Време е за нова кибер пънк еротика

Мартина Дечевска е журналист и отскоро писател. Дебютният й роман „С@МОТ@” вече е по книжарниците. Описван като „българския отговор на „Петдесет нюанса сиво”, романът й е еротична история базирана на истински случаи. Ние сме ти го представяли тук.

Видяхме се с Мартина снощи, час преди представянето на книгата й да започне в „+това”, за да поговорим за романа, еротичната литература попринцип и продава ли сексът по-добре наистина.

Представянето на книгата ти е след час, как се чувстваш, притесняваш ли се?

Ами да, както винаги имаше леки закъснения в последния момент. Малко ми напомни на абитуриентския ми бал. (Смее се.)

Защо?

Ами, защото и тогава ей така, имаше едно леко закъсняване, но накрая всичко беше под контрол. И сега се чувствам по същия начин. Развълнувана съм много, нямам търпение, за първи път да се срещна с моята публика един вид. Това е първата ми книга. Аз съм вече три седмици в България, не си бях идвала от година и половина, книгата започна да се разпространява в книжарниците от вторник, така че всичко е много ново за мен и нямам търпение да се срещна с хората, да видя какво мислят, да видя лицата им.

Във страницата на книгата във фейсбук има много хора, кое е най-готино нещо, което си прочела за романа досега?

Като цяло, според мен хората изчакват, докато дадат мнение. Не съм видяла много коментари за момента. Много неща излязоха като публикации, като гледам отдолу няма много коментари. Така че, според мен те очакват да прочетат цялата книга, тъй като ние разкрихме три-четири откъса най-много. По-голямата част все още е обвита в мистерия и всичко е в момент на изчакване и може би тази вечер ще получа по-задълбочени реакции и коментари за първи път. Иначе, от хората, които прочетоха книгата за първи път преди тя да излезе, сред които бяха Августин Господинов и Николета Парушева-Ховрин, които ще ме представят тази вечер, коментарите бяха много положителни. Бяха заинтригувани, казаха, че им харесва формата, че е нещо интересно, нещо, което не са чели досега. А други хора, които дадоха мнението си за книгата бяха Алексо Петров – режисьорът на „Баклава”. Неговото мнение много ми хареса. Той написа: „Вечно загледан в дисплея си човекът е спрял да чува и забелязва околните. И когато все пак се установи контакт – единственият му медиум е сексът. Брутален, разтърсващ и оставящ белези като С@МОТ@.” Много в стил Алексо Петров. (Смее се.)

Живеем в свят, в който всеки коментира онлайн, всеки е критик. В този ред на мисли, притесняват ли те коментарите на хората, защото със сигурност ще има както положителни, така и отрицателни мнения?

Не. В България съм забелязала, че хората предпочитат даже да говорят „против”, отколкото „за”. Като погледнем например една политическа кампания, в повечето случаи всички хора са „против”. Подготвила съм се да има коментари, които да са отрицателни, тъй като книгата все пак, е за една такава материя, която все още е табу, малко или много в България. Нямаме откровен диалог за BDSM, садо-мазо културата. Все още в България се гледа, от това, което видях по медиите, се гледа на хората, които се занимават с това, като на болни хора, които имат проблеми в детството. Това го чух доста като коментари.

Защо си избрала точно BDSM като тема?

Така се случи. Срещнах се с тези момичета тук, в България, които се занимават с BDSM и реших да направя статия. Но впоследствие тези истории ми паснаха на първата, кибер пънк линия в сюжета, която вече работех и нещата си дойдоха на мястото. Знаех, особено като журналист, че ако бях представила това като статия, това е една типична таблоидна история. Можеше да се превърне в една типична таблоидна сензация. Исках техните истории да приемат една по-художествена форма от журналистическата, в която работя по принцип.

Описваш романа като кибер пънк чиклит, да обясниш малко какво е това?

Кибер пънк еротика я определя Николета (Парушева-Ховрин – бел. ред.), а като кибер пънк чиклит я определят други хора. Аз за първи път се озовавам от другата страна на въпросите и виждам, колко е трудно на автора да сложи в едни рамки творбата си. Като журналист винаги ми е било: „Да, да, всичко това е еди-какъв-си-жанр”. Аз имам музикален блог, който се казва Flowers in a Gun, там класифицирам музиката в определени стилове. (Замисля се.) Мисля, че кибер пънк еротика е най-точното определение, може би. Макар че, пак… Има секс в книгата, има еротични сцени, които са доста описателни и доста реалистично написани, но те не са самоцел. Може би, определението кибер пънк еротика на хората им казва, че е повече… Не знам. Може би ти като прочетеш книгата ще ми дадеш повече класификация. (Смее се.)

Ще се опитам. А сега ни разкажи малко повече за сюжетните линии. Онова, което получихме предварително и публикувахме в Chronicle беше откъс от едната – тази на Валерия и Димитър. Затова, разкажи повече.

Сюжетните линии са две. Първата се разказва за Роберта. Роберта е студентка по психология в София и води един начин на живот, който е много познат на много съвременни млади хора и момичета. Излиза навън, написа се, чука се със случайни хора, прави секс за една вечер, търси себе си във всичко това. Тя следва идеята, че човек може да промени нещата, които му се случват чрез мислите си. Тоест, тази теория, която стана популярна в България преди няколко години покрай филми като „The Secret”, “What the bleep do we know”, методи как можеш да контролираш мислите си и как всъщност това е великата тайна, че каквото ти мислиш може да ти се случи.

Да, и Вселената ще превърне мислите ти в енергия и ще осъществи желанията ти… Да, тази теория е доста популярна.

Така е, тя е доста популярна. И аз съм я изпробвала за някакви неща и те са се случвали. Затова вярвам в нея, макар че нещата не са толкова лесни, колкото изглеждат. Както винаги. Но да, тя, Роберта, се опитва да следва всички тези неща, но е объркана, трудно й е… Един ден отива на лекция за позитивното мислене и когато се прибира към вкъщи една кола се носи към нея, тя затваря очите си, защото не може да помръдне. Когато ги отваря се озовава в стая, в която няма нищо друго, освен нейният компютър. Човек, който се нарича Гавраил й говори през компютъра и й казва, че тя има мисия, че Господ е създал хората да живеят на тази земя, но хората вече не са доволни от земния си живот и затова си създават техни виртуални светове. И трябва да бъдат наказани затова. И той й казва: „Аз те избрах като възмездие. Имаш 99 дни да накараш трима човека във виртуалната мрежа imagebox – която е най-популярната социална мрежа в книгата ми – да се самоубият, за да получат онлайн безсмъртие. Трябва да им кажеш, че всичките им проблеми ще изчезнат. И те ще получат вечен живот в мрежата и ще са много по-щастливи.” И тя започва да се среща с едни различни образи и стереотипи в мрежата, но всяка нощ, когато заспива в сънищата й се появява една друга жена – Валерия. Тя започва да разказва историята си през сънищата на Роберта. Те са наситени с много секс, насилие…

Всъщност това е еротичната линия…

Да, те са едни доста еротични сънища…

Окей, книгата е промотирана като българския вариант на „Петдесет нюанса сиво”, смяташ ли, че това е добре или по-скоро не и защо? Можем ли да направим някакво сравнение?

Ами, то съвпадна някак си – излизането на книгата с филма по „Петдесет нюанса сиво”, така че аз не се дразня на тези сравнения. Мисля, че „Петдесет нюанса сиво” отвори все пак един диалог за BDSM културата и малко или много помогна и на моята книга. Макар че, моята книга е започната още през 2008 година в Тунис, много преди „Петдесет нюанса сиво”. Според мен това, което е интересно да се каже е, „Петдесет нюанса” всъщност започва като фен-фикция на поредицата „Здрач”, докато моята книга е базирана на истински истории. Аз искам да покажа нещата точно както се случват в главите на тези момичета, така както те са ми ги разказвали, с емоциите, които са се опитали да ми предадат. Затова и сцените вътре са графични, не исках да спестявам много.

Не знам дали знаеш, но когато излиза, „Петдесет нюанса сиво” вдига продажбите на еротична литература с 30%. Еротична литература трябва да има и да се пише. В този ред на мисли, както мислиш ти за модерната еротична литература?

Ако говориш за еротична литература аз харесвам страшно много Анаис Нин, като еротична литература написана от жена. Защото жените придават една доза чувственост, една доза дълбочина. Според мен жените задълбават повече в секса психологически, отколкото мъжете… Нали не искам да генерализирам. Но като цяло, може да се каже такова нещо. Смятам, че има много интересна и стойностна еротична литература. Например, невероятна творба е „Историята на О.” на Полин Реаж, която е била обгърната в мистерия, кой всъщност я е написал. Имаме и интересна еротична литература написана от мъже. Например „Венера в кожи” на Леополд Фон Захер-Мазох. Тоест „Петдесет нюанса сиво” не открива топлата вода. Хората са говори за това и преди. Нали, Маркиз дьо Сад също. Хората са говорили и писали за BDSM много по-отдавна. Но просто може би напоследък…

Е доста популярно…

Аз наистина започвам да си мисля, че има едни такива потиснати фантазии на много жени в тази насока. Тоест те искат някой да ги хване и да бъде груб с тях. Или са го искали през годините. И сега, когато тази книга се появява, те виждат нещо, което всъщност тайно са искали. По-тъмната страна на секса винаги привлича хората и им е интересна.

Аз смятам, че освен тъмната страна, онова което прави „Петдесет нюанса” толкова популярна е фактът, че това е една романтична история – лошото, но много богато момче се влюбва в невинното невзрачно момиче…

Знаеш ли, което е най-интересното при „Петдесет нюанса”, че тяхната история е възможна. Няма нищо, което да ги спира по пътя. Докато, това е нещо, което също не съм разкривала досега, при мен в „С@МОТ@”, при Валерия, нейната голяма любов е с женен мъж,с две деца. Тоест, цялата тази невъзможност на връзката им я кара тя да иска да се вкопчи във всеки момент и да го изсмуче максимално. Така че, не виждам какво им пречи на онези в „Петдесет нюанса сиво”. На мен наистина са ми по-интересни други книги. Говорим за Хенри Милър, той също е еротичен до някаква степен. Не толкова, той е…

Обича секса и пиенето…

(Смее се.) Хедонист е. Но наистина книга като „Историята на О.” на Полин Реаж, като „Венера в кожи”, като „Дневниците” на Анаис Нин са много по-интересни примери за мен. И вдъхновяващи.

Това ти е дебютен роман, мислила ли си вече за втори роман. И изобщо мислила ли си да се занимаваш още с това – с писането на книги?

Те двете неща тръгнаха заедно. Аз започнах да чета на много ранна детска възраст и много исках да пиша. След това на 8 години, всъщност бях в едно радио предаване за първи път, в радио „Пловдив”, и двете неща тръгнаха паралелно – журналистика и литература. Аз често казвам, че като порасна искам да стана Хенри Милър, винаги съм искала да се занимавам с писане на книги и тази книга наистина е моето детенце, което 7 години все едно съм го носила в себе си и сега дойде моментът да види бял свят. И да, искам. Водих един блог в България преди – „А wish for wings that work” се казваше и в него имам много разкази. И може би, ако излезе възможност да публикувам тези разкази… В него имам една поредица, която написах: „Dirty New York legends” се казва – „Мръсни Ню Йоркски легенди” и много други неща, които са вътре. Те са материал сигурно за още една книга. Да, със сигурност искам да пиша още книги и се надявам да имам вдъхновение и то да бъде в мен и да имам възможност да го направя.

Последен въпрос: ако животът ти беше книга, как щеше да се казва?

(Замисля се дълго.) Аз съм винаги между две неща, между журналистиката и писането, между България и Америка, така че би било нещо такова… между… Ще се казва… „И тук и там”, тъй като съм и тук и там, и навсякъде. „И тук и там, и навсякъде” – това ще е. Тъй като журналист постоянно тичам наляво-надясно. Всъщност идването ми в България беше между две събития. Между Седмицата на модата в Ню Йорк, която отразявах за една холандска медия и Tribeca Film Festival, който за трета поредна година ще отразявам. Така че „И тук и там, и навсякъде” в този контекс е подходящ, тъй като наистина издаването на книгата идва по между. (Смее се.)