Tополата
Венцислав Добринов Костадинов
Беше късният следобед на един ноемврийски ден. Слънцето бързо преминаваше по своята елипса, оставяйки на небосвода пъстри отенъци от ярки цветове. Нямаше и минута, в която по пътя да не преминат никакви коли. Автомобилният шум натоварваше хората, а гъстите кълба концентриран пушек ги караше да се давят периодично и продължително.
В днешно време пушачите като че ли бяха с по-калени бели дробове. На десния тротоар, където имаше съвсем малка и тясна ивица почва, беше засята отдавна една топола, а точно насреща й гледаше неприветливо мрачната сграда на мола. С високия си ствол тя създаваше усет за едно величествено присъствие насред уличната олелия, която никога не спираше.
Всеки един миг беше пиков час; нямаше и минута блажено спокойствие от бръмченето на автомобилни двигатели, вдигането на огромни кълба прахоляк и почти доловимия, но натрапващ се тътен от обувките на преуморените крачещи навред крака. А тополата- заела статичната си поза от незапомнени времена, отново потъна в мрачен унес: „Ти ли някога ще бъдеш по-велика от мен, като представляваш едно огромно капиталовложение, което с времето ще рухне? Ежиш ми се все едно си по-значителна. С какво някога ти зарадва истински хората? Освен с илюзорната измама да ги приканиш за сетен път да влязат и да си оставят половината портфейл срещу някакви си дребнави вехтории.
За тяхното съзерцание аз не искам пари, дарявам ги с щастие и хармония, стига да задържат погледа си повече време върху мен и да открият вездесъщата сила, с която ме е дарила Природата..“ – говореше си тя на ум, гледайки своето грозновато отражение в потъмнените прозорци на сградата на мола. Тя помнеше преди да се индустриализира напълно града, как хората присядаха на отсрещната пейка и поглеждаха нагоре, където свършваха и последните й изящно оформени клони с листа. Гледаха и се маеха, винаги чуваше тя за себе си хвалебствени думи, а сега….
Сега се чувстваше като измършавялото куче, което все по-рядко вече правеше впечатление на някого, а когато все пак му се хвърлеше залък, то идваше доволно и я препикаваше по кората. Душата й бе омерзена от всичката несгода, която донесе новото време. Хората, запленени от модата, тичаха по горните етажи на моловете, разгръщаха списания с най-новите промоционални оферти за телефони и правеха луди харчове по нестойностни вещи; книжарниците само оставаха все така пусти. Пусто бе и цялото съществуване на тополата.
Отсреща й една малка чешма, която беше пълна с опаковки от вафли и закуски, й правеше компания в самотните дни и нощи. А вятърът все така настойчиво размяташе тънките й клони, като че ли искаше цялата да я отнесе, но никога не си свършваше докрай работата. Само слънцето я топлеше истински. Но и то напоследък все не можеше да й угоди съвсем- та тя беше ударила критическата! Само как нагло щъкаха хората, насам-натам по ескалаторите, а тя ядно гледаше тази грозна картина…
Спомни си тя когато преди години се събираха светлите лица и я гледаха блажено; как някак магично беше всичко; по-добро и съвършено и само един глас се чуваше, разказвайки нейната славна история и превръщането й във важен исторически паметник – та тя беше оцеляла няколко земетресения, по време на които повечето сгради рухваха безтегловно. И въпреки всичко, хората все така тихомълком я подминаваха….
За да продължат напред към мола, или банката, или към някой нов магазин за китайски дрехи. „Сънародниците в Китай поне си имат гори, а аз дори и тор нямам.“- мислеше си тя все така черногледо. „Какво нахалство, само!“ – продължаваше тя в дръзкия си монолог.
През това време на пейката насреща седна един човек с дълго палто. Поседя малко и погледна към тополата като я обхвана цялата с поглед. Тополата знаеше какво щеше да последва – онези размисли за природата и нейната сила, дето все задействаше тя успешно в съзнанието на хората, ала в този момент телефонът на човекът иззвъня. Той вдигна, изпсува грубо, стана и се отправи към мола. А тополата, да тя все така кротко стоеше, лишена от всякакви битийни радости. И днес беше провал, а утре- по-зле дори ще е.
Вятърът отново я разлюля леко, колкото да усети, че е все още тук.. пък какво си въобразяваше и той, все едно че щеше наистина да я отнесе със себе си другаде… Мечти, мечти, за тях няма място в града. Само тук-там по някое и друго дърво.. И мрачното царство на Социалния Реализъм, илюзорен и прокобен…
И повторение на същото, само след няколко часа; днес в мола има рожден ден-в ресторанта, на покрива, суматохата ще продължи до безкрай; а тишината и нирваната все така жестоко липсват…
