shareit

100 years UK in BG: Интегриране

| от |

Автор: Крис П. Бейкън за секцията посветена на 100 Years UK in BG в блога на британското посолство в София : http://blogs.fco.gov.uk/100yearsukinbg/bg

След историята на Дейвид Мосъп за поредицата #100UKBG, днес поглеждаме към най-яркия спомен на Крис П. Бейкън за животът му в едно българско селце и кое е мястото на истинския дом.

Kris-Baykon-entering-the-village1-500x306


Крис П. Бейкън е бивш британски военен, който за няколко години изпробва работата в офис, но не му харесва, и така, заедно със съпругата му, заживяват в българско село. Междувременно, Крис поддържа и блог, в който разказва за живота си в България.

„Добрата новина е, че чувстваме това селце като истински дом и не бихме го заменили за нищо във Великобритания.“ – Крис П. Бейкън

Вече пет години, заедно със съпругата ми, живеем в малко българско селце. То е наистина малко – според преброяването от 2007 г., в него живеят 202 човека, но според мен броят им е намалял малко, защото има повече погребения, отколкото раждания. В селцето определено има нещо, което привлича чужденците – около 10% от жителите му са чужденци, с постоянен дом или вила тук. Въпреки относително големия ни брой, ние не сме затворено общество или компания, която изключва местните.

Често се твърди, че британците са доста мързеливи, когато става въпрос за говорене или дори учене на чужд език. Ако трябва да сме честни това до голяма степен е вярно за онези британци, които живеят във Великобритания. Емигриралите обаче правят опит да научат местния език. Българският език може би не е най-лесният, а и когато живеехме във Великобритания нямаше уроци по български. Може би сега нещата са се променили. Когато пристигнахме в България трябваше да научим наново всичко прочетено в книгите и чуто от CD-та, защото никой не разбираше произношението ни. Това в никакъв случай не означава, че днес говорим езика свободно, дори се съмнявам, че това ще се случи, но важното е, че полагаме усилия.

Опитахме се да се впишем в живота на селото. И ние, като съселяните си, отглеждаме плодове и зеленчуци. Преди да пристигнем бяхме чели във форумите, че местните хора раздават излишната си продукция, но откакто сме тук, това се е случвало само два пъти. Съселяните ни знаят, че работим наравно с тях. През първото ни лято тук цялото село говореше за зеленчуковата ни градина. Отглеждахме огромни тикви, а Николай, човекът, който се занимава с поливката, идваше и ги наглеждаше всеки месец. След като обрахме тиквите, семената им се раздадоха из цялото село.

Често докато кося тревата пред къщи, получавам одобрителното кимане на кметицата. Когато Baba беше все още жива, косях тревата и пред нейната къща. Не разбирах и дума от това, което ми казваше, тя просто сядаше отвън и не спираше да говори, но ми бе тъжно, когато почина.

Ако трябва да отговоря на въпроса дали се чувстваме интегрирани в селото, отговорът ми ще е и да, и не. Вече мога безпроблемно да се справям в пощата и магазина, и да разговарям със съседите, които не знаят и грам английски. Хората в селото ни познават, кметицата и предшественикът й ни харесват, а Николай, който по принцип е тих човек, с радост разговаря с нас. Ейми, Саид и двете им деца наглеждат къщата ни и ни молят за услуги само при наистина спешни случаи. Ние им даваме излишната си продукция, а в замяна получаваме яйца и току-що направена баница. Ако някой чака автобуса до града, спираме и го откарваме. Случвало ни се е и да ни измамят, но това може би е и заради наивността ни. Като чужденци често се чувстваме пренебрегнати, но понякога е наистина трудно да се впишем в място, където нищо кой знае какво не се случва. Добрата новина е, че чувстваме това селце като истински дом и не бихме го заменили за нищо във Великобритания. То е дълбоко в сърцата ни.

И още нещо, въпреки опитите ми, не харесах местната музиката. За щастие интернет връзката вече е много по-добра и мога да слушам радио през компютъра. В момента например слушам „Следобед със Стив Райт“ по BBC Радио 2.