Едиктът на Диоклециан за цените е сред най-често споменаваните римски закони и почти никой не се пита откъде знаем за разпоредбите му и какви са последиците от тях.
През 301 година императорът налага горна граница на цените на над хиляда стоки, услуги и надници - от дневния труд на ратая до либра пурпурна коприна.
Нарушителите са заплашени със смърт, стоките изчезват от пазарите, а след няколко години мярката е отменена.
Всяко от тези твърдения стъпва на източник. Само че единият е писан от противник на Диоклециан, другият са каменни плочи, които впоследствие са раздробени, а третият са счетоводни записи.
Свидетелят
Разказът за последиците от едикта идва от един-единствен автор. Лактанций преподава латинска реторика в Никомедия - столицата на Диоклециан - а по-късно става възпитател на Крисп, най-големия син на Константин Велики.
Съчинението му "За смъртта на гонителите" се появява около 313-315 година и не просто описва събитията, а ги осъжда.
Тя проследява как преследвачите на християните загиват един подир друг, а Диоклециан е първият в списъка.
В главата за данъците и строежите е описан и законът за цените: хора загиват заради дребни сделки, продавачите скриват стоките си, а законът е отменен едва след като е погубил много хора.
Заслужава да подчертаем, че авторът пише в двора на Константин, десет години след събитията, срещу власт, която вече е паднала, в книга, чийто смисъл е да се възвеличи възмездието над победения враг.
Това не го прави лъжец. Прави го обаче единствен свидетел, и то пристрастен.
Едиктът не оставя следа в правната кодификация: не е част нито от Теодосиевия, нито от Юстиниановия кодекс и актът, с който е отменен, не е запазен.
Дело за нарушаване на разпоредбите му също не е запазено. Само по себе си това не установява нищо, но показва колко тясна е основата, върху която стои цялата история.
Камъните
Самият текст на нормите е стигнал до нас не от ръкописи, а от каменни плочи. Известни са десетки фрагментирани копия, изсечени по стени на обществени сгради и по площади, и почти всички идват от източната половина на империята - Мала Азия, Гърция, островите, Египет.
През следващите векове плочите с едикта са разбити и вградени в стени, прагове и настилки, така че голяма част от известните късове са намерени в по-късен градеж, а не там, където са изсечени. Законът е запазен, защото престава да бъде задължителен и се превръща в строителен камък.
Зигфрид Лауфер събира разпръснатите късове и през 1971 година издава пълния възстановен текст.
Документът е подреден по раздели: таван на цените на различни храни, вино и масло, месо, дървен материал, облекло и обувки, надници за занаятчии и учители, цени за превоз по море и по суша.
Най-ценният раздел е този за превоза. От тарифите личи, че една и съща стока поскъпва в пъти, ако пътува с каруца вместо с кораб - затова египетското зърно стига до Рим по море, а щом слезе от кораба и тръгне с каруца, цената му се увеличава с всеки изминат ден, докато вече няма кой да го купи.
Местата, на които са открити находките, подсказват нещо, което Лактанций премълчава. Саймън Коркоран в "Империята на тетрарсите" поддържа, че едиктът е обнародван само в земите на Диоклециан и Галерий, тоест в източните части на тетрархията, докато Максимиан и Констанций не го въвеждат.
Ако е така, законът никога не е важал за цялата империя, а само за източната ѝ половина. И самите плочи подсказват за това: латинският текст е придружен от гръцки превод.
Дори и мярката да е с ограничено приложение, явно се приема сериозно - изсичането струва скъпо, а местата, на които е поставен текстът, са най-оживените в градовете. Някой е държал хората наистина да го прочетат.
Монетата
Едиктът има предистория, която обяснява защо се появява точно в този период. Диоклециан идва на власт през 284 година, след половин век преврати, нашествия и императори, издигнати от войската. Залавя се да въведе ред навсякъде - в провинциите, в данъците, в армията, дори във върховната власт, разделена от 293 година между двама августи и двама цезари.
През същия този половин век антонинианът, двойният денарий, губи сребърното си съдържание: от около петдесет процента остават едва няколко, защото всеки претендент плаща на войската от една и съща изчерпана хазна.
Аврелиан се опитва да поправи положението през 274 година, а Диоклециан провежда голяма монетна реформа на няколко етапа - променя стандарта на златната монета, а около 294 година въвежда нови сребърни и бронзови номинали, сред които аргентеят и нумусът.
Малко преди закона за цените излиза друг закон. Надпис от Афродизиас, обнародван от Кенан Ерим, Джойс Рейнолдс и Майкъл Крофорд през 1971 година, съдържа разпореждане от 1 септември 301 година, с което номиналът на монетите в обращение се удвоява.
Няколко месеца по-късно се появява законът за цените. Издателите на надписа свързват двете разпоредби: държавата първо удвоява стойността на собствените си пари, а след това обявява за престъпление поскъпването, което сама предизвиква.
Уводът на едикта дава друго обяснение за създаването му - алчността на търговците и войници, които за една-единствена покупка са принудени да дадат цялата си заплата и получения от императора дар.
Затова и предвиденото наказание е такова: смърт за онзи, който продава на цени над границата, и за онзи, който задържа стоката, за да изчака по-добър момент.
Цените после
Най-безпристрастният източник не е нито Лактанций, нито надписът, а счетоводството на египетските имения и храмове.
Роджър Багнал проучва упоменатите в тях цени и стига до извод, който важи за целия четвърти век: парите се обезценяват до неузнаваемост, а денарият остава само мярка, в която се пресмята, без някой да плаща с него.
Кога цените тръгват нагоре обаче не е ясно - Буркхард Майснер посочва, че в първите две десетилетия след едикта в изворите не се забелязва значителна промяна.
Сигурно е, че разпоредбите съществуват, че са обнародвани поне в източните провинции, че обхващат над хиляда стоки, услуги и надници и че за нарушаването им се предвижда смърт.
Сигурно е и че цените продължават да се вдигат. Не е сигурно колко дълго законът остава в сила, къде и как е прилаган, дали екзекуциите са толкова, колкото твърди Лактанций, и дали изобщо има формална отмяна.
Контролът на цените не е измислен от Диоклециан. Такива разпоредби има в шумерските градове още към 1950 година преди Христа и в законите на Хамурапи, а векове след едикта Юстиниан утвърждава в римското право понятието за справедлива цена, което оттам преминава в европейското мислене.
Диоклециан не определя колко струва една стока, а само докъде може да стигне цената ѝ - и определя доста широки граници. Джеймс Ерматингер пресмята, че таваните в списъка доста надвишават обичайните пазарни равнища, а цените при превоза са три-четири пъти по-високи от това, което показват другите извори.
Държавата забранява цени, каквито почти никой не иска.
Максимумът
Такива мерки се въвеждат многократно през следващите векове. Най-известният опит идва в революционна Франция.
Френският конвент пуска асигнати - книжни пари, обезпечени с отнетите църковни земи - и стойността им се топи; през юли 1793 година задържането на стока се обявява за престъпление, наказуемо със смърт, а на 29 септември същата година законът за общия максимум определя пределни цени на стоките от първа необходимост и на надниците.
Черният пазар процъфтява, а до градовете достигат все по-малко продукти и законът е отменен на 24 декември 1794 година.
И през 301 година, и през 1793 година таванът се въвежда, след като държавата вече е обезценила собствените си пари.
И в двата случая мярката достига продавача, но не отменя първопричината за проблема.
И при Диоклециан, и при Конвента мярката не оцелява дълго. Остава само подробен опис какво колко може да струва в един определен момент.
Таван на цените е въвеждан десетки пъти - при войни, при обсади, при обезценени валути - и почти винаги е обявяван за находчиво и работещо решение. Диоклециан поне има извинението, че е първият, който се опитва да го въведе в такъв обхват - над хиляда стоки в десетки провинции.
