Обикновено жилищните обяви започват с посочване на етаж и описание на гледката.
В Кубер Педи, насред австралийската пустош, обявите започват другояче: три спални и дневна с висок свод, на дванайсет метра под земята, постоянна температура двайсет и три градуса.
И не, това не е шега - има шанс при следващия ремонт да откриете скъпоценни камъни в стената.
Защото в градчето, което по последното преброяване има около хиляда и петстотин жители, повече от половината живеят под земята. Там са църквите, хотелите, магазините и барът.
Отгоре, на повърхността, са жегата, прахът и лунният пейзаж от стотици хиляди могили пръст.
Кубер Педи не е построен, а изкопан - и това не е метафора.
Името на градчето идва от старите мини: аборигените кръщават струпването на пришълци "купа пити" - израз, превеждан обикновено като "бял човек в дупка".
Първият опал в града не е изваден от шахта, а вдигнат от земята.
През февруари 1915 година четиринайсетгодишният Уили Хътчисън е оставен да пази лагера на златотърсаческата експедиция "Ню Колорадо Проспектинг Синдикейт" и се връща от разходка с торба камъни, събрани от повърхността.
Пластът, от който идват, е много по-дълбоко; на това място ерозията е свалила горната скала и го е оголила. След това до опала се стига само по един начин - с копаене. И точно това копаене създава града.
Камъните произхождат от дъното на изчезнал водоем: под напуканата пустиня са останките от древно вътрешно море отпреди сто и десет милиона години, чиито силициеви разтвори се просмукват в пукнатини и вкаменелости и бавно се превръщат в опал.
Днес от района на Кубер Педи идва по-голямата част от световния добив на бял опал - включително скъпоценните находки, в които костта на праисторическо морско влечуго се е разтворила, а мястото ѝ е заето от опал: най-прочутата находка от градчето - "Ерик" - е скелет на плезиозавър, изцяло от скъпоценен камък.
След Първата световна война дупките стават домове: сред първите заселници има ветерани от Западния фронт, прекарали години в окопи и тунели.
За хора, копали, за да оцелеят под снарядите, идеята за хладна стая под нажежената пустиня не е чудачество, а лесно и познато решение.
Лете температурата на повърхността минава четирийсет градуса, а в най-горещите дни и четирийсет и пет; на няколко метра под нея в скалата вече е около двайсет и три градуса цяла година, без климатик и без отопление.
Шейсет и седем години Кубер Педи няма нито кмет, нито общински съвет - той е находище, върху което живеят хора.
Градът израства не по градоустройствен план, а по минно законодателство: парцелите в околността му се отдават с разрешително за добив.
Първите жилища не са построени - те възникват като страничен продукт от добива: дупката, от която си извадил (или си се надявал да извадиш) опали, се разширява, изравнява, варосва - и се превръща в стая.
В онези години домът в Кубер Педи е вход към лична мина, обзаведен с мебели.
Затова сред старите жилища няма две еднакви: разположението им е историята на нечий късмет - накъдето води жилата, там се появяват и помещенията.
С времето, разбира се, правният ред достига и до подземния град: за да не се срути земята над самото селище, добивът в границите на града е забранен - копае се по полетата наоколо, надупчени с шахти (табелите за туристите гласят: "Не ходете заднешком").
В законодателството обаче остава вратичка, която използват всички - ремонтите във вече съществуващите домове са позволени.
Да разшириш дома си с още една стая е напълно законно - и понякога стената, която събаряш за новия килер, се оказва осеяна с опали, които покриват стойността на ремонта и ти спечелват повече пари, отколкото струва цялата къща.
Случайно или не, съществуват подземни къщи с по петнайсет помещения.
Подземният Кубер Педи не е сбор от няколко землянки, а напълно функциониращо селище.
Има църкви - сръбска православна, изсечена в скалата с релефи по стените; има католически и англикански храмове, също вкопани в скалата.
Има подземни хотели, в които туристи от цял свят спят в скална тишина без нито един прозорец; подземни музеи, книжарница, бар, магазини за опали, дори подземен къмпинг.
На повърхността са бензиностанцията, училището, спортната площадка - и игрището за голф, което заслужава отделно внимание: няма нито един стрък трева, "грийните" са от пясък, полят с масло, играе се нощем и със светещи топки.
Дълги години градът няма и дървета; първото "градско дърво" е сглобено от метални отпадъци и е заваре́но на близкия хълм.
Кубер Педи е средище на преселници: след Втората световна война опаловата треска довежда хора от цяла следвоенна Европа - гърци, италианци, сърби, хървати. Така единственото училище в града събира деца от над четирийсет различни култури.
Бедните новодошли опитват късмета си с "нудлинг" - ровене из купчините изкопана пръст за пропуснати от машините опали; в общинската земя на Джуелърс Шоп Роуд всеки може да търси на ръка и за това не се иска разрешително.
Десетилетия наред Кубер Педи е тема на пътеписи и снимачна площадка: там са заснети третата част на "Лудият Макс" (1985), "Приключенията на Присила, кралицата на пустинята" (1994) и "Черна дупка" (2000), чийто космически кораб и досега ръждясва в градчето.
Сто години след създаването на Кубер Педи климатичните промени превръщат местните особености в популярна тема: температурите, заради които част от града се намира под земята, вече се появяват и на места, които не са свикнали с тях.
Селище, което съществува комфортно при жеги от четирийсет и пет градуса без климатици, а от 2017 година получава по-голямата част от тока си от вятър и слънце, започва да изглежда не като куриоз, а като работещ модел при постоянни жеги.
Подземният дом не е местно изобретение: той е решение на проблем, стар колкото скалните градове на Кападокия и пещерните квартали на Матера.
Разликата е, че тук под земята се слиза не от бедност, а за удобство - и точно това прави града интересен за хора, които днес живеят в климат, с който Кубер Педи се справя от сто години.
