Отвъд мас(к)ите
Сборникът „Истории от бутилката“ е събрал откровения и житейски истории от различни популярни личности – актрисата Стефка Янорова, водещите Ива Екимова и Валентина Войкова, художниците Филип Попов и Ясен Григоров, пътешественика-фотограф Михаил Заимов, историка Андрей Пантев, астролога Марияна Добранова…
Първият разказ в книгата е на главния редактор на ELLE Мария Георгиева. Той преплита две истории за младоженци с неочакван край и с интересни взаимоотношения между хомо- и хетеросексуални, между българи и сирийци. Чест за нас е, че имаме шанса да го публикуваме само минути преди официалното представяне на книгата.
Беше гореща, задушна неделя. През прозореца на къщата в една от тихите улички в центъра на София, където отраснах, притихнала от ужас, наблюдавах слънцето, което бързо изчезваше зад черните облаци. Изведнъж притъмня. Вятърът засвири през пролуките на дървените прозорци, едрите капки зловещо забиха по ламаринените первази, пороят премина в градушка, но единственото, което чувах вече, бяха стоновете от моите сълзи…
По дяволите, това трябваше да бъде най-важният ден в живота ми! Бях само на 5, а щях да нося истинска бяла рокля от тафта и тюл. Първата сватба, първата ми бяла рокля, първата ми роля на шаферка… А пороят съсипа всичко! Отми надеждите ми, че слънцето ще блести ярко по тюлените драперии, ще гали белите панделки в къдриците ми и ще отразява още по-ясно златистите песъчинки върху сатенените пантофки, които една приятелка на майка ми беше изпратила с колет от Западна Германия (тогава имаше и такава държава). Уви, дъждът не спря цяла седмица…
В онази навъсена неделя все пак оженихме чичо Киро, нашия съсед, с когото баща ми е отраснал от дете. Не помня много от сватбата, освен калта по новите ми обувки, подгизналата тафта на роклята ми, лелките, които в тоалетната размазваха цикламено червило вместо руж по бузите си, мазните потни сервитьори и ужасната миризма на ракия и кюфтета, примесена с цигарен дим и влага в ресторанта. Не си представях сватбите така, честно!
Бегло си спомням и булката, защото след този ден не я видях повече. Беше руса, много красива в моите очи, различна от останалите жени на нашата улица, с интересен врачански диалект…
– Мамо, тя принцеса ли е? – попитах.
– Във Враца няма принцеси, миличка. Те са само в приказките – отвърна ми троснато тя, сякаш обидена, че не в нейно лице откривам принцесата.
– Но ти за мен си принцеса, защото в София трябва да има принцеси!
– Щом казваш… – съгласи се мама, вече с доволна усмивка.
За мен първата булка, която виждах в живота си обаче, си остана принцеса. Нищо, че във Враца нямало. Тя беше напълно истинска, в ослепително бяла копринена рокля и тюлен воал, обсипан с красиви розички. С бяла като мляко кожа и сини очи като онези, които имаха руските кукли по онова време. Спомням си, че нейната рокля също беше мокра от дъжда, а обувките й – опръскани с кал. И тя също се разплака в ритуалната зала, а после цяла вечер в ресторанта седеше на стола, посърнала като мен – сигурна бях, че е заради дъжда и изцапаната рокля. Каква друга причина може да има една булка да е тъжна?! Сигурно чичо Киро не я е харесал заради мръсните обувки… Бях убедена в това…
Три дни по-късно, рано сутринта аз пак стоях на прозореца. И пак гледах дъжда и листата от розовия храст, наронили се по пътеката в двора, и пак си мислех за сватбата… И се питах: ако един ден аз стана булка, дали пак ще вали…
Изведнъж мислите ми бяха прекъснати от пробягваща сянка на мъж с два големи куфара, които носеше към портата на съседния двор. Чичо Киро! Сигурно с жена му отиват на сватбено пътешествие. Сигурно й е простил за мръсните обувки и мократа рокля и сега ще заживеят щастливо!
Моята първа сватбена приказка обаче нямаше хепиенд. Чичо Киро изнесе багажа на жена си от къщата, но не се качи в таксито с нея. Седмица по-късно разбрах, че е подал молба за развод. Беше върнал жена си обратно във Враца толкова бързо, колкото я беше и довел.
Когато попитах татко защо, той ми каза: „Чичо ти Киро не е като другите мъже – той е различен, затова не може да живее с жена. И булката, и сватбата бяха насила за него“. Но така и не склони да ми обясни какво му е различното на чичо Киро.
Като дете родителите ми искаха да ме водят на още две-три сватби. Отказвах. Плаках, тръшках се и упорито отказвах! Сигурно затова и времето беше слънчево, и булките не бързаха да си тръгват. Или поне не веднага след сватбата.
През годините понякога се присещах за чичо Киро и продължавах да се питам с какво толкова е бил различен. Вече се смеех над детската си теория за мръсните обувки на булката, но не ми идваше нищо по-правдоподобно от това, че баща му насила го е оженил, за да не остане стар ерген. Мислех си, че сигурно затова година след случката чичо Киро беше заминал за Швеция и повече нищо не чух за него. Когато майка и татко го обсъждаха, гонеха нас, децата, от стаята. Сякаш е направил нещо много лошо, срамно…
Трийсетина години по-късно, след като вече бях превъзмогнала ужаса си от сватбите и дори подготвях моята собствена, отново се сетих за чичо Киро. Пък и за всичкото това време бях изслушала толкова много истории за сватби, разводи и семейни войни, че нищо не можеше да ме учуди. Една вечер баща ми дойде вкъщи и се заговорихме за времето, когато бях дете:
– Помниш ли онази сватба, на която бях шаферка? – попитах го аз.
– И реши, че чичо ти Киро е изгонил жена си, защото й е била мръсна роклята – засмя се баща ми.
– Не роклята, обувките! – прекъснах го аз. – Но ти така и не ми обясни защо той не можеше да живее с жена си…
– И сега ми е трудно… – отвърна смутено баща ми. За миг даже ми се стори, че се изчерви.
– Какво? С друга жена ли го хвана врачанската булка преди сватбата? – реших да се пошегувам, без да го вярвам.
– Ами… не… всъщност… как да ти кажа… всъщност беше… с мъж… – сега вече баща ми наистина се изчерви и аз реших да спра дотук с въпросите.
Той беше от онова поколение, което трудно приемаше хомосексуалистите. Те бяха „различни“. Неразбрани. Отритнати. Осмивани. Живееха като жигосани. Дори да са твоите приятели, с които си играл на стражари и апаши, пак не можеш да говориш на висок глас за тях. Срам те е да ги назовеш и пред децата си, защото години наред са ти втълпявали, че това са болни хора и обществото трябва да ги лекува. И да ги крие, като нещо срамно. Че то и сексът между мъж и жена навремето беше считан за срамен акт и като малки трябваше да живеем с полуидиотската илюзия, че ни е донесъл щъркелът!
За щастие аз случих на по-добри времена. И пак за щастие, имам много приятели гейове. И не се срамувам да говоря с тях и за тях. Но пред баща ми за пръв път изпитах неудобство, защото той самият се чувстваше дискомфортно с темата.
Побързах да го изпратя, налях си чаша фраголино и въпреки съблазнителната покана на залеза, който беше в апогея на своя огнен разкош, предпочетох да потъна в креслото на балкона и… в още „сватбарски“ спомени – за една друга булка, която не си тръгна, но дойде с експресна доставка от далеч и попадна директно във вихъра на маскарада на собствената си сватба. В буквалния смисъл!
Беше минало достатъчно много време от сватбата на чичо Киро и вече се чувствах готова за втората си битка с брачните ритуали, за която бързах да се прибера от Истанбул. Беше толкова рано сутринта, че още изпитвах болка при всяко повдигане на клепачите – от онази, която минава чак след третото кафе, когато си станал принудително по тъмно. Пътувах с весела компания от гримьори, фотографи и стилисти, които шумно припяваха ритмите на Таркан от снощната дискотека, но моята енергия още спеше. Сбогуването с Истанбул винаги ми е било мъчително, още повече преди изгрев. Тогава и тялото, и сърцето ми страдат!
Това, което ми помогна да отворя по-бързо очи, бяха група жени с бурки. В Истанбул може да ги видите на всяка крачка. С плътните черни доспехи, от които се подават само две очи. Представях си, че някоя от тях може да е нашата булка. Сигурна бях, че ще е с бурка! Защото сватбата, заради която се прибирах, беше на моя приятел Басам от сирйското посолство. От няколко дни той очакваше жена му да пристигне от Дамаск в София и най-после да вдигнем сватбата, която компанията от българи и сирийци подготвяхме задружно.
С Басам се познавахме от доста време. Той беше прекарал повече от половината си живот в България. Навремето дошъл от Дамаск, за да учи в София. Но му харесало и останал. Нямаше проблеми нито с българския език, макар че често се смеехме на произношението му, нито с българските жени. Нито дори със свинското. И с македонските истории беше много на „ти“. С една дума, почти побългарен. И беше твърдо убеден, че ще се ожени за българка. Но не му се получи. С нито една. Последната, за която знаех, решила да го зареже трийсетина километра преди Бургас. Тръгнали за морето, девойката се нацупила и почти в движение слязла от колата.
– До тук бяхме! – казала му тя, взела си сака от багажника и продължила пеша по магистралата.
– Върни се в колата. Не при мен, в колата… – молел й се Басам, който карал половин час в аварийната лента, за да не я остави сама на пътя. Накрая я убедил да влезе в стария мерцедес и се върнали в София като напълно непознати…
Майката на Басам, едра и властна сирийка, не го оставяше на мира и често идваше в София, за да провери дали той наистина си търси булка. Първороден син е, все пак, от него се чака наследник.
– Искам да видя жените, с които излизаш! – каза му веднъж тя, без да се притеснява от факта, че няколко приятели се бяхме събрали в дома му на чай. Напротив – сякаш използва случая и ние да потвърдим или отхвърлим нейните съмнения.
– Аааа, не може така! Тук традициите са други – бащите на жените са върли македонци и ще ме убият, ако показвам дъщерите им на майка си. Това е забранено, македонската религия не позволява! – отвърна й Басам толкова убедително, че тя почти се хвана, особено при споменаването на думата религия.
Но понеже аз бях единствената жена в този следобед в компанията, майка му на Басам реши да нарочи само мен за свидетел. Башар, българин от сирйски произход и най-близкият приятел на Басам, пое ролята на преводач, защото въпреки че отдавна бях в компанията, познанията ми по арабски се свеждаха до това да броя до три. „Така е, така е…“, само кимах аз пред майката на Басам, за да не влизам в подробности за несъществуващата „македонска религия“.
И малко преди Басам да стане на 40, чудото се случи! Както всяко лято той потегли за Дамаск, за да види семейството си, а и да оженят един от шестимата му братя – най-малкия Махмуд. Естествено, щеше да изслуша всички тиради на властната си майка как първородният й син ще остане стар ерген и ще предизвика гнева на Аллах. Но Басам беше свикнал – и със сватбите в голямото си семейство, и с тирадите на майка си. Тя вече имаше 16 внука, но нито един от Басам… И точно тогава в София получихме съобщение от нашия приятел в Дамаск: „Ще се забавя малко, женя се!“. SMS-ът обиколи цялата компания от българи и сирийци и всички до един се смяхме на глас.
Съмненията продължиха и седмица по-късно, когато Басам пристигна в София… сам! Никой не повярва на разказа му как на сватбата на Махмуд се влюбил в сестрата на булката и веднага поискал ръката й. Когато майка му разбрала, а Басам не чакал повече от минута преди да я ощастливи с новината, за пръв път от години насам усмивката й не слязла от лицето й цяла вечер. Следващите дни двете семейства обсъждали не сватбата на малкия Махмуд, която ги сродила – минало свършено, а как по-голямата сестра на булката – Сухра, ще се омъжи за първородния Басам. Но възникнал проблем – гражданският брак не можело да се случи в рамките на една седмица, а нашият човек трябвало да се връща в София заради работата си в посолството. „Няма проблем – казал бъдещият младоженец – баща ми ще подпише със Сухра и после ще ми я изпратите.“
Когато Басам ни разказваше точно тази част, онемях! Баща му се жени за булката вместо него и я изпраща като колет?! Доставка по домовете на булки?! Спомних си жените с бурки от Истанбул. Дали и тях ги бяха пращали като колети по света? Дали и те бяха избрани набързо, подписали набързо, забулени набързо…?
Сватбата беше насрочена за нощта на Хелоуин. Просто така съвпадна. Басам искаше да е във Военния клуб, за да е тежко и изискано тържество. В последните дни преди събитието всички бяхме в очакване на гостите от Дамаск и разбира се – на булката. Изненадващо, младоженецът обяви, че роднините му няма да дойдат от Дамаск, защото ще е много скъпо.
– Как така? Нали заради тях правим сватбата? – изненада се кумът Башар.
– Поне сто души са, ти ли ще плаща тях билети и хотел? – кършеше ръце Басам на разваления си български. – Дори най-близки, пак ще са над петдесет. Абсурд!
Та остана да чакаме само булката. Но с отказа на Басам да доведе роднините си у всички започна да се прокрадва съмнението дали той наистина ще се жени или ни подготвя някаква нелепа шега за Хелоуин. В последното всички вече вярвахме два дни преди сватбата, когато самолетът на булката не кацна. За втори път Басам се връщаше от летището сам, а ние трябваше да повярваме, че той наистина ще се жени. Дори и Башар, който пое нелеката роля на кум, започна да се съмнява. Провери и установи, че полетът наистина е бил отложен заради буря в Дамаск. Посрещането на булката се отменяше за след няколко часа, които можеха да бъдат фатални.
Но булката взе, че дойде. В последния момент, няколко часа преди сватбената вечеря, Басам се появи с жена. Неговата вече законна съпруга, която той си избра, но помоли баща му да я заведе в гражданското и да се разпише вместо него. А след това да му я изпрати по самолета, като сватбен подарък! Не очаквах да е вързана с бяла панделка, но си мислех, че като булка трябва да пристигне с бяла бурка. Но Сухра нямаше нито панделка, нито бурка. И беше по дънки и с кецове! И въобще не приличаше на жената, която си представях, че точно тази вечер ще е арабската булка!
Когато с Басам прекрачиха прага на дома му, където се бяхме събрали най-близките приятели, всички искаха да я пипнат, а после да се ощипят, за да проверят дали не сънуват. Сухра от героиня в един невероятен разказ на Басам най-после стана реалност. Момичето поздрави на английски и плахо последва мъжа си към спалнята. Сириецът се върна сам.
– Защо ѝ свали бурката? – попитах го директно.
– Бурка? Защо ти иска бурка? Има булка, няма бурка! Точка! – избухна на развален български Басам, погледна ме изпод вежди и се направи, че не е обърнал внимание на въпроса ми. Наведе се над наргилето, за да го разпали, но си личеше, че нарочно го прави по-бавно от обикновено, за да помисли какво да ми отговори. И изведнъж се върна на въпроса ми: – Как така ти за бурка пита ме?
– Нали си ми разказвал за плажовете от детството ти, когато сте гледали забулените жени как плуват на гуми от камиони в морето?
– Те друга работа. Пингвини, знаиш ти, нали? – засмя се Басам, след като му върнах спомените за забулените жени, излизащи с мокри бурки от морето. Разказвал ми е как момчетата се тълпяли по тези плажове, защото мокрите черни дрехи на арабските жени били по-прозрачни от всяка друга дреха. Наричали ги пингвини. – Моя жена не пингвин! – продължаваше да ми се ядосва Басам. След това седна кротко на една възглавница на пода, димеше мълчаливо с наргилето и отпиваше на бавни глътки чая си…
Оставаше по-малко от час до старта на сватбеното тържество, а булката още не беше отворила вратата на спалнята. Не знаехме дори дали има бяла рокля. Но това ни най-малко не притесняваше Басам, който както обикновено, нищо не знаеше. Той живееше на принципа: каквото стане, както стане, все ще е добре! А сега беше доволен, че е в центъра на внимание. Освен това майка му не беше звъняла от два дни. Цели два дни! Веднъж в живота си и той да се види в спокойствие.
На минутата, в която трябваше да тръгнем за сватбената вечеря, вратата на спалнята се отвори. Сухра изглеждаше прелестна! Гъстата й коса с цвят на орех беше сръчно прибрана в кок, устните й – подсилени с плътно червило, а очите й – толкова изразителни, че почти не се нуждаеха от грим. Ами роклята? Едва ли някой би повярвал, че арабска жена ще се омъжи със семпла сатенена рокля, едва покриваща коленете й. Сухра ме спечели завинаги! Да пристигне като багаж в чужда държава и да има куража да облече къса рокля на сватбата си? Това си беше истинско геройство от една арабска булка, която аз очаквах да е с бурка. Големият героизъм обаче тепърва предстоеше…
Вечерята мина спокойно. До мига, в който кумът предложи сватбата да продължи в един нощен клуб наблизо. Когато чух името на заведението, изтръпнах. Щяхме да водим сирийската делегация в гей бар! Какво толкова, казах си, щом булката е без бурка, може и да го преживеят…
Реших, че може би барът е предварително планиран от Башар и запазен само за сватбарите. Двайсет минути по-късно разбрах, че съм в голяма грешка. Навръх Хелоуин в бара нямаше къде игла да падне. Управителите на клуба, наши познати, веднага разчистиха една маса в ъгъла и тъй като столовете не бяха достатъчно, настанихме само сирийските съпруги. Някои от тях бяха забулени и макар че мъжете им нямаха маски, останалите в бара решиха, че бурките и фереджетата са част от маскарада на компанията ни. Само булката ни изглеждаше странно – нито прекалено помпозна като торта, каквито обикновено са арабските булки, нито прекалено маскирана като за Хелоуин. Затова, когато по трасето към масата срещнах един от известните травестити и му казах, че сме сватбари, той първо реши, че се шегувам, огледа внимателно булката, след което се обърна към мен:
– Не може така! Трябва да поздравя младото семейство, облечен в официалната си рокля! – изстреля набързо травеститът и след две минути ни откри, пременил мъжките дънки с дълга зелена рокля. Поздрави Сухра с нещо като танц, целуна я по бузата и изчезна. В първия момент тя недоумяваше коя е жената и защо я целува, но когато й обясних на английски (между другото, Сухра го говореше перфектно), тя почервеня толкова много, че чак в тъмното се забеляза.
– Искаш да кажеш, че целувката е от мъжа, който срещнахме на входа и той се преоблече заради Хелоуин? – смутено попита Сухра.
– Не се притеснявай! Не е мъж, травестит е. И не се преоблича заради Хелоуин, а защото работи в бара като танцьорка – опитах се да я успокоя, но се сетих, че по-голямо неудобство за една прясно омъжена сирийска жена от това да те целуне чужд мъж на сватбата ти е това да го направи травестит.
Сухра се смути още повече. Опитваше се да не го показва. Наведе поглед надолу, а аз я оставих за малко сама с мислите й. Погледнах останалите сирийски съпруги – те също бяха притихнали в странни пози, сякаш се молят на Аллах. Това и правеха. Тези клети женици никога не бяха виждали разголени мъже освен своите, а ги бяхме довели в клуб, където задръжките остават до входа. Край „маскираните“ с бурки и фереджета жени се разхождаха полу-голи мъже, хванати за ръце, впили устни в страстни целувки и размятащи светещи фенери във форма на пениси…
Различни култури, религии, сексуалности бяха събрани под един покрив, в един бар. И в този микросвят никой не показа омраза към другия, към различния. Никой! Дори сирийските мъже за пръв път в живота позволиха на съпругите си да присъстват на сцени, които иначе не биха им пуснали дори по телевизията. Направиха го въпреки себе си, въпреки своите принципи, въпреки каноните на религията си, за да демонстрират уважение към своя приятел Басам. И сега, когато го разказвам, настръхвам, защото знам колко е тежко да вървиш срещу себе си, но с цената на всичко да заявиш своето приятелство.
Няма такъв филм, в който ни вкара кумът Башар! С любезното съдействие на младоженеца, разбира се. „Поне всички ще запомним тази сватба!“, повтаряха и двамата с доволна усмивка. Не беше от алкохола, който никой от компанията не докосна. Получи се спонтанно, както и цялата случка с намирането на булка на Басам и нейната доставка.
Останахме в бара почти до сутринта. Така пожела младоженецът. Когато излязохме навън, слънцето напираше да пробие есенната мъгла. Очите ни шареха уморени по тротоара, където проблясваха захвърлени маски след Хелоуин. А ние дори не бяхме слагали нашите…
Посвещавам този разказ на моите добри приятели от Сирия и на една компания хомо момчета, които много ценя и обичам! Мария Георгиева
