Там, където се раждат брюкселските терористи
В бедните части на Брюксел, лишенията, дребните престъпления и радикализацията изглежда вървят ръка за ръка. Журналистът на BBC Секундър Кермани е опитал да разбере как пиенето, пушенето на канабис и битката, комбинирани с недоволството към бялото белгийско общество и усещаната дискриминация към арабите – са подготвили някои млади мъже за ролята им на бойци в Сирия и терористи в Европа.
Моленбек е място, пълно с противоречия.
Намира се на няколко минути разстояние от сърцето на Европейския съюз, но в гъстонаселения район на Брюксел има 40% младежка безработица. Кварталът е под светлината на прожекторите от атаките в Париж през ноември насам, когато стана ясно, че водачът на парижките атентатори Абделхамид Абауд и трима от другите атентатори, са отраснали в Моленбек.
След тях е и Салах Абдеслам, който беше арестуван там след 4-месечно издирване от полицията.
Как е успял да остане скрит толкова дълго? И защо толкова много млади хора в Моленбек стават джихадисти?
Повечето хора в Моленбек по-скоро ненавиждат журналисти. В последно време кваралът е описван в медиите като „джихадистката столица на Европа“. Но една фраза, която често ще чуете, когато чуждестранните журналисти опитат да дадат гласност на хората, е, че „тероризмът няма нищо общо с исляма”.
Определено много от тези, които са се присъединили към ИД от този квартал, не идват от особено религиозни семейства.
Салах Абдеслам и по-големият му брат Ибрахим, който се самовзриви в Париж, са имали кафене в Моленбек, което е било затворено заради продажба на наркотици. Ибрахим Абдеслам често е гледал видеа на ИД с джойнт в едната ръка и бира в другата.
Ибрахим често е правил радикални изявления, но никой не го е взимал на сериозно. Видео от февруари 2015-а – няколко месеца преди атентата в Париж, показва братята Абдеслам да пият и танцуват с момичета в нощен клуб.
Мрежата около братята Абдеслам се основава колкото на лична лоялност, разочарование и дребни престъпления, толкова и на радикална идеология и е била водеща за помагането на Салах да избяга след парижките атаки. Мрежата не е действала само в Моленбек, но и в „бедния полумесец” на Брюксел – полукръг от квартали, живеещи в лишения, който обхваща още Схарбек, където Салах е имал убежище, и Лаакен, където са израснали някои от онези, помагали с укриването му. В нощта на атаките в Париж Абдеслам се е обадил на двама свои приятели, за да го вземат. Казал им, че е претърпял автомобилна катастрофа. В момента, в който пристигнали, заплашил да взриви колата им, ако не го закарат до Брюксел.
Един от тях – Мохамед Амри, казва на полицията, че тримата са карали из Париж за време, „колкото да изпушиш един джойнт”, преди да тръгнат обратно. Карали по малки, по-тихи улици, но се загубили и се върнали на главния път. След това изпушили още три джойнта по пътя към Брюксел – спрени са на три проверки от полицията, но са пуснати да продължат. По думите на Амри един от полицаите питал дали шофира пил и когато Амри отговорил утвърдително, полицаят казал, че не е добре, че е пил, но днес не това е приоритетът им.
В Брюксел Абдеслам сменил дрехите си и отишъл на фризьор, където се подстригал и обръснал, обръснал и линия на веждата си. След това се обадил на трети приятел да го закара до друг квартал. Часове по-късно и тримата приятели на Абдеслам са били арестувани. По думите на друг техен близък сега „те всички са в затвора за нищо – само защото са помогнали на Салах, без да се замислят”.
Абдеслам остава на свобода още четири месеца, преди да бъде арестуван. Може да е трудно да си представим, че някой се е съгласил да помага на човек, участвал в зверство като парижките атаки, но изглежда Абдеслам е успял да привлече на своя страна както мрежа от поддръжници на ИД, така и малка мрежа от хора, лоялни към него, без задължително да са екстремисти, но са чувствали лична лоялност към него и недоверие към белгийската държава.
В Моленбек определено има недоволство сред мнозина. Прекарах една вечер на ъгъл на улицата, разговаряйки с млад мюсюлманин, който е бил обвинен в опит да пътува към Сирия. Той редуваше втренчения си поглед към мен с моменти, в които отказва да ме гледа в очите – излъчваше колебание. Първоначално, когато му казах, че искам да разбера защо някой би направил атака като тази в Париж, той ми каза, че трябва да отива в Рака и да питам хората там. За него въздушните удари на Запада срещу ИДИЛ са причината.
След това промени мнението си – вината е на условията на живот. Той избухна срещу белгийското правителство, срещу белите белгийци, които, според думите му, мразят онези от арабски произход. Той повтори няколко пъти „тук няма демокрация” – усещането, че не можеш да изразиш никаква гледна точка, различна от общоприетата, без да бъдеш разглеждан като екстремист.
Много от другите младежи, с които говорих и нямаха никаква връзка с екстремизъм, също се оплакваха от отношението към мюсюлманите. Някои казваха как адреса в Моленбек прави намирането на работа по-трудно, а момичетата, които носят хиджаб, се оплакваха от закони, забраняващи забрадката на много работни места.
„Младите хора от Моленбек се чувстват фрустрирани, защото са маргинализирани от белгийското правителство. То никога не се е опитвало да им даде работа, образование или социална помощ, за да бъдат интегрирани в обществото“, казва Шейх Басам Айаши, считан за водещ радикален проповедник в Моленбек. Някои го обвиняват за посяване на семената на радикалния ислям в Моленбек, но той недвусмислено осъжда събития като парижките атаки.
„Някои от тях вършат престъпления, продават хашиш и т.н. С времето се оказват в затвора. В затвора те откриват, че завръщането към религията е нещо невероятно: „Можем да забравим за всяко глупаво нещо, което сме правили в живота си“. Така те се обръщат към религията, но с омраза към западното общество“, казва той.
Тази необходимост да се изкупят миналите грехове вероятно е една от причините толкова много хора от Моленбек, които се присъединяват към ИДИЛ, да имат криминално минало.
Според приятел на Абдеслам обаче това не е вярно – всички са имали проблеми с полицията, но не всички свършват така. Според него е възможно да а го направили заради парите, или защото не осъзнават в какво се забъркват.
А може би причината за прекрачването на границата между престъпността и джихада е мачисткият блясък, свързан и с двете.
Мнозина обаче получават и помощ отвън, за да влязат в джихадисткия свят. За първите години от сирийския конфликт е било напълно нормално да се видят „вербовчици“ в общността, които са получавали забрана да работя в джамии, но са говорили с хора по улиците, в кафета, в частни „учебни“ кръгове.
В началото при заминаването от Брюксел за Сирия конфликтът е бил по-прост. Те са вярвали в радикални интерпретации на религията, но намерението им е било да спрат злоупотребите, извършвани от режима на Асад. Повечето обаче гравитирали около ИД и радикализацията им просто е продължила.
Според Мохамед Маалем – председател на спортен клуб, в който ходят предимно младежи от Моленбек, те имат нужда от оценка. В Мароко им казват, че са белгийци, а в Белгия ги възприемат като мароканци. Не се чувстват никъде вкъщу, затова непрекъснато се опитват да се дефинират. Според един от треньорите в клуба младежите имат усещането – с право или не – че нямат бъдеще.
„Радикализацията не започва с религиозния идеал. Момчетата, които познавам [които отиват в Сирия], нямат идеология, нямат големи идеи… Те заминават, защото напускат нещо. Писнало им е от това общество“.
