shareit

Путин е риск за България, Молдова и Сърбия

| от |

Робърт Каплан, Wall Street Journal

Ожесточените сражения в Източна Украйна от тази седмица не са единствената причина да бъдем скептични за дългосрочния ефект от срещата на високо равнище, състояла се в Минск, когато бе договорено мирно бъдеше за страната.

Дори споразумението, подписано от украинския президент Петро Порошенко, руския лидер Владимир Путин, германския канцлер Ангела Меркел и френския президент Франсоа Оланд да се спазва – за разлика от това, подписано през есента, пак в Минск – реалността на конфликта остава неизменна.

А именно – подкрепяните от Русия сепаратистки бунтове в Украйна са част от общата стратегия на Москва.

Путин, който вярва, че в исторически план е унизен, знае, че Русия е нападана не само от Наполеон и от Хитлер, но и от шведите, поляците и литовците. Затова Москва, след разпадането на Варшавския договор, се стреми към буферна зона в Централна и Източна Европа.

Кремълската стратегия включва империализъм чрез налагане на енергийна зависимост, операции на руското разузнаване и спецслужби, престъпен рекет, купуване на инфраструктура и медии чрез посредници, подкупване на местни политици и заиграване с несигурността на етническите малцинства.

Путин може и да е автократ, но слабите демокрации са удобни за неговите цели. Техните крехки институционални режими и нестабилни системи за гарантиране на върховенството на закона улесняват предпочитаните от него форми на подривна дейност.

Така България, Молдова и Сърбия са изложени на по-голям риск, докато Румъния, също член на Европейския съюз от 2007 година, но доста по-стабилна от България, е в по-голяма безопасност

Путин има средноевропейска равнинна стратегия, която прилага за прибалтийските държави и Полша. Тя акцентира върху зависимостта от природния газ и манипулацията на руските малцинства в прибалтийските страни.

Путин има и Черноморска стратегия, която видяхме миналата година в действие с анексирането на Крим, желанието за сухопътна връзка между Крим и сепаратистка източна Украйна, военния натиск над Грузия и приятелството му с турския президент Реджеп Тайип Ердоган.

Всичко това засилва руското влияние на Балканите, тоест в Европа.

Западните санкции срещу Русия и отслабването на рублата (заради падането на цените на петрола) може и да ограничават донякъде Путин, но руската история разкрива силна тенденция за авантюризъм в чужбина, когато в страната царят икономически трудности. Засилването на национализма при икономическа криза е обичаен инструмент за автократите.

Борбата с многостранния империализъм на Русия изисква многостранна контрастратегия на САЩ: координирана употреба на достатъчна военна помощ, разузнавателни операции, електронно разузнаване, икономически санкции, информация и кибервойна, а също законови и юридически стъпки. Администрацията на Обама вече прилага донякъде подобна стратегия, но без енергичност и отдаденост, необходими за успеха й.

Въпросът не е да се стремим към война, а да накараме Русия да спазва границите

Администрацията на Обама трябва да засили икономическите санкции, които допълнително намаляват възможностите на Русия да работи с американски банки; да помага на съюзниците си да изграждат терминали за втечнен газ, за да се намали зависимостта от руски енергоизточници; да предлага повече инструменти на съюзниците си, за да се отбраняват срещу руски кибератаки; и да стартира пълномащабна кампания за засилване на военните и другите институции в Украйна.

Другите мерки би трябвало да включват покана към наскоро избрания президент на Румъния Клаус Йоханис и други прозападно-ориентирани лидери от Централна и Източна Европа на официални посещения във Вашингтон, засилване на темпото на двустранни военни учения със съюзниците, граничещи с Русия, и предлагане на съюзниците на САЩ на повече разузнавателна информация за руските престъпни организации.

Преди всичко, американските политици трябва да разберат, че Член 5 на НАТО – въоръжена атака срещу един от членовете на съюза ще се счита за атака срещу всички членове – не защитава членките от руска подривна дейност вътре в страната.

Затова военната подкрепа за Украйна трябва първо да включва убеждаване на правителството в Киев и въоръжените сили на страната да се модернизират, като освен другото бъдат включени експерти от НАТО и други организации в украинските министерства и военни структури. Едва тогава украинските военни ще могат да използват допълнителното въоръжение, което съюзниците им би трябвало да се стремят да им дадат. Това е теза, която Вашингтон трябва да формулира и отстоява. Най-добрата отбрана на Украйна срещу Русия е да стане по-жизнеспособна „западна“ държава.

Има обаче и друг проблем: Европа

Бюрократите в ЕС не желаят да се занимават с проблемите на 45-милионното население на Украйна и корумпираните й институции; същото не желаят и повечето страни-членки на НАТО. Европейският апетит за помощ за Украйна не отговаря на апетита на Русия за дестабилизацията й.

Проблемът е неотделим от собствената неспособност на Европа, въпреки наскоро стартиралата там версия на количественото облекчение, да се справя решително с не-бележещата ръст икономика на ЕС. Тъжната европейска истина е, че не са достатъчно отделните държави, готови на жертви една за друга. Защо тогава те изобщо биха се жертвали заради Украйна?

Поради това САЩ, освен че трябва да се справят с агресивна, но икономически сриваща се Русия, трябва да се справят и с безгръбначна Европа.

За да спрат геополитическите амбиции на Русия, САЩ трябва да се концентрират върху защита и укрепване на това, което полският генерал и патриот от ерата между Първата и Втората световна война Йозеф Пилсудски нарича „интермариум“ (лат. „между моретата,“ разстоянието между Балтийско и Черно море). Пилсудски си е представял пояс от независими държави, простиращ се от Естония южно до България, който би издържал на руска агресия от изток и германска агресия от запад.

Но тъй като Германия на Меркел е като цяло добронамерена и конфликтна сила, дори когато Путин се опитва да разширява влиянието си в територията на бившия Съветски съюз, „интермариумът“ трябва вече да се простира от Прибалтика до Кавказ, където руският лидер, освен че оказва военен натиск над Грузия, е превърнал Армения в почти стопроцентен свой сателит, където са разположени хиляди руски войници.

Което означава, че богатият на петрол Азербайджан, въпреки историята си на нарушения на човешките права, е фактор с решаващо значение, наравно с Полша на североизток и Румъния на югоизток

Скорошното разпалване на военните действия между Армения и Азербайджан заради спорната територия на Нагорни Карабах осигурява на Русия дори още по-големи възможности за упражняване на влияние, като се има предвид, че Москва е въоръжавала и двете страни.

Междувременно визията на Путин за непрекъснато разширяваща се сепаратистка част от Украйна съответства на това, което той вече е постигнал в окупираната от Русия Транснистрия – ивица земя, практически анексирана от Молдова в началото на 90-те години, където той създаде същински рай за контрабандистите; понастоящем там са разположени 2500 руски войници.

Транснистрия би могла да се превърне в модел за бъдещето на Украйна, ако Обама не действа решително. Със слаба и объркана Европа, плюс Путин, разпалващ национализъм насред икономическата криза в Русия, вероятно само САЩ могат да бъдат организиращият принцип за засилване на „интермариума“.

Webcafe.bg

 
 
Коментарите са изключени за Путин е риск за България, Молдова и Сърбия