На 25 октомври 1854 година, малко след единайсет сутринта, около 670 британски кавалеристи се подреждат в долина край черноморското пристанище Балаклава. Пред тях, на повече от километър, стърчат дулата на руска артилерийска батарея.
Вляво, по височините — руски оръдия. Вдясно на височините — пак руски оръдия. Тръбата изсвирва и Леката бригада поема в тръс право напред.
Война, започнала на Дунава
Кримската война (1853-1856 година) е първият модерен въоръжен конфликт — с телеграф, военни кореспонденти и фотографи на фронта. Русия настъпва срещу отслабващата Османска империя; Великобритания и Франция, разтревожени от руското настъпление към Проливите, застават на страната на султана.
Преди съюзниците да дебаркират в Крим, войната минава и през българските земи — руската армия обсажда Силистра през пролетта на 1854 година и се оттегля едва когато Австрия заплашва тила ѝ.
Няколко седмици по-късно във Варна влизат британски и френски войски и градът се превръща в сборен пункт на съюзниците. Хиляди от тях умират от холера в лагери край Девня. После фронтът се пренася в Крим, към главната цел: военноморската база Севастопол.
Балаклава е малкото пристанище, през което британците снабдяват обсадата. На 25 октомври руснаците атакуват именно там и денят се превръща в поредица от прочути епизоди: шотландската пехота спира кавалерийска атака в строй, влязъл в историята като "тънката червена линия", а Тежката бригада печели блестящ кавалерийски сблъсък.
Ако денят бе свършил дотук, британците щяха да си тръгнат от Балаклава с високо вдигнати глави.
Изгубени в превода на едно изречение
Главнокомандващият лорд Раглан — ветеран, изгубил дясната си ръка при Ватерло — наблюдава бойното поле от Сапунското плато. Оттам вижда как руснаците се готвят да изтеглят пленените турски оръдия от превзетите редути.
За британски офицер от онази епоха да изгуби оръдия е позор; Раглан диктува на генерал Еъри: кавалерията да настъпи бързо и да попречи на противника да отнесе оръдията. Кои точно оръдия — това не е записано, защото от мястото, на което се намира Раглан, отговорът се вижда с просто око.
Само че командирът на кавалерията лорд Лукан стои в ниското и от неговата позиция превзетите редути изобщо не се виждат. Единствените оръдия пред очите му са руската батарея в дъното на долината — цел, която никой здравомислещ не би посочил на лека кавалерия без пехота и без артилерия зад нея.
Заповедта донася капитан Луис Нолан — признат кавалерийски теоретик, който открито презира и Лукан, и командира на Леката бригада лорд Кардиган.
Когато смаяният Лукан пита кои оръдия има предвид главнокомандващият, Нолан, според свидетелите, махва с ръка някъде напред: "Ето там, милорд, е вашият враг, ето там са вашите оръдия!" Жестът сочи — или изглежда, че сочи — нататък, към батареята.
Следва подробност, която превръща недоразумението в катастрофа: Лукан е женен за сестрата на Кардиган; двамата се мразят от десетилетия и почти не си говорят. Лукан предава заповедта; Кардиган възразява формално — посочва, че пред тях има оръдия отпред, оръдия отляво, оръдия отдясно; Лукан свива рамене: заповедта е заповед.
Двайсетте минути
Първата жертва е самият Нолан. Секунди след началото той внезапно препуска пред строя, размахал сабя, и крещи нещо — някои историци смятат, че е осъзнал грешката и се е опитал да отклони атаката.
Руски снаряд го поразява в гърдите; викът му остава неразбран. Единственият човек, който може би е знаел накъде всъщност сочи заповедта, умира пръв.
Бригадата продължава — в тръс, после в галоп, под кръстосан огън от три страни, километър и половина в открита долина. Редиците се топят, но не се обръщат. Стигат до батареята, посичат артилеристите, сблъскват се с руската кавалерия зад оръдията — и едва тогава, без подкрепление, поемат обратно през същия огнен коридор.
Френската лека кавалерия спасява част от тях, атакувайки руските оръдия на Федюхинските височини и принуждавайки ги да замлъкнат. От 670 души около 110 са убити, над 160 ранени, петдесет и осем пленени; в долината остават около 375 коня.
Лорд Кардиган, повел атаката и излязъл без драскотина, се прибира на личната си яхта в залива и вечеря с шампанско. Френският генерал Боске, наблюдавал, без да може да се намеси, казва: "Великолепно е, но това не е война. Това е лудост."
Как се създава мит
Скандалът избухва благодарение на най-модерното тогава "оръжие" — пресата. Кореспондентът на "Таймс" Уилям Хауърд Ръсел гледа атаката с очите си и репортажът му разтърсва Англия.
Започва търсене на виновник за случилото се: Раглан обвинява Лукан, Лукан — Раглан, а най-удобен се оказва мъртвият Нолан. Историците и до днес не са на едно мнение чия е грешката; сигурно е само, че ситуация, в която заповедите се пишат двусмислено, предават се от човек, презиращ адресатите, и се изпълняват от командири, които не си говорят — е сигурен път към катастрофа.
Репортажът стига и до един поет. Алфред Тенисън прочита репортажа и — по разказа на внука му — написва за минути "Атаката на Леката бригада" — с прочутото "Техен дълг не е да питат защо — техен дълг е да яздят и мрат".
Стихотворението излиза седмици след битката и превръща тактическата катастрофа в химн на дълга. Хиляда екземпляра стигат до окопите пред Севастопол; поражението става по-паметно от всички победи на войната.
Десетилетия по-късно мнозина от оцелелите ветерани тънат в мизерия и Ръдиард Киплинг пише яростно продължение — "Последните от Леката бригада" — в което представя как дрипави старци посещават Тенисън, за да му напомнят, че славата не се яде.
А войната оставя и популярно наследство: плетената маска балаклава, жилетката "кардиган" и ръкавът "реглан".
Тенисън я нарича Балаклава "долината на Смъртта"; истинското ѝ име би трябвало да бъде долината на неразбраната заповед.
