В двора на Сенсоджи, най-стария храм в Токио, жени вадят от кутийки изкривени и счупени игли и ги забиват в голямо парче тофу. Церемонията се нарича хари-куйо - помен за игли - и се извършва в малката зала Авашима-до встрани от главното светилище.
Иглите са работили цяла година, изхабили са се и им се полага меко легло, преди да бъдат погребани. Монасите четат сутри. Никой от присъстващите не намира това за чудато.
Зад помена стои представа, която в Япония няма нужда от обяснение: вещите имат душа. Тя е елемент от много по-обширна система от вярвания - онази, която населява със свръхестествени обитатели всяко езеро, всяка планинска пътека и всеки тъмен ъгъл на къщата.
Тези същества се наричат йокаи и никой не знае колко на брой са.
Богове, покойници и всичко останало
Съществата са древни, но общото име за тях придобива сегашния си смисъл сравнително късно. Думата "Йокаи" съчетава знаците за "омагьосващ" и "загадъчен" и до края на XIX век се среща основно в книгите.
По селата не се говори за йокаи, а за капа, за тенгу, за лисицата от съседния мост - всяко същество си има собствено име и собствена местна история.
За да подредим японския отвъден свят, можем условно да разграничим три големи групи. Ками са божествата на шинто, на които се строят светилища и се принасят дарове. Юрей са духовете на умрели хора.
Йокаи е всичко останало: създания с тяло, навици и местообитание, които не са нито богове, нито покойници. Затова с тях се разговаря, пазари и трябва да бъдат надхитрени.
Демонът, който се побеждава с поклон
Най-разпознаваемият сред тях е капа - речното същество с черупка на костенурка, човка и вдлъбнатина на темето, пълна с вода.
Капа дебне край реки и езера, дърпа непредпазливи плувци към дъното и според поверието изтръгва от тях ширикодама - митичен орган, който събира жизнената сила.
Слабостта му към краставици е толкова известна, че сушито с краставица се нарича капа маки; на места семействата пускат във водоемите краставици, за да го умилостивят.
Капа има слабост и тя е неочаквана: съществото е болезнено възпитано. Поклониш ли му се дълбоко, японският етикет го задължава да отвърне - водата от вдлъбнатината се излива и то губи силата си.
Чудовище, което се обезврежда с учтивост: трудно е да се измисли по-японско решение.
В други предания на капа, хванат на местопрестъплението, му се отсича ръката и той я откупува с рецепта за мехлем за счупени кости - цели родове народни лечители твърдят, че занаятът им произлиза от такава сделка.
Създанието има и сериозна задача: с капа поколения родители са плашили децата да не се доближават сами до водата.
Лисицата, която е повече от лисица
Кицуне е аристократът сред йокаи. Колкото по-стара е, толкова повече опашки има - до девет, знак за най-висока сила и мъдрост - и толкова по-съвършено се преобразява в човек, най-често в красива жена.
Най-известната история е за Кудзуноха, лисицата, която живее години като съпруга на Абе но Ясуна и му ражда син: Абе но Сеймей, най-прочутият придворен гадател на епохата Хеян.
Когато детето зърва опашка под кимоното, майка му изчезва завинаги.
Фолклорът обаче не поставя всички лисици под общ знаменател. Зенко са белите пратенички на Инари, божеството на ориза и благоденствието, и каменните им статуи пазят около трийсет хиляди светилища из страната; главното сред тях, Фушими Инари Тайша край Киото, е основано през 711 година.
Ногицуне са дивите - онези, които подлъгват и обсебват. Същата двойственост съществува и при тенгу: в ранните текстове е птицеподобно създание и враг на будизма, а дългият нос и крилете идват по-късно, заедно с образа на планинския аскет.
Според преданието, Соджобо, кралят на тенгу от планината Курама, обучава момчето Минамото но Йошицуне - военачалникът, който разбива рода Тайра през 1185 година, а четири години по-късно загива, предаден от собствения си брат.
Стената, която почукваш в основата
Разнообразието на този свят личи най-добре в дребните му, почти абсурдни обитатели.
Нурикабе е невидима стена, която изниква нощем пред пътника: блъскаш се в нищото, а заобиколиш ли, преградата се мести с теб; единственият изход е да я почукаш в основата с пръчка.
Устните разкази за нея идват от южния остров Кюшу и са записани в префектура Фукуока от Кунио Янагита през 1933 година - единственото описание, с което ще разполага художникът, който пръв ще я нарисува.
Адзуки-арай пък седи край реката, мие червен боб и шумоли характерно. Приписват му песничка: "Да измия ли боба, или да хвана човек и да го изям?"
Затова и обичайното определение "безобиден" е неточно - в част от преданията звукът примамва пътника към брега, а брегът е стръмен.
В това е особеният чар на йокаи: те не са армия на злото, а по-скоро съседи - капризни, странни, понякога опасни, но с правила. Светът им не воюва с човешкия, а съществува успоредно с него.
Вещите, които добиват душа
Най-философският пласт са цукумогами - духовете на предметите. Свитъкът "Цукумогами-ки" от периода Муромачи формулира представата най-ясно: вещ, служила сто години, добива душа.
Оттам идва и мрачната житейска хитрост - стопаните изхвърлят покъщнината при годишното чистене малко преди стоте години да изтекат, за да я изпреварят. В разказа изхвърлените вещи се събират и решават да отмъстят.
Чадърът се превръща в каса-обаке - подскачащо създание на един крак с едно око и изплезен език, фенерът се сдобива с лице, старите сандали тичат нощем из къщата. Зад веселата картинка стои цяла етика: щом и чадърът има чувства, значи на вещите се дължи уважение.
Каталогът от Едо
Чудовищата се превръщат в развлечение през XVIII век, в мирното столетие на периода Едо. Човекът, който им дава лица, се казва Сано Тойофуса (1712 - 1788 година) и подписва работите си като Торияма Секиен.
Учи при майстори от школата Кано, преподава на Китагава Утамаро и на Тойохару Утагава, а между 1776 и 1784 година издава четири илюстровани сборника с йокаи.
Книгите излизат в големи тиражи, струват малко и се четат като пародия на популярните тогава енциклопедии по китайски и японски образец.
Секиен не само записва предания - той съчинява. В последния му том съществата са предимно плод на неговата фантазия, а редица от най-разпознаваемите днес йокаи нямат устна традиция зад гърба си.
Науката, която трябваше да ги изтрие
След 1868 година Япония се модернизира настървено и свръхестественото се превръща в пречка.
Будисткият философ Енрьо Иноуе (1858 - 1919 година) създава "йокайгаку" - дисциплина, чиято цел е чудовищата да бъдат обяснени и премахнати.
Той обикаля страната, събира разкази за йокаи и обяснява всеки от тях с измама, зрителна заблуда или природно явление, което селяните не са разпознали.
Ефектът е противоположен: за да бъде оборено, всяко вярване трябва да бъде описано, а описанието го съхранява за поколенията.
Работата довършва Кунио Янагита - основателят на японската фолклористика. С "Предания от Тоно" (1910 година) той превръща селските легенди от белег за изостаналост в исторически извор.
Човекът с една ръка
Шигеру Мидзуки се ражда в Сакаиминато през 1922 година. През 1943 година, докато се лекува от малария в полева болница в Нова Гвинея, бомбардировка му отнема лявата ръка.
Рисува с дясната още седемдесет години. "Хакаба Китаро" излиза през 1960 година, преименува се на "Гегеге но Китаро" през 1967 година, а анимацията от 1968 година връща съществата в масовия живот.
Мидзуки прави онова, което Секиен започва преди него - дава лица на йокаи.
Чудовището като поминък
Студио "Гибли" прави много от тези образи достояние на световната публика, а още по-съвременен паралел се появява в една игра.
Идеята да се събират стотици странни създания, всяко със собствено име, образ и способности, напомня поразително за стария каталог на Секиен.
В "Покемон" тази логика вече е превърната в глобална попкултура.
Каква е ползата от суеверие, се вижда в Сакаиминато - родния град на Мидзуки, който през 1993 година нарежда по една своя улица бронзови фигури на йокаи.
Днес те са сто седемдесет и седем, а в най-силните си години градът приема над три милиона посетители.
Защо каталогът оцеля
Йокаи оцеляват не защото Япония е останала суеверна, а защото всеки, който се заема да ги изброи, добавя по нещо от себе си.
Секиен ги описва, за да ги продаде, и по пътя измисля нови. Иноуе ги описва, за да ги отмени, и ги превръща в предмет на наука.
Янагита ги записва като извор, Мидзуки ги претворява в рисунка, пазарът ги подрежда в колекция. Каталогът се оказва не гробница, а форма на живот.
Затова жената, която забива изхабена игла в блок тофу, не върши нищо необяснимо. Тя прави същото, което прави всеки от изброените: дава на нещо дребно име, място и достоен край.
Култура, която побеждава чудовище с поклон и изпраща игла с молитва, отдавна е решила как да се справи със свръхестественото: не го прогонва, а го приютява.
