Арабски мрак

Атентатите в Тунис и Йемен показаха, че „Ислямска държава“ не се предава. Но те са само следствие, а не причина за арабския мрак. Най-голямото зло там са социалната несправедливост и липсата на перспектива пред младите, пише Дойче веле.

Атентатите от миналата седмица потвърждават опасението, че на арабския свят му предстоят още дълги години под знака на насилието, кризите и терора. Още не е съвсем ясно дали туристите в Тунис действително бяха избити от „рицарите на халифата” и дали наистина „Ислямската държава” носи отговорността за кръвопролитието в йеменската столица Сана. Независимо от това посланието на ислямистите е повече от ясно: „Ислямска държава“ продължава настъплението си.

Хаос в Йемен, надежда в Тунис

Антитерористичната коалиция, водена от САЩ, през последните седмици и месеци наистина успя да спре настъплението на „Ислямска държава” в Сирия и Ирак, но този успех не е достатъчен, за да прекърши притегателната сила на ислямистите. Лидерът на терористичната групировка Абу Бакр Ал Багдади поизгуби енергия, но въпреки това продължава успешно да разпространява идеологията си в целия регион. Терорът в Тунис и в Йемен показа още, че уязвими са не само „провалени държави”, но дори „надеждоносците” в арабския свят. Защото от „Арабската пролет” насам Тунис и Йемен са на двата противоположни края в класацията: Йемен се разпада, докато Тунис гледа напред. Въпреки това ислямският екстремизъм е пуснал корени и в двете страни – с различни последствия, но по едни и същи причини.

Насилието и полицейщината, с които управляват режимите в региона, ширещата се шуробаджанащина и социална несправедливост вече от десетилетия насам създават благодатна почва за проповедниците на омразата. Тунизийците и йеменците в изблик на гняв прогониха своите диктатори. Йемен затъна в хаос и се превърна в полесражение на битки за власт, но и на конфликта между Иран и Саудитска Арабия, между шиити и сунити. Страната е сигурно убежище за джихадистите и повече от ясно онагледява онези проблеми, които дават основание само за мрачни прогнози.

В Тунис пък патриотизмът на гражданите се оказа по-силен от борбите за власт. Там възникна истинска сериозна дискусия за ролята на религията в държавата и обществото, проведоха се и демократични избори. Въпреки това близо 3 000 млади джихадисти поеха от Тунис към бойните полета в Сирия и Ирак или към тренировъчните лагери в Либия. А атентатът в Националния музей само още веднъж показа, че страната все още е силно уязвима.

Президентът Бежи Каид Есебси и правителството обявиха война на тероризма, но още преди последните атентати мнозина вече се опасяваха, че тази борба ще доведе до ограничаване на новопридобитите свободи. Новият закон за борба срещу тероризма, чието приемане се отлага вече от доста време, може да се окаже доста по-суров, отколкото е полезно за една млада демокрация. Старите кадри от репресивиня апарат вече отново надигат глава. Есебси призова своите сънародници да се сплотят в условията на криза, а това показва, че въпреки политическото примирие, недоверието и враждите вътре в обществото все още не са преодолени. Не е преодоляно и недоверието, което изпитват към управляващите елити огорчените и лишени от перспектива млади хора.

За да не угасне и последната искра на надеждата

Новото ръководство на Тунис си дава сметка, че не е в състояние от днес за утре да предложи социални и икономически перспективи на една тъй дълго загърбвана младеж. Вярно, че страната прие прогресивна конституция и проведе свободни избори, но въпреки това справедливостта все още не е всекидневие. Този факт поставя на карта целия процес на демократизация. Тъй че – независимо дали говорим за Тунис или за Йемен – без реално включване на населението в управлението на държавата, вътрешен мир няма да има. Няма да има и дори частична победа срещу тероризма.

И все пак: ако има страна в арабския регион, която би могла да го постигне, то това е Тунис. За целта силите за сигурност спешно се нуждаят от по-добро оборудване и обучение. А страната има нужда от инвестиции, защото тепърва ѝ предстои дълга и трудна битка срещу икономическата криза. Тъй че Западът трябва да изпълни обещанията си и с всички налични средства да помогне на Тунис. В противен случай ще угасне и тази последна искра на надеждата в арабския мрак.

Кристоф Ерхард, „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг“

www.faz.net