До Мордор* и назад

Аделина Марини

Първо един дисклеймър, провокиран от, за мен необяснимата, логика на мнозина в България да обожават вътре в страната да се оплакват, да плюят и да описват отвратителната ситуация, но в мига, когато това направи някой, който е напуснал родината, започват обвиненията в предателство, непатриотизъм, на какво основание, как така, нямаш право, спомни си откъде си тръгнала и пр. Та, всичките ми критики, споделяния на впечатления (мои и чужди), както и тази бележка не са предназначени да обиждат националната гордост, а да провокират към размисъл какво може да се направи по-добре и какво ужасно не е наред. Погледът отвън е винаги доста по-обективен (аксиома). Всеки от вас си избира сам дали да се включи към групата на тези, за които се отнася или да каже „това не е за мен, аз съм различен, затова не обобщавай“.

По-малко от 2 седмици след ходенето ми до София се наложи за 24 часа да отида пак по работа. Този път обаче водехме с нас двама хървати. Млади момчета, които ни вдъхновиха още по време на първата ни среща – с отношението им към работата, ангажиментите, непушачите, абеее цяла палитра от „ценности“, които мнозинството в България не разбират и не уважават. Те тръгнаха по-късно от нас от Загреб. Ние ги изчаквахме в София, за да вечеряме заедно и да се подготвим за срещата, за която отивахме. Още веднага след Белград обаче започнаха да ни звънят да ги напътстваме да не объркат накъде точно трябва да се движат. Бтв, точно в Белград с половинката се сменяме и той поема шофирането, защото аз отказвам да шофирам в тази част на света – шофьорската и техническа култура са сведени до pure survivalism, уважението към правила е напълно неразбираемо по тези ширини, а желанието да натриеш носа на някой тъпак, който се придържа към правилата е неустоимо. Та, чухме се на няколко пъти, за да ги упътим.

Трябва да кажа още в самото начало, че винаги се старая да не говоря с лошо за България. Не от някаква носталгична любов по родината, а защото на хората им е трудно да разберат защо човек може да е толкова отвратен и толкова силно да си мрази родното място. Не говори добре за мен, един вид 🙂 Избирам обикновено извинителния ъгъл – комунизма, беднотията, влиянието на Русия и т.н. С хърватчетата досега сме обсъждали България единствено в контекста на това къде условията за бизнес са по-добри и като цяло България печели чисто номинално. Обяснявала съм им, че Хърватия е прекрасно място и че не разбирам какво не им харесва в Загреб, както и че трябва да са щастливи къде живеят, въпреки доста по-неблагоприятната бизнес-среда.

Като се видяхме на вечеря, едното момче започна с думите „Сега разбирам какво имахте предвид. Загреб е наистина прекрасно място“. Първият им културен шок настъпва още след слизането от магистралата при Ниш, но се задълбочава с влизането в България – страна-членка на ЕС от 2007-а година (не че това значи нещо, но у хората създава очаквания, че предстои нещо поне малко приближаващо се до Германия). В България ги поразява тоталният мрак, пустошта, неадекватната маркировка и знаци. Липсата на достатъчно упътващи табели. Бяха озадачени, че не са видели нито една табела на хотела, който им намерихме в центъра на София (доста симпатичен впрочем). На следващия ден тези дребни за широкоскроената българска душа, която вика и крещи с пълно гърло „Е, какво толкова?“, неща се превърнаха в абсолютен шок и неразбиране, след като момчетата се сблъскаха с шофьорската и изобщо всякаква култура в София. Недоумяваха как така има толкова скъпи автомобили при положение, че беднотията е очеизвадна. Защо хората са толкова агресивни? Свършихме си работата и плановете бяха те да си тръгнат веднага, а ние имахме да свършим още 1-2 нещица преди да си тръгнем на обратно. Те обаче поискаха да си тръгнем заедно, за да не губят време, ако се загубят в търсене на пътя за Калотина. На няколко пъти се губехме в тежкия софийски трафик в 6 часа вечерта на Тодор Александров, защото неудържимата българска природа постоянно се опитваше да ги стъпче, прескочи, избута, изобщо да ги накара да изчезнат от пътя. Всичко това съчетано с постоянно друс-друс, изгубване на ориентация дали си в правилната лента, защото маркировка почти няма или е нелогична, странното устройство на движението, което оставя цяла една лента свободна за завой надясно например, но от която масово коли продължават направо, избутвайки останалите, защото няма място напред за тях. Предреждане, клаксони, зли погледи, жестикулации, пълен хаос, шум, прах, смрад. На няколко пъти бяха останали с впечатление, че или нас ще ни ударят, или тях. Криво-ляво се добрахме до границата, но оттам до Ниш ситуацията само се влошаваше със залеза на слънцето (на всички ни желанието беше да успеем да стигнем до магистралата преди да се стъмни, но, уви, не успяхме). Изпреварвания на забранени участъци, нелогични и резки ограничения на скоростта; докато изпреварваш, изпреварваният дава газ, масово каране на дълги или с нерегулирани фарове, странни превозни средства от началото на автомобилната индустрия, които будят недоумение как изобщо са в движение …

На първата бензиностанция OMV след Ниш спряхме за почивка и вечеря. Очите им бяха широко отворени и не им се приказваше. Имаше само няколко възгласа, които започваха с: „Абе видяхте ли го това/този/онова …“ и не завършваха. До Белград, където се сменихме с моя партньор, ми беше свит стомахът от огромния стрес. Изпреварвам белградско беемве, защото се движи по-бавно от мен, но той започва да дава газ и така до 180 км/ч. Накрая успявам да го изпреваря, след мен успяват и хърватите, но тогава той светва дългите и ни изпреварва нас. Или пък изпреварва те някакъв автомобил, като ти почва от задния калник, фичва се отпред и рязко натиска спирачки, защото всъщност е дошъл неговият изход от магистралата. Или пък изпреварваш малко фиатче, което, естествено дава газ, но зад теб се появява поредния сърбин, който ти светка, докато ти се стараеш да останеш на пътя в остър завой със сбъркан вираж и асфалт от Титово време. Очите ти сълзят и смъдят от отсрещните фарове на дълги или тези, които зад теб карат с включени светлини за мъгла, единия фар ти изгаря ретината, а другият не свети.

Влизането в Хърватия ми донесе успокоение. Почувствах се у дома. Изведнъж магистралата стана „скучна“, информационно наситена и сигурна. Шофьорската култура рязко се промени и нещата станаха предвидими. Чухме се с нашите хърватски спътници на няколко пъти до Загреб, за да се уверим едни други, че сме добре и че сме щастливи, че сме си у дома. За пореден път се изненадах, че изобщо им пука. Те се прибраха в къщи с вече ясното съзнание, че живеят в европейска държава. Мислех си да ги заплаша, че ако още веднъж чуя лоша дума за страната им, ще ги върна в Мордор, но знам, че няма нужда. Това са първите хървати от новите ни познанства, които вече разбират добре защо сме решили да емигрираме в тяхната страна.

Сигурна съм, че много от вас, ако сте стигнали дотук в четенето, ще си кажат, че това са някакви префърцунени и претенциозни лигльовци, които се правят на интересни. Какво толкова, че няма осветление, нали асфалтът е добър! И как така не могат да се ориентират накъде да карат?! Трябва да си тъп да не може да стигнеш до София без напътствие. Къде-къде по-важни неща има от такива дреболии. Само че отношението към детайлите показва мисъл за последиците, за другите, за логиката на нещата, показва отношение към хората и тяхната сигурност. Е, точно това липсва в България и в Сърбия, впрочем. Сигурна съм, че тази бележка няма да е от най-четените, заради различията ни в разбирането за Онези цици, за това защо е хубаво да се спазват правилата и купища други неща. За сметка на това обаче получих още едно доказателство, че човек трябва да живее там, където схващанията му не го правят малцинство, а са преобладаващи. Там, където се изненадваш от това, че в опърпана и раздърпана София има ужасяващо скъпи коли. И там, където човекът е важен, а не колата, ханцунга, обувките или очилата.