Ако влезете в пшенична нива, класовете ще ви стигат до коляното, най-много до кръста. На снимките отпреди сто години същата култура е по-висока от човека, който я жъне.
До средата на XX век агрономията вече знае как се увеличава добивът - повече азот, напояване, гъста сеитба.
Знае и защо резултатите са далеч от идеални: колкото повече тор поема високото растение, толкова повече натежава и се накланя класът. Няколко седмици преди жътвата реколтата е в калта.
Човекът, който намира изход, се казва Норман Борлауг.
Японското джудже
Решението вече съществува, но на другия край на света. През 1935 г. японският агроном Гонджиро Иназука създава пшеница, която стига едва до бедрото - с около половин метър по-ниска от обичайната, с късо и дебело стъбло. Нарича я Норин 10.
През 1946 г. Сесил Салмън, американски специалист по пшеница в окупационната администрация в Япония, обикаля опитните станции и прибира шестнайсет сорта, между тях и Норин 10.
В САЩ пратката потъва в колекциите; единственият, който ѝ обръща внимание, е Орвил Фогел във Вашингтонския щатски университет.
От японското джудже той създава "Гейнс" - вероятно първата високодобивна нискостъблена пшеница в света.
Борлауг пише на Фогел, през 1953 г. получава семената и започва да вкарва японското стъбло в мексиканските си сортове, устойчиви на ръжда.
Две реколти на година
Природата дава едно поколение годишно и селекцията върви бавно. Борлауг решава да произведе две: през зимата сее в равнината на Сонора, през лятото - високо в планината край Мексико Сити.
Пшеницата, минала през двете полета, престава да се влияе от дължината на деня и става годна за почти всяка географска ширина между екватора и четирийсетия паралел.
За първите десет години екипът му прави над шест хиляди кръстоски - всяка на ръка, с пинсети
Момчето от фермата без ток
Норман Борлауг е роден на 25 март 1914 г. във ферма край Креско, щата Айова, в семейство с норвежки корени.
Преди да влезе в гимназията учи в едностайно селско училище; в университета в Минесота се издържа с каквото намери, а през Голямата депресия вижда гладни хора по улиците на американските градове.
През 1942 г. защитава докторат по фитопатология при Елвин Стейкман, а през 1944 г. отказва добре платено място в химическата промишленост и заминава за Мексико по програма на фондация "Рокфелер".
Задачата звучи "скромно": да спаси мексиканската пшеница от ръждата. През 1956 г. Мексико за пръв път се изхранва с пшеница от собствените си ниви.
Апокалипсисът, който не идва
През 1963 г. Борлауг заминава за Индия и Пакистан. Експертите по онова време са убедени, че стават свидетели на катастрофа: през 1968 г. биологът Пол Ерлих обявява в "Демографската бомба", че битката за изхранването на човечеството е загубена и че през седемдесетте години от глад ще измрат стотици милиони.
Индия внася американско зърно и живее от доставка до доставка.
Най-големият враг обаче не е природата, а бюрокрацията - държавни монополи, митници и недоверието на местните учени бавят разпространението на новите сортове с години.
Пробивът идва през лятото на 1965 г. и въпреки задържаните на митницата семена и избухналата война между Индия и Пакистан, реколтата е най-голямата, която Южна Азия е виждала.
През 1966 г. Индия купува 18 000 тона мексикански семена - най-голямата поръчка от този вид в света дотогава; през 1967 г. Пакистан поръчва 42 000 тона, Турция - 21 000.
Между 1965 и 1970 г. индийската пшенична реколта скача от 12 на 21 милиона тона. Не достигат чували, каруци и вагони; някои общини затварят училища, за да ги напълнят със зърно.
През 1968 г. Уилям Гоуд от Американската агенция за международно развитие нарича случващото се "зелена революция".
Наградата в нивата
На 20 октомври 1970 г. Норман Борлауг е обявен за носител на Нобеловата награда за мир.
При връчването на 10 декември председателят на комитета Осе Лионес обяснява избора с прости думи: повече от всеки друг човек на своето време той е помогнал да се даде хляб на гладния свят, а надеждата е хлябът да донесе и мир.
Новината го заварва в опитно поле; жена му Маргарет пристига с колата, за да му я съобщи.
Другата страна
Зелената революция има и обратна страна, която е обект на полемика и до днес: интензивното земеделие изисква торове, напояване и препарати, облагодетелства по-едрите стопани и изтласква местните традиционни сортове.
Отговорът на Борлауг, цитиран от журналиста Грег Ийстърбрук, е неизменен: критиците му никога не са изпитвали физически глад и лобират от удобни кабинети.
Докрай
През 1986 г., на седемдесет и три години, Борлауг пренася битката с глада в Африка с подкрепата на японския филантроп Рьоичи Сасакава и бившия президент Джими Картър.
Умира на 12 септември 2009 г. в дома си в Далас на деветдесет и пет години. Според разказа на фондация "Световна награда за прехрана" последните му думи се отнасят до един уред за измерване на азота в почвата, който току-що са му показали: "Занесете го на фермера."
Защо не знаем името му
Отговорът е неласкав за нас. Никой не вдига паметник на глада, който не се е случил, а спасените не се броят, защото бедствието в края на краищата ги е подминало.
Самото число "милиард" - толкова души според демографите не умират от глад благодарение на новите сортове - е оценка, а не преброяване.
Популяризира го Ийстърбрук в "Атлантик" през 1997 г. в статията "Забравеният благодетел на човечеството".
Борлауг не се възприема като герой и приписва резултатите на хилядите агрономи и милионите фермери по целия свят.
