Говорителят на Военноморските сили на САЩ капитан I ранг Брент Бейкър има готов отговор за репортерите на New York Times: експедицията в Северния Атлантик изпитва нова система за дълбоководно наблюдение, а прочутият лайнер е удобна мишена за нея.
Обяснението е вярно и съобщава точно толкова, колкото е нужно.
Капитанът обаче премълчава защо флотът плаща за издирването на кораб, потънал през 1912 г., и защо ръководителят на експедицията освен океанограф от института в Уудс Хоул е и действащ офицер от флота.
През октомври 1977 г. Робърт Балард опитва да стигне до останките със спасителния кораб "Сийпроуб", като спуска към дъното сондажна тръба с апаратура в края ѝ, но тръбата се къса и оборудването остава долу.
Балард стига до извода, че на близо четири километра дълбочина не се работи със сонди, а с камери: трябва му апарат, който върви ниско над дъното и предава картина в реално време.
През 1982 г. Балард представя идеята за такъв апарат - платформа с камери Argo - във Вашингтон. Срещу него стои Нилс Роналд Тъндърман, тогавашният заместник-началник на военноморските операции, отговарящ за подводните сили.
Лайнерът не го вълнува. Камерите - да. На дъното на Атлантика лежат две американски атомни подводници: "Трешър", смазана от налягането през април 1963 г. със сто двайсет и девет души на борда, и "Скорпион", изчезнала през май 1968 г. с деветдесет и девет.
Флотът иска кадри отблизо: какво е станало с реакторите, изтичат ли радиоактивни вещества в океана, има ли следа от съветско участие в гибелта на втората подводница.
"Скорпион" носи на борда си и торпеда с ядрени бойни глави, а Балард по-късно ще каже пред CNN, че и те са били част от задачата. Интересът на властите не е случаен - по онова време Вашингтон обмисля да потапя излезли от употреба атомни подводници в открито море.
Тук е важно да се уточни и къде точно се намират трите плавателни съда. "Трешър" лежи източно от американския бряг, "Скорпион" - в средата на океана, югозападно от Азорските острови, а районът, в който според изчисленията е потънал "Титаник", се пада между двата.
Сделката, както я описва Балард пред National Geographic, звучи просто: първо проучва военните останки, после, ако остане време, е свободен да прави каквото иска.
Тъндърман помни разговора другояче - настоява, че задачата са бойните кораби, и твърди, че изрично разрешение за издирване на лайнера никога не е давал.
Разликата във версиите не е малка. Тя определя дали намирането на "Титаник" е прикритие, или е странична прищявка на упорит учен.
През 1984 г. Балард успява да заснеме "Трешър" източно от бреговете на Нова Англия, а година по-късно - "Скорпион" край Азорските острови.
Няма право да обсъжда какво е видял. Кадрите заминават при анализаторите на флота, а изводите остават за тях; Балард така и не разбира какво са отчели.
Онова, което му остава, е да се наслаждава на гледката. Корпус, който имплодира на голяма дълбочина, не лежи на дъното като потънал кораб, а се пръсва.
Леките парчета се носят по течението и падат далеч, тежките потъват почти отвесно, а разпилените отломки покриват километри от дъното и се подреждат във форма на комета.
Точно това вижда Балард над двете подводници и точно това променя начина, по който гледа на задачата си.
Корпусът е една-единствена точка сред пусто дъно. Разпръснатите останки, образуват пътека, която рано или късно се изпречва пред камерите.
От 1 юли 1985 г. корабът "Льо Сюроа" на института IFREMER, с Жан-Луи Мишел начело, върви по предварително установен маршрут, с теглен на кабел сонар - уред, който опипва дъното със звукови импулси и изгражда образ от отраженията.
Методът екипажите наричат "косене на моравата". Трийсет и един дни без резултат - наглед провал, но по-малко от една четвърт от първоначалния район остава непроверена.
На 22 август изследователският кораб "Кнор" застава над нея. Балард разполага с дванайсет дни.
Argo не търси лайнера, а разпилените около него отломки: камерите вървят на десетина метра над тинята, а в контролното помещение дежурят на смени пред монитора. Няколко нощи екраните показват само пясък.
В 00:48 ч. на 1 септември 1985 г. по екраните преминават първите парчета. На вахта са Стюарт Харис, конструкторът на Argo, Уилям Ланг от Уудс Хоул и Мишел.
Малко след това в кадъра влиза цилиндричното тяло на парен котел с три отвора за пещите и разположение на нитовете, което съвпада със снимките от корабостроителницата от 1911 г.
Котелът е на "Титаник". Балард спи в каютата си; пращат готвача да го събуди. Към два часа през нощта северно от котела на дъното се откроява маса с размерите на кораб, а на следващата сутрин носът на лайнера се появява в тъмнината.
Радостта трае кратко. Пред CBS Балард разказва, че екипажът осъзнава къде точно се намира - "танцуваме върху нечий гроб" - и че настроението се сменя, сякаш някой е щракнал електрически ключ. Тогава хората на борда си обещават да не вземат нищо от кораба.
Долу, на около 3800 метра дълбочина, лежи мястото, където през 1912 г. загиват около хиляда и петстотин души. Корпусът е прекършен на две.
Откритието излиза на първите страници на медиите и точно това плаши флота. Между двете подводници и лайнера стоят един и същ кораб, един и същ апарат и няколко седмици разлика.
Бейкър говори пред New York Times за изпитание на техника, а Балард мълчи.
По-късно ще формулира защо номерът му е минал: военните никога не са очаквали, че наистина ще намери "Титаник", и когато това се случва, се изнервят от публичността - но публиката е толкова погълната от легендата за кораба, че така и не навързва събитията.
Пълната картина остава скрита повече от две десетилетия. През 2008 г. Балард разказва за задачата си пред National Geographic, а през декември 2018 г. историята излиза на бял свят покрай изложбата на списанието във Вашингтон.
През 2020 г. флотът започва да разсекретява документи по гибелта на "Трешър". Оттам знаем не само че е имало сделка, но и че без нея търсещите "Титаник" нямаше да разполагат нито с техниката, нито с верния метод.
Най-известното подводно откритие на века е страничен резултат от проверката на два реактора.
Това не е ирония на съдбата, а причинна връзка: без "Трешър" и "Скорпион" Балард не би предположил, че трябва да търси отломки, а не самият кораб, и не би имал с какво да ги оглежда.
Прикритието работи не защото е скроено хитро, а защото легендата почти винаги е по-интересна от истината.
