shareit

България – началото на пътя ми като учител

| от |

Автор: Фил Декстър за секцията посветена на 100 Years UK in BG в блога на британското посолство в София : http://blogs.fco.gov.uk/100yearsukinbg/bg

След историята на Лин Бейли за поредицата #100UKBG, днес поглеждаме към най-яркия спомен на Фил Декстър за началото на пътя му като учител… в България.

Първа английска езикова гимназия в София. Снимка: Уикипедия

Първа английска езикова гимназия в София. Снимка: Уикипедия

Фил Декстър работи като учител и координатор в Британски съвет България в периода 1987-1994 г. В България той разработва и въвежда програма за допълнително самообучение по английски език в езиковите гимназии – метод, който днес успешно се прилага и в други филиали на Британски съвет по света.

От времето си в България Фил пази много мили спомени и научава (поне) два житейски урока.

„Ако не беше опитът ми в България, всичко това можеше и да не се случи и подходът ми към учене и преподаване днес можеше да е напълно различен или да поеме в друга посока.” – Фил Декстър

Прекарах седем прекрасни години в София – от 1987 до 1994г. Работех по програма, първоначално изцяло финансирана от българското министерство на образованието, за обучение по английски език в гимназиите. Струва ми се, че тя същестуваше от 1960-те години, а езиковите гимназиии и далеч преди това. По мое време в програмата бяха включени 25 училища, а от 1991 г., (когато вече финансирането ѝ от министерството бе спряно), Британски съвет, заедно с британската организация „Централно бюро за образователни посещения и обмен”, пое управлението ѝ и финансирането на учителите. Въпреки това партньорството с министерството и училищата, разбира се, продължи. През 1991 г. бях назначен за координатор на програмата в Британски съвет, а междувременно продължих да преподавам в Първа английска гимназия в София, а след това за кратко и във Втора английска гимназия.

Имам толкова много истории от престоя ми в България – повечето наистина щастливи, някои по-предизвикателни от други. Ще ми се да разкажа три, свързани с учителската ми дейност, и една по-лична:

1. Любимият ми клас за преподаване бе подготвителният – в него учениците преминаха от прогимназия към гимназия. Там, или поне в онова училище в онази година, учениците изучаваха разширено езика с около 30 часа английски на седмица. Единствените предмети, които се преподаваха на български, бяха литература и математика. Целта бе да се достигне ниво на езика, което позволява повечето предмети да бъдат изучавани на английски. Мотивацията бе голяма, а дисциплината и поведението не бяха проблем. И все пак 13-14 годишните са такива, каквито са. Спомням си един клас, който ми каза: „Обичаме уроците ви, г-н Декстър, но има нещо по-хубаво от добър учител, и то е въобще да няма учител!” Спомням си още, било е през 1989 или 1990 г., когато беше много интересно заради революционните настроения или „промените”, както се наричаха в България, (но за това малко по-късно), имах един клас, с който ми беше трудно да работя. Беше почти невъзможно да „достигна” до тях като хора, а и като клас. Каквото и да се опитвах, усещах, че няма истинска връзка и комуникация. Тогава изведнъж ми хрумна идея, която и до ден днешен наричам „вълшебен учителски прашец”. Помислих си защо не опитаме с малко поезия напълно наясно, че ако предложех: „Нека днес пишем поезия”, ще бъда изхвърлен през вратата, и то с право. Но това беше нещо друго –„всичко”, което направих, беше да им задам няколко въпроса: „Как се чувстваш, когато се събудиш и осъзнаеш, че си във ваканция?”, „На какво миришат портокалите?”, „Какъв звук чуваш, когато стъпваш върху току-що навалял сняг?” Подготвих десетина такива въпроса, на които те трябваше да отговорят, с което се оформи рамката на бъдещата поема. Включиха се с голямо удоволствие и след това го превърнаха в много по-експресивна и лична поема. Пробвах това и с други класове, но този беше специален. Идеята беше да прочетат стиховете си пред останалите и всеки от тях „настояваше” да излезе пред класа и да прочете написаното. Бе невероятно изживяване и за около 90 минути класът се превърна в „остров на креативността”. След този случай връзката ми с класа вече не беше проблем, а и той се превърна в урок за това как да „достигам” до другите, който никога няма да забравя.

2. 1989-1990 г. бе шеметен период, който се отрази върху учениците, и които те бурно обсъждаха. През 1990 г. се проведоха първите свободно-демократични избори в България и родителите им, както и всички възрастни, се вълнуваха за бъдещето. Едва ли е нова идея да пресъздадеш примерни избори в класната стая, но тези, които организирах в Английската гимназия, бяха много специални, предвид контекста на времето. Помолих учениците да се разделят на политически партии и да направят кратък манифест. Разбира се, не беше позволено да бъдат „истински” политически партии и всъщност можеше да бъдат всичко друго, но не и това. Имахме „Партия на летящите кюфтета”, „Партия на състезателите на три крака“ и „Партия на седемте почивни дни“. Трябваше да изложат манифестите си пред другите, а след това гласувахме, докато някой не получи над 50% от гласовете. Бе много забавно, учениците развиваха уменията си да излагат аргументи и да изслушват, но най-важното бе, че тези деца гласуваха няколко дни преди родителите им. В това имаше нещо значимо и специално за тях.

3. Винаги съм вярвал във важната роля на учещия и в независимостта му и, че, за да научиш нещо ефективно, трябва да поемеш отговорността. Като координатор в Британски съвет често посещавах английските гимназии. Веднъж отидох в Стара Загора, където разговарях с една от учителките за езиковата лаборатория, която беше поискала наскоро. Езиковите лаборатории бяха продукт на 1960-те години – много добри и полезни, но твърде фокусирани върху „слушай и повтаряй”. Реших, че можем да направим нещо много по-добро и по-ангажиращо, и така се роди идеята да създадем център за самообучение, който да включва стая с различни източници за четене, писане, слушане и говорене, видеоматериали и всякакви други помагала. Това за времето си беше много революционен подход и по някакъв начин се оказа по-предизвикателен за учителите, отколкото за учениците. Часовете бяха по график и няма съмнение, че нивото на езика се покачи. Този проект се осъществи и с помощта на съпругата ми Хелън, която работеше с министерство на образованието, за да осигури официална подкрепа и непрекъсната работа с училищата. Благодарение на Дейвид Стоукс, директорът на Британски съвет по онова време, имахме фонд, с който основахме малка мрежа от подобни центрове във Хасково и Враца. С времето бяха открити и други и вярвам, че и днес съществуват до някаква степен в училищата. Това не просто беше интересен модел за самообучение в България – след това го приложих и в други представителства на Британски съвет, където работех. В колежи за обучение на учители в Чехия, в гимназии в Словакия, във военните училища в Хърватска и Либия, а последно и в учителските курсове в Танзания. Но, ако не беше опитът ми в България, всичко това можеше и да не се случи и подходът ми към учене и преподаване днес можеше да е напълно различен или да поеме в друга посока.

4. И накрая и една лична история – в края на 1980-те години не винаги бе лесно да си купиш храна, особено ако беше чужденец, който отскоро е в България… Разбира се. Нямах и представа колко още по-зле ще стане в началото на 1990-те! Някой в България веднъж беше казал, че „някои търсят храна, а други я намират”. Спомням си добре опашките и как питам за какво са. Или виждах хора с пълни торби и ги питах откъде са пазарували. В България се научих никога да не излизам от вкъщи без поне един найлонов плик и да съм в готовност да го напълня толкова, колкото можеше да побере. Хората мислиха, че съм от тези, които намират храна. Добре си спомням как около Коледа се появяваха зелени портокали от Куба, питах хората къде ги продават и правех необходимото… Имаше и зареждания на банани, но не помня от къде. Да си купиш от тях обаче си беше друго преживяване, защото не се налагаше да питаш никого. Веднага след закупуването им хората ги ядяха и трябваше само да следваш жълтата следа до „магазина за банани”…. Да не се бърка с жълтите павета в центъра на София! В заледен зимен ден това си беше приключение. И до ден днешен не излизам от вкъщи без найлонов плик в себе си, за всеки случай… Още един важен житейски урок, научен в България.