shareit

Мълчанието на агнетата, или писмо на един режисьор

| от Йордан Славейков |

В едноименния филм, който преди дни навърши четвърт век, д-р Ханибал Лектър пита стажантката от ФБР дали агнетата са спрели да блеят след онова ранно утро на пролетното клане. Тя, Кларис Стърлинг, мечтае за тази тишина. Но агнетата блеят и блеят, защото съзнават, че ги водят на заколение.

Вие не мечтаете за тази тишина, вие я имате по подразбиране. Почти 25 години продължава мълчанието на агнетата в българската култура. Ние сме такива – мълчаливи. Копаем си в нашата си градинка, както се казва. Не сме много на брой. Не искаме много. Искаме добър пастир. Но докато предшествениците ви ни стрижеха и дояха, и ни колиха избирателно, вие, господин Рашидов, искате да ни изколите. До крак. Да ни принесете в жертва. Жертвените агнеци, принесени в жертва на нечовешката реформа. Нямам представа за мотивите ви. Разбирам само, че не сте добър пастир, господин министър. Никак не сте. Поне за мен. Затова от свое име, понеже представлявам само и единствено себе си, Ви моля:
Идете си.

Господин Рашидов, вървете си.

Вие не сте моят министър. Моят министър на културата наистина милее за всички работници от сферата на културата. За всеки поотделно. Затова е и министър.

Моят министър на културата е наследил огромна и сравнително добре работеща мрежа от културни институти на територията на страната. И не иска да я съсипва.

Моят министър на културата не завтаря театри, а прави всичко по силите си да открива. Поне един на мандат.

А ако не може да открие нито един театър, тогава ремонтира някой от другите.

Моят министър на културата не настройва едни срещу други колеги от различните съсловия, а ги съюзява.

Моят министър на културата се бори с финансовия министър мизерният ни бюджет да съставлява поне един процент от републиканския такъв.

Моят културен министър не дели творците на столични и провинциални.

Нито на мечки и обикновени актьори.

Моят министър на културата ходи на театър, на опера, на балет, на изложби, на кино. Поне веднъж месечно.

Моят министър на културата работи прозрачно. И не назначава временни директори на театри, които после остават такива завинаги. Без конкурс.

Когато прави пореден опит за механично провеждане на глупава и безсмислена реформа, моят министър на културата се появява пред засегнатите и, простете, им обяснява защо и кой я иска, на кого е нужна.

Вървете си, господин Рашидов, защото обричате на глад и нищета хиляди мои колеги от страната. Голяма част от тях са хора на или над средната възраст, и цял живот само това са правили – били са актьори.

Простете, поправям се. Вие не ги обричате на глад и нищета, а на смърт. Бърза или бавна, но смърт. Взимате им смисъла, господине – това, за което те живеят. Те не живеят заради мизерните заплати, които получават. Живеят въпреки тях. Те живеят заради театъра. Заради оперното пеене, заради народното пеене, заради балета.

Живеят заради и чрез изкуството. Вие сте творец, спорен или безспорен, не е моя работа да съдя, но вярвам, че ме разбирате, когато пиша, че има хора, живеещи за, заради, чрез изкуството.

Не зная как го правят. Всъщност зная. Както го правя и аз. Живеейки на ръба на оцеляването. Борейки се за това да правя театър, така както го диктува сърцето ми, а не както би го изисквала от мен конюктурата. Само че на мен ми е с половин идея по-лесно. И не защото не правя спектакли, без да получавам хонорар за това. Правя, и още как. И не един. Правя театър заради личната си потребност да го правя. На мен ми е малко по -лесно, защото живея в София.

Тук имам възможност да работя и други неща, за да се справям. Бях барман, работех в рекламна агенция, раздавах флаери.

Разбира се, има все още време. Не много, но има. Време да се осъзнаете, да се поправите. Да разберете,че днес е време за запазване на изграденото, а не за унищожаването му. Вярвам в здравия ви разум, вярвам в причастността Ви на творец към твореца. Вярвам, че можете да отмените идеята за закриването на тези осем културни института, два от които с национално значение, за Бога. Вярвам, че знаете, че те са натрупали дългове именно заради безсмислената Ви реформа. Вярвам, че имате сили да излезете пред всички и да заявите, че тя се е провалила. Да се извините. И всички заедно да помислим как да направим нова, смислена, работеща, неунизителна реформа. Вярвам.

А ако не се вслушате в нито един от здравите гласове на разума, си идете. Идете си, защото за цялото време, в което сте министър, Вие само съкръщавахте, орязвахте, унижавахте и унищожавахте.

Моля ви, вървете си, господин министър, стига толкова клане.

И на тръгване вземете със себе си всички, които Ви омайват, че точно така трябва, че това е правилно, че друг изход няма. Дано спите спокойно и блеене на агнета, отиващи на заколение, не тревожи слуха Ви.

Йордан Славейков,
режисьор, драматург

 
 
Коментарите са изключени за Мълчанието на агнетата, или писмо на един режисьор