С вавилонската армия, която влиза в превзетия дворец на Мари, вървят и писари. Не палят и не рушат, а седят и сортират.
Преглеждат глинените плочки една по една, отделят кореспонденцията между Мари и останалите столици в Месопотамия и я товарят за Вавилон.
Останалото - около двайсет хиляди плочки - оставят там, където го намират.
Годината е около 1761 г. пр.н.е. Царят, чийто дворец претърсват, се казва Зимрилим и допреди броени месеци е съюзник на човека, изпратил тези писари - Хамурапи, шестият владетел на Първата вавилонска династия.
Плочките лежат в пясъка до 1933 г., когато френска експедиция започва разкопки на хълма Тел Харири в днешна Източна Сирия. Асириологът Марк ван де Миероп описва вавилонската работа в двореца като инвентаризация: победителят преценява кое си струва да отнесе.
От този подбор - от документите на разгромения - днес знаем как Хамурапи преговаря, събира сведения, изгражда съюзи и води войните си. Собственият му архив го няма.
Царят
Годината на раждането му е неизвестна. На престола се качва през 1792 г. пр.н.е. и носи аморитско племенно име, характерно за рода Амнанум.
Наследява царство в средното течение на Ефрат - достатъчно голямо, за да се брои за една от водещите сили в региона, недостатъчно, за да диктува съдбата на останалите.
Прави онова, което се очаква от месопотамски владетел: строи и възстановява храмове, вдига градски стени, прокопава канали, воюва.
Основният фокус на политика му е водата. Земеделието в Южна Месопотамия зависи изцяло от напояването, а Ефрат тече от северозапад на югоизток.
Който държи горното течение, държи и реколтата на съседите по долното.
Точно затова сблъсъкът с царството Ларса, разположено на долното течение, е неизбежен.
През 1787 г. пр.н.е. Хамурапи превзема Урук и Исин, три години по-късно насочва усилията си на северозапад и на изток, а после настъпва близо двайсетгодишно затишие, което той използва, за да укрепи северните си градове.
Последните четиринайсет години
Краят на управлението му минава във война. През 1764 г. пр.н.е. срещу Вавилон застава коалиция от Ашур, Ешнуна и Елам - силите източно от Тигър, които заплашват да отрежат достъпа на царството до районите, богати на метали.
През 1762 г. пр.н.е. сблъсъкът се повтаря. Година по-късно идва ред на Мари - град на Ефрат, на около 400 км нагоре по течението.
Защо Хамурапи се обръща срещу дългогодишния си съюзник, остава дискусионно.
Едната версия сочи спор за разпределянето на водата и за граничния град Хит; другата - че вавилонецът иска самото място, през което минава пътят към Сирия и Средиземноморието.
Каквато и да е причината, съюзникът е унищожен, а стените на Мари са съборени.
През 1757 - 1755 г. пр.н.е. Хамурапи воюва на изток за трети път. Разрушаването на Ешнуна се оказва пирова победа: изчезва буферът между Вавилон и народите отвъд Тигър.
Последните две години от живота си старият цар прекарва в строеж на укрепления. Умира около 1750 г. пр.н.е., когато тежестта на управлението вече е поел синът му Самсуилуна.
Камъкът
Към края на царуването си Хамурапи поръчва стела - черен каменен стълб, висок 2,25 м. Къде точно е стояла, не се знае; предположенията сочат храма на Мардук във Вавилон или храма на Шамаш в Сипар.
Горе е релефът. Шамаш, богът на слънцето и на справедливостта, седи на трон; царят стои прав пред него и получава жезъла и пръстена - белезите на властта, поверена му свише.
Под релефа се спускат над четири хиляди реда клинопис на старовавилонски акадски: пролог, двеста осемдесет и две разпоредби, епилог. В пролога Ану и Енлил възлагат на Хамурапи да не допусне силният да потиска слабия.
Глобите
Разпоредбите са построени еднакво - "ако... то...". Прочутото "око за око" наистина е сред тях, но не в познатия си вид. Разпоредба 196 гласи, че който извади окото на авилум, тоест на пълноправен свободен човек, губи своето.
Разпоредба 198 обаче постановява, че за окото на мушкенум - свободен, но по-нископоставен човек - се плаща една мина сребро.
За окото на чужд роб пък се дължи половината от неговата цена. Възмездието важи само между равни; надолу по стълбицата се превръща в ценоразпис.
По същата логика са построени и други разпоредби. Хирургът получава десет сикъла сребро за успешна операция на авилум, но ако пациентът умре или ослепее, му отсичат ръката.
Строителят, чиято зле изградена къща се срутва и убива стопанина, се наказва със смърт. А ако къщата убие сина на стопанина, убиват сина на строителя.
Какво всъщност е този текст
Названието "кодекс" е подвеждащо. Спорът какво точно представлява стелата започва в средата на миналия век.
Според първото обяснение това е законодателен акт. Според второто е сборник от решени казуси, преформулирани абстрактно; Жан Ботеро смята, че е открил информация за делото зад една от разпоредбите.
Според третото е теоретичен труд по право, писан от писари за писари.
Най-силният довод срещу законодателната теория е формулиран от Бено Ландсбергер през 1950 г. Сред хилядите запазени съдебни документа от епохата няма нито един, който да се позовава на стелата или на който и да е сборник закони.
Ван де Миероп го казва направо: в обширната документация от делата по времето на Хамурапи и след него липсва позоваване на източник, върху който да стъпва решението.
Част от присъдите дори противоречат на разпоредбите. Междувременно текстът се преписва над хилядолетие - като учебен образец.
Празното поле
Около 1155 г. пр.н.е. еламският цар Шутрук-Наххунте разграбва Вавилония и откарва стелата в Суза, в днешната иранска провинция Хузестан.
Нарежда да изчегъртат седем колони от текста, за да впише отгоре собствените си дела - и така и не ги вписва. Празното поле стои и до днес.
През декември 1901 г. и януари 1902 г. експедицията на Жак дьо Морган изравя от пръстта на Суза три къса черен камък. Жан-Венсан Шейл ги сглобява и публикува текста още същата година.
Стелата заминава за Лувъра, където се намира и сега. Копия има в централата на ООН, в Пергамонския музей и в Института за изследване на древните култури в Чикаго, а в сградата на Капитолия е поставен релефен портрет на Хамурапи сред останалите видни законодатели в историята.
Какво остава
Хамурапи не успява да изгради управленски апарат, способен да го надживее - отчасти заради навика му да решава всичко сам, отчасти защото последните му години минават в походи - и Вавилон запада бързо след смъртта му.
Трайната последица от царуването му е друга: центърът на месопотамската история, който от началото на III хилядолетие пр.н.е. е на юг, се измества на север и остава там през следващите векове.
Разказът за войните му оцелява в архива на царя, когото унищожава. Законите му са запазени от завоевателя, който ги отмъква като плячка и не довършва заличаването им.
Хамурапи е сред най-добре документираните владетели на древността и почти нито едно от свидетелствата не е оцеляло по негова воля.
