На 7 октомври 1897 г. в централната поща на Ню Йорк се събират около сто души, за да гледат как една тръба изплюва стоманен цилиндър. Вътре има Библия, увита в американско знаме, препис от Конституцията и от встъпителната реч на президента Маккинли.
Вторият цилиндър донася изкуствена праскова - закачка към сенатор Чонси Дипю, когото приятелите му наричат "Прасковата". В третия има жив черен котарак, натъпкан в платнена торба.
Котаракът излиза невредим. Надзорникът в пощенската централа Хауърд Уолъс Конъли описва случката в спомените си от 1931 г. и признава, че не проумява как животното е оцеляло - изстреляно с такава скорост от станцията в сградата на Продуктовата борса, минало през няколко завоя, преди да стигне ъгъла на "Бродуей" и "Парк Роу".
Изобретателят, почитател на сгъстения въздух
Всичко започва в Лондон, десетилетия преди американците да прокарат първата си тръба. През 1810 г. лондонският механик Джордж Медхърст издава брошура, в която описва нов начин писмата и стоките да се пренасят бързо и сигурно - чрез въздух.
През 1812 г. изобретателят излага и по-смела идея - тръба със сечение от трийсет квадратни фута, в която пътуват хора със средна скорост от петдесет мили в час. Според него сгъстеният въздух може да върши едновременно работата и на коня, и на куриера.
Медхърст не успява да осъществи този свой замисъл и умира през 1827 г.
Онова, което телеграфът не умее
Звучи странно градове да разкопават улиците си заради тръби, щом телеграфните жици отдавна съществуват. Двете услуги обаче не се припокриват.
Телеграфът пренася текста, но не и хартията, върху която е написан. Нужни са двама телеграфисти, за да се запише и предаде съобщението, таксата се начислява на дума и подателят е принуден да се изразява пестеливо. През тръбата пътува самият документ - почеркът, подписът, печатът, поканата.
Първата линия е построена там, където всяка изгубена минута струва пари - при борсата. През 1853 г. инженерът Джозая Латимър Кларк полага около двеста метра тръба между Лондонската борса на "Треднийдъл стрийт" и централната телеграфна станция в Лотбъри.
Между тези две сгради минава значителна част от лондонските телеграми, а последната отсечка помежду им се изминава пеша от куриер. Именно това "изяжда" предимството на иначе бързата телеграфна услуга.
Господата, които се качват вътре
Каналите бързо стават достатъчно широки, за да се събуди старият блян на Медхърст. През 1859 г. Кларк и Томас Уебстър Рамел учредяват Лондонската компания за пневматична доставка, която прокарва между Юстън и Холборн подземен канал за пощенски чували - достатъчно широк, за да се побере в него човек.
На 10 октомври 1865 г., при откриването на станцията в Холборн, председателят на дружеството - херцогът на Бъкингам - и част от директорите се оставят да бъдат "издухани" до Юстън.
Пътуването трае пет минути. Седмици по-късно "Илюстрейтед Лъндън Нюз" описва сцената: поканените учени сами настояват да минат през тръбата, предупреждават ги, че линията не е строена за пътници и че ще друса, и въпреки това те се наблъскват легнали във вагонетките между чувалите с чакъл, като внимават да държат главите си под ръба.
Възторгът не продължава дълго. Запазените описания говорят за заседнали в тунела вагонетки, вадени с въжета, и за вода, която тече по стените и мокри пратките. Пощенското ведомство преценява, че услугата носи повече разходи, отколкото ползи. Линиите работят до 1874 г.
Париж плаща за писмата си
Тръбата за хора се проваля. Тръбата за писма - не. Париж прокарва своята през 1866 г. за нуждите на телеграфните дружества и не разкопава булевардите: тръбите са прокарани в канализационните галерии, изградени при Осман.
От 1879 г. системата приема и съобщения от граждани, изписани върху светлосин сгъваем формуляр - petit bleu. Плаща се на бройка, а не на дума, и подателят няма причина съкращава посланието си: телеграмата се свежда до най-нужното, докато petit bleu си остава писмо.
Марсел Пруст ги ползва и ги описва в "В търсене на изгубеното време" - разказвачът праща такова листче на Жилберт Суан и после едва разпознава почерка си под кръглите печати, които пощата е сложила отгоре.
Парижката мрежа нараства до 427 километра и 130 станции, а през 1945 г., най-натоварената ѝ година, превозва 30 милиона пратки.
Закрита е през 1984 г. - абонатите ѝ вече разполагат с телефони.
Спрялата мрежа под Прага
Прага открива своята мрежа за обществено ползване на 4 март 1889 г. и я удължава до Пражката крепост - седалището на властта.
Тръбите се разрастват до около 55 километра, но през деветдесетте години на XX век ги ползват малко над двайсет абонати: ведомства, банки и редакции.
През тях минават около девет хиляди капсули месечно, системата работи на загуба и се държи заради престижа. Наводнението през август 2002 г. потапя пет от единайсетте машинни отделения и движението спира.
Стоманата обаче е непокътната. Няколко години по-късно Зденек Дражил купува цялата система от Telefónica O2, за да не бъде нарязана за скрап, и обявява намерение да върне в движение поне отсечката към Пражкия град. Замисълът остава неосъществен.
Пневматичната поща не е победена нито от водата, нито от физиката - тя изчезва по същия начин, по който Пощенското ведомство закрива лондонската линия през 1874 г.: когато онзи, който плаща, решава, че услугата не си струва парите.
