От местопрестъплението: „Реквием за обувките“

| от |

Николай Крижитски

По това време не познавах деца от квартала, които да могат да излизат с родителите си в западна чужбина, но този случай беше изключение. Таткото на един приятел работеше в някаква велика държавна фирма и така по семейному току-що се бяха завърнали от слънчева Италия. Разбира се, моя млад съкварталец не разказваше нищо на децата за страната на ботушчето. Колкото и да го разпитвахме, той не споделяше никакви впечатления. Е, вероятно беше прилежно инструктиран в къщи от баща си. Нали се сещате: каквото е видял – видял е, и не е нужно да раздува много с хлапетиите на тая тема и прочее. Играйте си там и толкоз.

Някои от децата разглеждаха новите му автомобилчета и цъкаха с език. Търкаляха ги по тревата и ръмжаха на различни скорости. Нашият приятел обаче бе уговорил родителите си да донесат някакви дребни подаръци за всички нас. На мен се падна ключодържател с една малка бутилчица Ballantine’s. Много ми хареса този сувенир (а по-късно и вкуса на истинската напитка, но това е друга тема!). Подаръчетата ги раздаваше баща му, който ми се стори много приятен човек. Може би защото вадеше нещата от плика с усмивка, досущ като един дядо Мраз.

(Ами „Мраз“, защото тогава Дядо Коледа изглежда е обслужвал другите държави, пък дори не знаехме за него. Не беше никак популярен в детските среди. Но явно и двамата добри старци – и Мраз и Коледа, бяха заслужили да имат по една Снежанка. Както и по равен брой джуджета 🙂 ).

Също така всичките ние, получили подаръчета, бяхме поканени на излет извън града.

Понеже бях в списъка на одобрените от кастинга с пикника, ми се искаше и моите родители да не възразят и да ме пуснат до отида.

Те не бяха против. Приготвиха ми сандвичи и ги сложиха в една алуминиева туристическа кутия, останала още от дядо ми. Беше приятно да ми я поверят. Държах я в ръцете си и се опитвах да отгатна колко ли стотици сандвичи са се пренесли в нея, докато се е построила хижа „Щастливеца“. Дядо беше един от ентусиастите строители и разправяше, че са мъкнели гредите на рамо догоре. Когато се изморяли, сядали да похапнат нещо от същите кутии. Гордеех, че отивам някъде с кутията, па макар и да знаех, че няма да мъкна греди и нищо не се предвижда да построя. Сложих я заедно с другите такъми в багажника на една от колите и потеглихме.

Когато се изсипахме на полянката до една рекичка, получихме инструкции, отнасящи се за забранените местата за ходене. Понеже някой беше донесъл две въдичарски пръчки, заклехме се, че няма да правим щуротии и веднага под строй отидохме да разузнаем какво става в рекичката и има ли изобщо риба.

Когато огладнях, се върнах да си взема кутията със сандвичите. Докато я търсех в багажника, чух как бащата на приятеля ми се фукаше на другите възрастни какви скъпи-прескъпи обувки си е донесъл от Италия. Били на някакъв супер известен моделиер. Всички цъкаха с език точно както ние децата правехме вчера гледайки новите колички на сина му. Препоръчваха му да не стъпва в локви, да внимава да не ги одраска на улицата или в някой крив бордюр. Други даваха съвет изобщо да не стъпва по неравни повърхности, (е то откъде равни?), внимателно да изучава плочката преди постави там крак, обут в драгоценната придобивка. Трети казаха, че са виждали такива модели в столичния Кореком. Но явно го правеха от завист, или просто да омаловажат избора на гъзарската стока. А стопанина се отнасяше към обувките си грижливо, както майка, дундуркаща малкото си съкровище. Виждаше се как изведнъж се е променил живота му. Гледаше отблясъците на слънцето в бомбетата и показваше на всички колко е истинска кожата.

И така, след като всички се убедиха в стойноста на ненагледното му съкровище, той извади чифт гуменки и се преобу с тях. Вероятно за да не рискува повече с дребните камъчета. А и за да предотврати многочислените опасности за подметките (от естествен гьон!) по време на извънградския им живот. С две думи – шоуто свърши и обущетата бяха прибрани в колата му.

След това пикникът се понесе в обичайния си ритъм: възрастните запалиха огън, после се къпеха в реката, викаха гръмогласно и съответно плашеха рибата ни. Ние мърморехме и даже два пъти се премествахме по-натам по брега, търсейки високи добиви в риболовното дело.

По едно време дойде един от родителите и ни попита дали знаем нещо за някакви обувки. Аз единствен се сетих за какво точно пита, защото нали случайно бях чул хвалбите на драгоценната стока. Обаче не казах нищо по темата (е, явно от малък обичам да гледам сеир и да слушам панаири!)

И тук започва трилъра.

Оказало се, дошъл някакъв момент, в който гордия собственик е почувствал направо нечовешка нужда да види обувките си. Или му е станало скучно без тях, та затова отишъл да ги навести.

Отваряйки колата – не ги намерил.

Погледнал естествено и в багажника. Липсват!

Търсил наоколо.

Метода с тичането по полянката и оглеждане на всяка съмнителна трънка и повдигане на всеки камък – също не довел до никакъв резултат.

Когато се завърнахме на местопрестъплението, скръбта му можеше да се съизмери само с ширината на озоновата дупка.

От гърдите му се изтръгваха такива звуци и такъв широк диапазон от писукания и октави, че дори Биг Бенда на Китайското национално радио не би могъл да ги докара на децибели. Драмата можеше да заеме достойно място в репертоара на Миланската „Ла Скала“ под името „Реквием за обувките“.

Горкия владетел на Изгубения Кивот се мяташе, плачеше, скубеше кичури от косата си. И се опитваше да изкара всеки един от нас, скромно присъстващите потенциален крадец. Най-заподозряни бяха естествено онези, дръзнали да не обръщат внимание на обувките при първоначалната им презентация. Ние децата – клетите рибари без грам улов, също не бяхме извън сценария. Мигновено бяха назначени двама от нас за да огледат внимателно повърхноста на реката за плуващи, обърнали коремите кожени трупове ( аз бях пратен да патрулирам на крайбрежието за евентуални удавени италиански патъци ).

Но, никой и нищо не можеше да го успокои и да го уговори да се примири със загубата си.

Съвсем разстроен, той седна в колата и забравяйки за жена, потомство и за нас – врътна ключа и даде мръсна газ. Явно, повече не можеше да изтрае и минутка да остане на мястото на трагедията.

И точно когато тоновете прах след него паднаха обратно в коловозите, всички ние с отворени усти видяхме…. обущата, поставени върху застлан на тревата вестник. Оказало се, че безумеца по едно време трепетно ги е извадил от купето и скрил под сянката на колата. Вероятно ги е прибрал отдолу, напълно естествено обгрижвайки ги за да не получат я топлинен удар, я слънчеви изгаряния от трета степен.

Е, изглежда после е забравил за това.

 
 
Коментарите са изключени за От местопрестъплението: „Реквием за обувките“