Пролетта на 713 г., Ориуела
В малкия град в югоизточния край на полуострова двама души подписват документ. Единият е Абд ал-Азиз, син на управителя на Ифрикия - областта около днешен Тунис.
Другият е Теодемир, вестготски граф, който владее седем града наоколо.
Условията се побират в няколко реда: Теодемир остава господар на земите си, хората му няма да бъдат убивани, поробвани или разделяни от семействата си, църквите им няма да бъдат опожарявани, никой няма да ги принуждава да сменят вярата си.
Срещу това всеки свободен мъж плаща годишно по един динар, по четири мери жито, ечемик, вино и оцет, по две мери мед и зехтин.
Робите дават половината. Запазените преписи се разминават в подробностите, но не и в смисъла.
Точно така по-голямата част от Иберийския полуостров сменя владетеля си.
Кралство с двама крале
Вестготите управляват Испания от края на V в., а от средата на VI в. столицата им е Толедо, в самия център на полуострова.
Тронът им не е наследствен - кралят се избира от аристократите и от епископите, което превръща всяка смърт на владетел в открита борба.
Около 710 г. умира крал Витиза. Част от аристокрацията провъзгласява за владетел Родерих, когото по-късна хроника нарича управител на южната провинция Бетика.
Хората на Витиза не приемат избора и се укрепват в североизточните земи, където издигат за свой владетел Ахила II, за когото по-късната традиция твърди, че е син на покойния крал.
Монетите, с неговото име, са недвусмислено свидетелство, че кралството има две хазни и две войски много преди вражески воин да стъпи в земите му.
Отвъд протока се простира Омаядският халифат - империя със столица в Дамаск, която владее и цяла Северна Африка.
Седалището на управителя Муса ибн Нусайр е в Кайруан. Берберските племена, покорени преди броени десетилетия, вече воюват в неговите редици.
Тарик ибн Зияд произхожда от едно от тези племена и е мавла на Муса - човек, влязъл в дома на арабски първенец и обвързан с него до края на живота си с вярност срещу покровителство.
Такива хора рядко получават самостоятелно командване, а Тарик управлява Танжер, на един ден път от испанския бряг.
Отсрещният град Сеута се държи от местен владетел, когото по-късните хроники наричат граф Юлиан. Именно той предоставя кораби на Тарик.
Кораби назаем и една реч, съчинена след девет века
По-късни арабски извори описват разузнавателен десант още през 710 г. под началството на Тариф ибн Малик - името му остава върху картата: Тарифа е най-южният град на континентална Испания, точно срещу африканския бряг.
През пролетта на 711 г. Тарик превежда около седем хиляди души, предимно бербери, и слиза на брега под скалата, която ще се нарича Джабал Тарик, а по-късно Гибралтар.
Двете най-известни истории от този поход са прибавени столетия по-късно.
Според разказ, повтарян от векове, Тарик заповядва да опожарят корабите веднага след слизането, за да пресече всяка мисъл за връщане.
Такава заповед е невъзможна: корабите не са негови, а на Юлиан, и продължават да прехвърлят подкрепления през протока месеци наред.
Не по-достоверна е и речта, която пълководецът уж произнася пред строените си хора: зад тях е морето, пред тях е врагът, спасение има само в собствената им твърдост.
Думите са записани от северноафриканския учен ал-Маккари в началото на XVII в., близо деветстотин години след деня, в който би трябвало да са изречени, и следват традицията на античните и средновековни автори да съчиняват слова за своите пълководци.
Най-ранният запазен разказ, "Мозарабската хроника" от 754 г., дело на християнин, живял в завладяната страна, не свидетелства нито за изгаряне на кораби, нито за реч.
Сражението, което никой не продължава
През юли 711 г. двете войски се срещат някъде в околността на река Барбате и езерото Ла Ханда.
Родерих загива - така твърди най-ранният латински извор, докато арабските автори настояват, че тялото му така и не е намерено.
Те твърдят също, че крилата на собствената му армия, водени от привърженици на Витизовите синове, напускат бойното поле.
Сигурно е едно: след поражението никой не повежда войната от името на кралството.
Няма друга армия, няма регент, няма кой да свика велможите. Толедо пада наесен почти без съпротива, а голяма част от знатните родове бяга на север.
Седем града срещу една тарифа
Оттук нататък завоеванието спира да прилича на военна кампания. Тарик разделя силите си на малки отряди.
Кордоба е превзета от седемстотин конници начело с Мугит ал-Руми - християнин от византийските земи, приел исляма и издигнал се в двора на халифа.
Управителят на града се затваря с четиристотин души в църквата "Свети Асискло" и издържа три месеца - един от малкото случаи, в които изобщо се стига до обсада.
Причината се крие в мюсюлманското военно право, което познава два начина за придобиване на територия.
Превзетото със сила подлежи на плячкосване, конфискация и пленяване на населението.
Кордоба минава по този път и богатствата ѝ остават изцяло на разположение на завоевателите. Само пет години по-късно тъкмо тя, а не старият Толедо, става център на ал-Андалус.
Отстъпеното със спогодба остава на собствениците му: местният велможа задържа имотите и властта си, жителите запазват вярата и храмовете си, а срещу това плащат данък.
Затова местните първенци нямат нужда от дълъг размисъл. Крал, който да им прати войски, вече няма.
Договорът от Ориуела е единственият текст на такава спогодба, предаден от извори, близки до епохата.
Оригиналът е изгубен, но съдържанието му е преразказано от географа ал-Удри през XI в. и от ал-Даби на границата на XII и XIII в.
Освен плащанията документът налага и задължения: Теодемир не бива да укрива бегълци, да закриля враговете на новата власт или да премълчава сведения за тях.
Областта запазва името на графа - в ал-Андалус я наричат Тудмир векове наред.
През 712 г. Муса ибн Нусайр дебаркира с осемнайсет хиляди души, недоволен, че славата отива у подчинения му, и превзема Медина Сидония, Кармона и Севиля.
Мерида издържа дълга обсада и накрая се предава със спогодба.
Дамаск
През 714 г. халифът ал-Уалид I извиква двамата пълководци в столицата.
Муса стига там в началото на следващата година, при умиращ владетел, а наследникът му Сулейман го лишава от титли и състояние.
Следата на Тарик се губи в Дамаск - нито един надежден извор не съобщава кога умира и къде е погребан.
Синът на Муса, Абд ал-Азиз, остава управител на Севиля, жени се за вдовицата на Родерих и е убит от собствените си хора през 716 г.
Победителите слизат от сцената за две години. След тях остават подписаните спогодби и една скала, която и днес носи името на Тарик.
Реконкистата, която не започва през 711 г.
В изворите от VIII в. няма и следа от война за възстановяване на християнско кралство. Тази идея се появява много по-късно.
Астурийските хроники от края на IX в., писани близо два века след събитията, обявяват дребния сблъсък при Ковадонга за начало на съпротивата и представят астурийските крале като преки наследници на Толедо.
Целта е политическа: младата северна династия има нужда от основание да владее земите, които завзема.
Самата дума липсва в средновековните текстове: според Алехандро Гарсия Санхуан от университета в Уелва и Мартин Риос Салома "Реконкиста" навлиза в речника на историците през XIX в., в хода на изграждането на испанската национална държава.
Опонентът му Иван Велес възразява, че терминът е по-стар и идва от френски през XVII-XVIII в.
Възражението на медиевистите е фактическо: осемвековна непрекъсната война просто няма.
Гарсия Санхуан и Ана Изабел Караско Манчадо, преподавателка по средновековна история в Мадридския университет "Комплутенсе", поискаха от Испанската кралска академия да промени речниковото определение на думата, след като секретарят на крайнодясната партия "Вокс" Хавиер Ортега Смит заяви пред вратата на Кралския параклис в Гранада, че Реконкистата още не е приключила.
Разказите за битки са вълнуващи, тези за спогодби - не. Затова в паметта ни остава сражението край Барбате, а не списъкът с жито, оцет и зехтин.
Пергаментът от Ориуела е оцелял в арабски сборник от XI в. и е достатъчен, за да се види, че през 711 г. не започва свещена война, а просто се сменя администрацията.
