръмбър. Прякорът остава и оттам нататък машината рядко се нарича другояче.
Операторът го управлява от малък пулт чрез трижилен телефонен кабел, който се размотава от барабан в задното отделение — две жила за завоите, едно за детонацията; обсегът е около шестстотин и петдесет метра.
Съществуват две версии: ранната, с два електромотора — тиха, но скъпа и капризна заради акумулаторите, които трудно се зареждат и поддържат на фронта — и масовата, с двутактов мотоциклетен двигател: евтина, затова пък толкова шумна, че оповестява пристигането си на цялата улица.
До края на войната от конвейерите слизат над седем хиляди и петстотин екземпляра — цяла армия "бръмбари", разпределяна по инженерни части и специални танкови роти на всички фронтове.
Давид с лопата
Бойната биография на машината обаче се оказва поредица от унижения. "Голиат" пълзи с най-много десетина километра в час — тичащ човек го настига без усилие — а бронята му е символична: противотанкова пушка го вади от строя, а ранната електрическа версия пада и от обикновен картечен откос.
Ахилесовата пета е кабелът: лопата, нож, брадва или точен изстрел прекъсват едновременно управлението и детонацията: страшното оръжие се превръща в трофей.
При Анцио и в Нормандия съюзническата артилерия къса кабелите им, преди да са потеглили, а пясъкът пречи на останалите да се движат — американците намират десетки "бръмбъри" непокътнати, струпани един до друг, и войнишката изобретателност им намира приложения, невключени в устава — от теглене на багаж до състезания.
Оръжието-чудо завършва като сувенир.
Самоунищожение при първата употреба
Проектът е прекратен по финансови съображения. Електрическата версия струва три хиляди райхсмарки — повече от нов Опел Кадет, който през 1938 г. се продава за хиляда седемстотин деветдесет и пет, и колкот средна работническа заплата за година и половина. Междувременно същата индустрия трябва да произвежда танкове "Пантера" и подводници.
Германия, притисната от всички фронтове, влага дефицитни мотори, мед и стомана в еднократни играчки. По-големият "братовчед" на машината — тежкият носител "Боргвард IV" — стоварва заряда и се прибира. Справя се по-добре, но и той се води от щурмово оръдие: всяко негово използване ангажира истинска бойна машина.
В края на войната "Голиат" е признат за скъп неуспех: техническа идея, изпреварила възможностите на епохата си.
Радиоуправлението е още ненадеждно, оптика няма — операторът вижда дотам, докъдето стига собственият му поглед, а без камера и безжична връзка машината е бомба на каишка.
На концепцията ѝ липсват точно двете технологии, които през ХХI век ще бъдат произвеждани в изобилие.
Дядото на дроновете
И все пак присъдата "провал" звучи по друг начин, от съвременна гледна точка. Идеята зад "Голиат" оцеля и развитието на технологията я настигна. Осемдесет години по-късно евтини летящи апарати с камера и заряд, вършат по бойните полета точно онова, за което "бръмбърът" е замислен.
