Венеция, столицата на северния италиански регион Венето, е безспорно един от най-известните островни градове в света, който от векове очарова посетителите с готическите си палати, романтичните гондоли и цветните карнавални маски.
Градът обхваща 118 острова във Венецианската лагуна. Докато някои от тях, като Мурано и Бурано, са известни с живописните си улици и къщи в пастелни цветове, лагуната е дом и на малко познати острови, които са мълчаливи пазители на една много по-тъмна и трагична история.
Два от тези острови, Сан Серволо и Сан Клементе, се намират на кратко разстояние южно от площад Сан Марко, достъпни с вапорето - вид лодка, която е венецианският обществен транспорт.
Скрити почти изцяло от погледа на градския център, те някога са били дом на две от най-големите и най-стари психиатрични институции в Италия.
И двете лечебни заведения лекуват пациенти с различни заболявания, включително епилепсия, алкохолизъм и психични отклонения, сред които и това, което тогава се нарича пелагрозна лудост.
Всъщност това не е никаква лудост, а болест наречена пелагра, която опустошава региона между края на 18-ти и началото на 20-и век.
Двете медицински заведения на островите са тясно свързани помежду си, а тяхната история дава безценна представа за начина, по който науката, медицината и човешката психика са разбирани, диагностицирани и лекувани в Италия по онова време.
Сан Серволо, правоъгълен остров с площ от почти четири хектара, е заселен за първи път от бенедиктински монаси през 7-и век.
Той остава монашеско селище през следващото хилядолетие, до 1716 г., когато сградите на острова са преустроени във военна болница, обслужвана от религиозен орден, специализиран в медицински грижи.
Първият пациент, приет за лечение на психичното здраве, пристига през 1725 г. и така постепенно болницата започва да приема и други психично болни пациенти от заможни семейства, които могат да си позволят да платят за престоя си..
Когато болницата в Сан Серволо отваря врати, Венеция е република.
Но републиката пада под властта на френския император Наполеон Бонапарт през 1797 г., което довежда до установяването на ново правителство, което насърчава егалитаризма и установява юридическо равенство за всички граждани.
Макар че това равенство е ограничено в много отношения, то позволява на бедните пациенти с психични заболявания да бъдат изпращани в Сан Серволо и да бъдат лекувани за сметка на държавата. До онзи момент тези, които са определяни като луди и са бедни, са изпращани в затвори.
Между 1797 и 1808 г. на острова заедно живеят богати и бедни психично болни пациенти, както и военни.
До 1809 г. обаче военната болница е затворена и на нейно място е създадена психиатрична болница за провинциите Венето, Далмация и Тирол.
Учреждението е най-старото от този вид в Северна Италия и едно от най-старите в страната.
Пелаграта е тежко заболяване, причинено от дефицит на витамин В3 или ниацин.
Селското население на Северна Италия страда много от пелагра, тъй като храната на жителите се състои главно от полента, ястие, приготвено от варено царевично брашно, което е евтино и засищащо, но лишено от важни витамини.
Симптомите на заболяването се проявяват на четири етапа: дерматит, диария, деменция и смърт.
Първо, пациентът развива обриви и кожни лезии, последвани от продължителни стомашно-чревни проблеми.
След това настъпва атака върху нервната система (наричана по това време пелагрозна лудост), която се проявява като депресия, деменция и насилие към другите и към себе си.
Един лекар от Сан Серволо пише записки в дневника си по време на приемането на 35-годишния селянин Санто Франческетто през 1857 г.: "Той казва, че е много меланхоличен и не знае причината за това и чувства в себе си нещо свръхестествено, което го държи в това състояние."
Накрая, в най-тежките случаи, пелаграта може да доведе до смърт.
През 1879 г. в Италия са регистрирани близо 100 000 случая на пелагра. От тях повече от една трета са открити във Венето. Регионът е развъдник на болестта, като почти половината от всички смъртни случаи в Италия, дължащи се на пелагра в края на 19-ти век, са настъпили във Венето.
Лицата на възраст между 25 и 50 години са основната група, засегната от пелагра, но най-много страдат жените.
Това се дължи на факта, че освен че работят заедно с мъжете на полето, те имат и допълнителната задача да се грижат за дома и да раждат деца, което е изтощително за тялото.
Това постоянно напрежение, утежнено от хроничното недохранване и повтарящите се бременности, отслабва имунната система на жените и ги прави по-податливи на заболяването.
В отговор на нарастващия брой случаи на пелагра сред жените, през 1873 г. на венецианския остров Сан Клементе, на около километър и половина югозападно от Сан Серволо, е открита институция, предназначена изключително за жени, която по-късно преминава към лечение само на мъже.
Новата институция почти веднага е залята от работа. Между годината на основаването ѝ и 1887 г. 44% от жените, приети в Сан Клементе, страдат от пелагра.
С увеличаването на броя на пациентите, пренаселването на острова се превръща в сериозен проблем и в двете институции често настаняват двойно повече пациенти от капацитета си.
Към 1887 г. броят на пациентите, за които отговаря всеки лекар в Сан Клементе, се увеличава до 332, в сравнение с 138 в средата на 70-те години на 19-и век.
През целия 19-и век тези островни институции се превръщат в последна надежда за болните, които не могат да бъдат лекувани или обгрижвани в обикновените болници.
Пациентите с пелагра са изпращани във Венеция от провинциалните власти, а след това превозвани до съответните институции с лодка или гондола.
По-голямата част от засегнатите са свикнали със селските земи и никога преди това не са виждали град.
Особено силно им въздейства град като Венеция с прилежащите му острови. Това отделяне от континентална Италия предизвиква толкова силна тревога и отчаяние в тях, че някои пациенти се опитват да избягат или да се удавят.
Новопристигналите в Сан Клементе и Сан Серволо са измивани, подстригвани и обличани в стандартна униформа на приюта.
След това преминават медицински преглед и временно наблюдение и официална диагноза. От 1874 г. пациентите са фотографирани при постъпване и изписване.
Персоналът поставя тези портрети в албуми, които са организирани в колони "болни" и "излекувани", с надписи, посочващи името на пациента, диагнозата и датите, на които са постъпили и напуснали заведението.
Въпреки че фотографиите имат научна цел, а именно да документират развитието и лечението на дадено заболяване, те се използват и като реклама за предимствата на лечението в тези институции.
Някои пациенти в Сан Серволо могат да се хранят сами в трапезарията и да се разхождат без придружители, докато други се нуждаят от постоянен надзор и не им е позволено никаква степен на самостоятелност, като например да използват прибори за хранене сами.
Малък процент от семействата могат да си позволят да платят за по-добри условия на живот, включително настаняване в отделен район с достъп до по-добра храна и единични или двойни стаи, вместо в общежития.
Макар Сан Серволо да е преди всичко психиатрична болница за бедни, които се лекуват за сметка на държавата, в тези институции се усеща класовото разделение.
Въпреки че много психиатрични болници от онова време повече приличат на затвори, където пациентите могат никога да не излязат, Сан Серволо и Сан Клементе по-често са преходни.
Институционализираните пелагрини се хранят по-балансирано по време на престоя си и симптомите им се подобряват в рамките на няколко месеца до една година.
В някои случаи обаче пелаграта се оказва рецидивиращо заболяване, което се възвръща, след като пациентите се връщат у дома и възобновяват диетата си, богата на полента. Затова не е необичайно пациентите да бъдат приемани в Сан Серволо и Сан Клементе многократно в продължение на години.
Един от основните показатели, че пациентът е готов да бъде изписан, е способността му да работи и да допринася за поддържането на острова.
В Сан Серволо това включва предимно градинарство. В Сан Клементе жените са натоварени с много по-голяма работа - изработване на дантели, пране, готвене и шиене на усмирителни ризи, които се използват и в двете институции.
След освобождаването им, стигмата на институционализирането следва пациентите и им пречи да възобновят нормалния си живот.
Условията в институциите варират в зависимост от епохата и директорите им. Между 1857 и 1877 г. Сан Серволо е под ръководството на Просдочимо Салерио, който е широко считан за най-престижния директор на институцията благодарение на вниманието си към научните постижения на своето време и забележителната си клинична и човешка емпатия.
Почти век по-късно, в началото на 70-те години на миналия век, над 100 000 души са настанени в психиатрични болници в цяла Италия, често при нечовешки условия.
Не е необичайно пациентите да бъдат връзвани за леглата си, затваряни в изолационни килии и подлагани на агресивни лечения като електроконвулсивна терапия и хидротерапия, при която се използват душове и вани, за да се успокоят маниакалните пациенти.
До август 1978 г., обаче, Сан Серволо и много други подобни медицински заведения в цялата страна са затворени вследствие на приемането на Закон 180. Сан Клементе затворя едва през 1992 г.
Известен като "Законът на Базалия", на името на психиатъра Франко Базалия, който в много отношения е начело на националното движение за демократизация на психиатрията, законът предвижда закриването на психиатричните болници.
Той отхвърля концепцията за институционализация, като насърчава обществените услуги за психично здраве и грижи, които разчитат на общността.
Времето на промяната съвпада с глобалното движение за деинституционализация, но Италия отива по-далеч в много отношения, като става първата страна в света, която премахва системата си за психиатрични заведения.
Днес на остров Сан Серволо кипи нов живот. Освен туризъм, осторовът е и локация за известния кинофестивал във Венеция.
На Сан Серволо има малък университетски кампус, място за провеждане на частни партита, сватби и конференции, както и жилищен център за туристи.
На острова се намира и музей, открит през 2006 г., който възстановява историята на психиатричната болница. Там са изложени предмети като книги, усмирителни ризи, окови и апарати за хидротерапия, както и седем фотоалбума (два от Сан Серволо и пет от Сан Клементе).
Сан Клементе, от друга страна, е изоставен в продължение на няколко години след закриването си, но сега е частна собственост и дом на петзвезден луксозен курорт.
200-годишната история на психиатричните болници в Италия е богата мозайка, която разкрива как е разбирана човешката психика в страната между 18-ти и 20-ти век.
Сан Серволо и Сан Клементе кристализират най-важните моменти от тази история, включително разрушителното разпространение на пелаграта, стигматизацията, която съпътства постъпването и изписването от институция и радикалното движение за деинституционализация, което променя разбирането на италианската общественост за психичното здраве.
