Уелското корги пембрук не е просто сладък домашен любимец със "синя кръв". Неговата история е свързана с древни митове, кралски връзки и шокираща борба за оцеляване.
Една от най-известните истории за това как се появява породата всъщност е древен мит, който напомня на някоя от историите във "Властелинът на пръстените".
Според нея коргито не е обикновено куче, а дар от вълшебния свят на феите и елфите.
Някога феите използват тези кучета като свои бойни коне и верни спътници. На гърбовете на коргитата те яздят в битки, теглят колесници и бродят из мистичните гори.
Митът гласи още, че първите коргита попадат при хората, когато две деца от Уелс откриват две малки кученца, оставени от феите в полето. Децата ги прибират у дома, а семейството им скоро открива невероятните качества на тези малки, но изключително работливи и верни кучета. Оттогава те стават незаменима част от живота на фермерите в Уелс.
Истинският произход на уелското корги води началото си от древни времена, когато в Британия се заселват различни народи.
Смята се, че коргито пристига в Уелс заедно с викингите през 9-ти и 10-и век. Те донасят със себе си малки скандинавски кучета тип шпиц, използвани за паша на елени и добитък в суровите северни земи.
Тези кучета постепенно се смесват с местните британски овчарски породи, което води до създаването на нов, издръжлив и работлив тип пастирско куче. Това прави коргито една от най-старите пастирски породи.
С течение на времето породата се оформя в два отделни вида: уелско корги пембрук и уелско корги кардиган. Те имат общи корени, но различни влияния - пембрук е по-свързан със скандинавските шпицове, а кардиган има черти от по-древни кучета, вероятно внесени от келтските племена.
Двете разновидности на коргитата за първи път са признати през 1920-те години от британския киноложки клуб, който днес е известен като Кралския киноложки клуб.
Покойната кралица е най-известният стопанин на уелското корги пембрук, като много често, когато някой забележи корги възкликва: "О, кралското куче!".
Нека първо обясним откъде идва тяхното наименование. Думата "корги" най-вероятно идва от уелското cor - "джудже" и ci - "куче", като по-късно ci се произнася "gi". Има и друга версия - че идва от "cur dog", т.е. работно куче. В речник от 1574 г. вече се среща формата "Korgi". В старите уелски песни също има "Corgwn" - множествено число от "корги".
Корги пембрук от графство Пембрук в Южен Уелс е официално признато като отделна порода през 1934 г. По това време то получава статут на отделна порода, различна от своя "братовчед" - корги кардиган.
Клифърд Хъбард, смятан за един от най-добрите изследователи на уелски кучета, отбелязва, че пембрук със сигурност датира от началото на 12-и век, а вероятно още от управлението на Хюел Дда, крал на Уелс, през 10-и век - ако не и по-рано.
Корги пембрук принадлежи към групата на шпицовете - нордически кучета, които лесно се разпознават по заострена муцуна и лице подобно на това на лисица, изправени и остри уши, както и извита опашка.
Близки негови роднини са шведският валхунд (Västgötaspets), норвежкият бухунд и старият тип померан (много по-голямо куче от днешната декоративна порода, станала популярна благодарение на кралица Виктория).
Римляните са първите, които класифицират кучетата, като ги разделят на три групи според предназначението им.
Една от тези класификации обхваща овчарските или пастирските кучета. Те от своя страна се делят на няколко групи, от които произлизат многобройните породи, пазещи стадата.
Около 10-и век властта в Англия въвежда закони, според които селяните имат право да държат само малки кучета, предназначени за лов на мишки и други вредители. Наемните пазачи, овчари и говедари също могат да имат свои кучета, но всички те задължително се осакатяват по някакъв начин.
Целта е да се предотврати бракониерството - селяните да не могат да използват животните си за лов на дивеч, който принадлежи на краля.
В някои случаи осакатяването е жестоко - например се увреждат краката. За овчарските кучета изискването е по-леко: те трябва само да имат отрязана (купирана) опашка, за да не пречи на работата им със стадото.
Хората опитват да заобиколят закона, но наказанията са тежки, а събраните пари от глобите се превръщат в добре дошъл приход за короната.
Когато тези закони стават неприложими, короната въвежда данък върху кучетата. Съзнавайки, че селяните не могат да плащат тези данъци, нито пък да живеят без помощта на кучета за определени задачи, държавата освобождава работните кучета от облагане.
Овчарското или говедарското куче все още е освободено от този данък, ако опашката му е отрязана. Тази част от историята често се представя като причина пембрук да има къса опашка.
Дори и днес в коргитата се забелязват следи от вродения пастирски инстинкт. Методът на пембрук е винаги да обхожда стадото отзад и отстрани, за да движи стадото напред - обратното на бордър колито, което събира стадото отпред.
Коргитата хапят леко по петите на добитъка, като остават ниско до земята, за да избегнат ритниците на стадото.
С промяната в земеделските практики през 19-и и 20-ти век обаче започват да се използват по-големи и тежки породи добитък. Коргитата, със своето малко тяло и изключително енергичен характер, стават по-малко подходящи за работа с този нов тип стада.
Тогава на преден план излизат колитата. По-високи, по-издръжливи и с по-голям обхват на движение, те се оказват по-подходящи за контрол над по-големи животни и за работа на открити пасища.
Постепенно колитата изместват коргитата от ролята им на основни пастирски кучета във Великобритания.
Но изключителен обрат в историята предстои за породата. От забравена тя се превъща не просто в популярна, а в кралска.
През 1944 година крал Джордж VI подарява на дъщеря си Елизабет (бъдещата кралица Елизабет II) корги послучай 18-ия ѝ рожден ден.
Кучето е кръстено Сюзън и това се оказва началото на дълбока връзка, която влага нов живот в популярността на породата. Сюзън става родоначалник на десетилетия поредица от коргита и "доргита" (смески между корги и дакел), които кралицата впоследствие притежава.
През годините коргитата стават неразделна част от публичния образ на кралицата. Те я придружават на официални събития, в резиденциите ѝ като Бъкингам и Балморал, и дори присъстват в моменти, които се запечатват в поп културата - като например кадрите за откриването на Олимпиадата в Лондон през 2012 г.
Кралицата не просто притежава коргита - тя създава династия от тях. От първото ѝ куче Сюзън се развъждат много поколения, а преемствеността на линията става важна част от наследството ѝ.
Освен че възражда интереса към породата чрез личната си любов и публични прояви, Елизабет оказва влияние и върху развъдната култура. Изборът ѝ на домашен любимец дава почва за нов интерес към породата и все повече стопани си взимат корги в домовете си.
Заслугата ѝ е, че коргито престава да бъде просто традиционно фермерско куче и се превръща в символ на британската монархия.
След 90-те години на миналия век интересът към породата започва да спада. Причините са няколко. От една страна хората все повече предпочитат по-малки кучета, подходящи за живот в апартамент, тъй като коргитата изискват много движение и могат да бъдат своенравни. А от друга страна британския киноложки клуб въвежда строги стандарти към породата, за да не се насърчава масовото им развъждане.
В един момент породата дори попада в списъка на "уязвените" британски породи.
Въпреки това през последните години коргитата отново бележат възход.
Поп културата играе голяма роля - появите на коргита в анимации, реклами и особено в социалните мрежи ги превръщат в интернет сензация.
Късите им крачета и жизнерадостният характер ги правят известни в Инстаграм и Тикток, където събират милиони последователи.
Филмът The Queen"s Corgi (2019) и сериалът The Crown също връщат вниманието към кралската връзка на породата.
Освен това през последните години станаха много популярни състезанията с коргита. Днес те са забавна и често хумористична традиция, която подчертава жизнерадостния характер на породата.
Това не са официални спортни надпревари като тези за хрътки или овчарски кучета, а по-скоро атракции, организирани на фестивали, панаири или специални "корги срещи".
Най-популярни са корги надбягванията - малки кучешки спринтове, в които коргитата, със своите къси крачета и дълги тела, препускат ентусиазирано към стопаните си или към награда.
Тези състезания често предизвикват истински смях и радост у зрителите, защото коргитата рядко тичат в права линия.
Много от тях спират да се поздравят, други внезапно сменят посоката или просто решават да си полегнат по средата на трасето. Победителите получават символични награди - медали, лакомства или купички - но всъщност най-голямата награда е веселието за публиката и собствениците.
В Съединените щати и Великобритания подобни събития вече се превръщат в традиция. Провеждат се и благотворителни корги надбягвания, където приходите отиват за приюти или организации за защита на животните.
Благодарение на тях коргитата още повече печелят сърцата на хората и се утвърждават не само като кралска порода, но и като звезди на съвременната кучешка култура.
