shareit

100 Years UK in BG: Планините на България

| от |

Автор: Иън Стюарт за рубриката „100 Years UK in BG“ в блога на британското посолство в София (http://blogs.fco.gov.uk/100yearsukinbg/bg)

Иън Стюарт е директор на Британски съвет България между 2002-2007 г. Преди встъпване в длъжност, заедно със съпругата му Ан, преминават едномесечна интензивна подготовка по български език в лятна Варна. От този период си спомнят шума на безкрайни сватбени празненства, продължаващи по цели нощи, и техно фестивали в града.
Заминават си от България в едно студено, сиво декемврийско утро през 2007 г., убедени, че току-що е свършила най-добрата от десетте им дипломатически мисии с Британски съвет. Оттогава се връщат в България няколко пъти и поддържат приятелства чрез скайп на английски и все по-развален български език.

„Разхождахме се в полите на планините и в долините, водещи към тях, а там се криеха манастири и древни места, и малки селца.” – Иън Стюарт

Пристигнахме в България с кола от Сърбия след пет и половина години в белградския Британски съвет. След часове по скучната права магистрала, левият завой при Ниш ни отведе по тъмен, пълен със завои и дупки път от тунели, който в крайна сметка разкри един различен пейзаж. Оставаше още доста път до България, но първите сигнали за онова, което ни предстоеше, вече бяха налице – хълмовете преминаваха в планини.

Ian-Stuart-in-the-mountain-500x374

За мен отговорът на въпроса, който често ми задаваха в България – дали предпочитам морето или планината – винаги е бил планината. Но този въпрос бе неправилно зададен. Истинският чар на България е морето и планината, които са толкова близо едно до друго; с толкова много културни и археологически забележителности между тях – повече от достатъчно да задържат интереса ми в продължение на пет години.

Къщата ни в Бояна бе толкова навътре в планината, колкото бе приемливо от практична гледна точка. Това ни позволяваше лесно да стигнем до Витоша през уикендите. Можехме да гледаме наперено към потъналата в смог София с мисли за студена бира в ръка през лятото или чаша горещ шоколад през зимата. Другата възможност бе лифтът в Драгалевци, на който можехме да доверим живота си срещу няколко стотинки и да прекараме 30 минути в дзен тишина, като се носехме се над дърветата и без притеснетие, че човекът зад нас иска да ни изпревари, както несъмнено би направил ако шофираше. И нищо не можеше да се сравни със спиращото дъха чувство при внезапното и видимо безпричинно спиране на лифта. Най-доброто возене на такава цена в света!

Разхождахме се в полите на планините и в долините, водещи към тях, а там се криеха манастири и древни места, и малки селца. Бяхме убедени, че във всяко едно от тези села можехме да намерим шопска салата, баница или яхния, заедно със сериозна глътка ракия, в случай на необходимост.

Рядко бяхме сами, което понякога бе облекчение, тъй като пътеката, която уверено следвахме по ясната бяло-червена маркировка, често се разделяше, а маркировката се изгубваше и не знаехме накъде да продължим. Хората, които срещахме, обикновено бяха добре оборудвани и възприемаха планината сериозно, но попадахме и на жени на високи токове и тесни поли, които по необясними за мен причини някак си стигаха до върха. Понякога имаше и осемдесетгодишни мъже, голи до кръста, които смело крачеха по хълмовете. Макар че най-сюрреалистичен за мен си остава онзи февруарски ден, в който при температура -15C, в дълбокия сняг срещнах мъж на върха на Витоша, чисто гол, само с ботуши и раница.

Разговорите рядко се състояха от нещо повече от „Добър ден!”, но ако това се случваше, то неформалността на планината ги превръщаше в идеална възможност да подобря своя български.

Винаги имаше изненади, като например излета от Мелник през ниския, но стръмен и много ронлив, лунен пейзаж на пясъчните пирамиди по пътеката за Роженския манастир. Това бе един от многото походи, в който се изгубихме сериозно, тъй като точните голямомащабни карти се оказаха една от слабостите на България. Но пък това бе част от от чара на планината (или поне така ни се струваше, когато вече бяхме обратно на сигурно в хотела). Най-хубавата част от всичко бе гледката към Витоша от прозореца на офиса ми, която едновременно ме вдъхновяваше и разсейваше.

О, и това увлечение по българските планини нямаше нищо общо с предишната ми работа в Британски съвет в прибалтийските републики, където най-високата точка беше 300 метра…

Ian-Stuart-in-the-mountain-winter-500x666

 
 
Коментарите са изключени за 100 Years UK in BG: Планините на България