Транс-сибирското ми пътешествие показва защо Китай засрамва Русия

Току-що се завърнах от мега пътуване с влак, започващо в Москва, преминавайки по транс-сибирската железопътна линия, минаващо през Монголия и завършващо в Пекин. Освен че се наслаждавах на извънредно красивата природа размишлявах над най-съществените икономически въпроси, пише Роджър Бутъл за британския Telegraph

За първи път бях в Москва преди 40 години, а в Пекин преди 30. Главата ми бе пълна със сравнения и предположения. През 1974 година, когато посетих Москва в разгара на Студената война градът бе изключително мрачен. Бях отседнал в ужасен съветски хотел и постоянно имах чувството, че ме преследваха от КГБ (което най-вероятно си е било така). Къде имаше право да пазарува човек зависеше от статуса му: чужденец, член на партията, или простосмъртен.

Не че имаше за какво да си похарчиш парите. Единственото нещо, което си заслужаваше да си купиш бяха кожените шапки, една от които пазя до ден днешен. Тогава даже захарта не се разпадаше в кафето – трябваше многократно да мачкаш кубчето с лъжичката за да се счупи. В интерес на истината все още пазя и едно такова кубче, все още не разтворило се.

При следващото ми посещение след 15 години Съветският съюз тамън бе на път да направи това, което бе непосилно за захарта. Хотелът ми отново бе бедствена зона, в която последният етаж бе отделен за шпиони и тяхното оборудване.

Днес Москва е коренно различен град – безочлив, задръстен, изтънчен и посветен на разточителното потребление: пълен с интелигентни момичета, интелигентни коли, ресторанти и смартфони, всички на умопомрачителни цени.

При положение че Москва представлява квинтесенцията на необузданият капитализъм, меко казано не бях подготвен за сибирските градове. Там все едно времето бе спряло. В един град в района бяхме представени пред местната атракция – най-големия бюст на Сталин в света. Интересно е, че никъде другаде не видяхме статуи на Сталин, освен в Монголия, където търговците продаваха трио от бюстове на “значими” световни лидери – Чингис Хан, Сталин и Хитлер

Едното благоприятно наследство от сталиново време в Русия са жилищните блокове, до ден днешен познати като “Сталински апартаменти”. Те изглеждаха добре построени, за разлика от Хрушчовите. Дали падането на строителните стандарти бе така навсякъде по света, или само тук? Какъвто и да е отговорът на този въпрос, бе очевидно че в много части на страната се виждаха малки отенъци на московкото богатство.

При потеглянето ни от Сибир се замислих че не само липсата на пространство е проблем в една държава. Свръхизобилието също може да се превърне в такъв. Макар и Сибир да притежава огромно природно богатство района страда от размера си.

Пристигането в Китай като че ли обаче ме убеди в обратното. Преди 30 години двете неща, които ми направиха впечатление в Пекин бяха зелето и велосипедите. По улиците имаше огромни купища със зеле, самите пътища бяха претъпкани от колоездачи в сиви и кафяви Мао униформи. Днес и двете неща отсъстват.

Освен от суматохата, бях впечатлен от качеството на строителството и привидното благоденствие на народа. Като се има предвид, че Китай все още е бедна страна, явно в някои райони хората се невероятно бедни, тъй като в Пекин качеството на живот е добро.

Интересното в случая е, че Китай не разполага с особено богатство от към природни ресурси – по-голямата част от територията и е пустиня. Скока на БВП на Китай се дължи изключително и само на урбанизацията.

Все още както преди 30 години на улицата гъмжи от униформени – полицаи, войници и какви ли още не служители. Незнайно защо на границата граничните снимат всеки, който влиза на територията.

Трудно е да не се впечатли човек от постигнатото в Китай – особено в сравнение с Русия. Средностатистическият руснак все още живее по-добре от китаеца, но докато приходите на руснаците са се удвоили от 1990, тези на китайците са скочили десетократно. Напускайки страната се замислих дали това се дължи на липсата на комунистическият режим или именно на продължаването му.