На 3 юли 1940 година, малко преди шест вечерта, британски линейни кораби откриват огън по закотвена ескадра в алжирското пристанище Мерс-ел-Кебир. За по-малко от петнайсет минути загиват близо хиляда и триста моряци.
Нито един от тях не е германец или италианец. Всички са французи — довчерашни съюзници, чиито кораби две седмици по-рано още воюват рамо до рамо с британските.
Има събития, при които обичайното определяне на роли — жертва и палач — не работи. Мерс-ел-Кебир е едно от най-красноречивите сред тях: трагедия без злодей — там, където няма правилен избор, а отлагането е най-опасният.
Уинстън Чърчил нарича заповедта "най-неестественото и мъчително решение", което е вземал. Вицеадмиралът, който я изпълнява, пише на жена си, че всички се чувстват опозорени.
Светът през очите на Лондон
Ключът към събитията от 3 юли е в положението, в което Великобритания изпада само десет дни по-рано. Франция — държавата с една от най-силните армии на континента — е разгромена за шест седмици и вече е подписала примирие с Хитлер.
Островът остава сам: без съюзник в Европа, с армия, изоставила тежкото си въоръжение по плажовете на Дюнкерк, в очакване на десант, който може да дойде всеки момент. Единственият му щит е флотът.
Именно затова френските кораби се превръщат в най-неотложния въпрос за Лондон. Франция притежава четвъртия по мощ военен флот в света — модерни линейни крайцери, линкори и десетки разрушители.
Ако тази сила се озове под германски и италиански флаг, съотношението на силите по море се преобръща, а с него — твърде вероятно — и изходът от войната.
Честната дума не е гаранция
Условията на примирието предвиждат френските кораби да бъдат демобилизирани "под германски и италиански контрол" — формулировка, която в Лондон звучи като смъртна присъда.
Френското командване се кълне, че никога няма да предаде флота, а главнокомандващият адмирал Франсоа Дарлан тайно е наредил корабите да бъдат потопени при първи опит за завземане. Тук е мястото да отбележим, че французите нямат намерение да лъжат.
Проблемът е друг. Чърчил не може да заложи оцеляването на империята си на честната дума на адмирал от правителство, което вече преговаря с Хитлер.
Решението, родено от това недоверие, получава име: операция "Катапулт". Френските кораби, където и да се намират, трябва да бъдат присъединени, неутрализирани или унищожени.
Ултиматумът
Намиращите се в британски пристанища съдове англичаните завземат с абордаж още призори на 3 юли — с кратка престрелка и убити от двете страни.
В Александрия командирите на двете ескадри се познават и се уважават от години и в следващите дни се договарят за мирно разоръжаване.
Истинската мощ обаче е събрана другаде: в Мерс-ел-Кебир край Оран стоят модерните линейни крайцери "Дюнкерк" и "Страсбург", както и старите линкори "Бретан" и "Прованс".
Сутринта на 3 юли пред пристанището застава британското Съединение H от Гибралтар начело с вицеадмирал Джеймс Съмървил — човек, който според собствените си писма се отвращава от възложената му мисия.
Ултиматумът, връчен на френския адмирал Марсел Жансул, съдържа четири възможности: да се присъедини към Великобритания и да продължи войната; да отплава с намалени екипажи към британско пристанище; да отиде във Френските Антили или в Съединените щати, където корабите да бъдат обезоръжени далеч от Хитлер; или да ги потопи в шестчасов срок. Иначе — огън.
Денят на пропуснатите възможности
Оттук нататък всичко, което може да се обърка, се обърква. Засегнат, че за преговарящ Лондон му праща капитан, а не адмирал, Жансул с часове отказва да го приеме лично.
Когато най-сетне докладва на командването си, той свежда британското предложение до "предайте се или потопете корабите", премълчавайки компромисния антилски вариант.
Така правителството нарежда съпротива, без изобщо да е чуло реалните условия.
Междувременно британското разузнаване прихваща френска заповед всички налични сили в Средиземноморието да се стекат към Оран.
В Адмиралтейството, където и без това нервите са опънати докрай, това звучи като подготовка за сражение и Съмървил получава натиск да приключва.
В 17:54, с изтекъл ултиматум и след последно колебание, британските оръдия откриват огън по кораби, които дори не са готови да отплават.
Петнайсет минути
Точното описание на случилото се е разстрел, защото закотвените съдове почти нямат как да отговорят. Един от първите залпове улучва стария линкор "Бретан" в барутните погреби.
Корабът избухва и се преобръща за минути, отнасяйки със себе си 977 души — три четвърти от всички жертви за деня. "Дюнкерк" и "Прованс", тежко ударени, засядат на плитчината.
Единствено "Страсбург" с шепа разрушители успява да се измъкне през минираните подходи и под въздушни атаки се добира до Тулон.
Три дни по-късно британски торпедоносци атакуват отново заседналия "Дюнкерк": торпедо взривява натоварен с дълбочинни бомби катер до борда му и броят на убитите нараства.
Общо загиват 1297 френски моряци — повече, отколкото Франция губи по море срещу Германия през цялата кампания от 1940 година.
Кой всъщност има полза от изстрелите
Непосредствената пропагандна печалба е изцяло за Хитлер и за Виши. Ето го истинското лице на Албион — стреля в гърба на съюзника си точно в мига, в който той е паднал.
Френският флот запомня обидата за поколения напред, а правителството на Петен получава едно от основанията, върху които ще гради легитимността си.
Ала Чърчил стреля не по Франция, а по едно съмнение — и посланието стига до адресатите си. Пред Камарата на общините, която за пръв път го аплодира на крака, той демонстрира, че страната му ще се бие с всичко и срещу всекиго.
Отвъд океана Рузвелт и скептичната американска администрация виждат доказателство, че островът не се готви да капитулира и си струва да бъде подкрепян.
Последствията са за моряците от "Бретан" и за съвестта на изпълнителите: Съмървил до края на живота си определя операцията като огромна политическа грешка, а Чърчил, по свидетелства на близките му, плаче в деня на дебата.
Епилогът в Тулон
Развръзката настъпва през ноември 1942 година и, вместо да сложи край на спора, го задълбочава.
Когато германските войски нахлуват в свободната зона и посягат на флота в Тулон, френските екипажи изпълняват старата заповед на Дарлан дословно: потопяват със собствените си ръце седемдесет и седем кораба под носа на Вермахта.
Французите удържат думата си — точно както се кълнат през юли 1940-а.
Означава ли това, че Мерс-ел-Кебир е бил напразен? Или напротив — че Великобритания просто не е можела да чака доказателство за думата на Дарлан?
Осемдесет години по-късно историците още дискутират въпроса и тъкмо в това е стойността на тази история: тя не дава утешителен отговор.
Понякога по време на война изборът не е между правилно и грешно, а между два вида вина. При Мерс-ел-Кебир Великобритания избира вината, с която може да живее.
