„Наследници“ по HBO: зад кулисите на медийните империи за милиарди

Какво се случва зад стените на тези домове? Семейството такова ли е, каквото би трябвало да бъде според изконните християнски ценности? Или е по-скоро умален модел на медийния конгломерат, начело на който стои най-старшият член на клана? Какво се случва с потомците, които не са пригодени за свят, където единствените средства за комуникация са интересите и бизнеса? Това са само част от въпросите, с които се занимава сериалът „Наследници“ (Succession, 2018), чиято българска премиера беше миналата седмица. Първите епизоди са достъпни в стрийминг платформата HBO GO, която вече е като „to-watch-list“ за всеки жаден за добро кино зрител. С разрастването на онлайн стрийминга като начин за достигане на аудиторията достъпът до продукции като „Игра на тронове“, „Големите малки лъжи“, „Историята на прислужницата“, „Западен свят“ е все по-лесен и богат и може да предложи много на зрителя.

Създател на „Наследници“ е номинирания за „Оскар“ Джеси Армстронг. Той е и сценарист на пилотния епизод, а режисурата е на носителя на „Оскар“ Адам МакКей.

Фамилията Рой контролира един от най-влиятелните медийни конгломерати в света, а четирите деца на нейният основател, Логан Рой, ще трябва да поемат щафетата в управлението. В ролята на най-големият му син от втория брак, Кендъл Рой, влиза актьорът Джеръми Стронг, който в настоящото интервю разказва за пътя и усещането да влезеш в кожата на сина на богатият и контролиращ баща, който иска да направи нещо повече в живота си от това да върви по вече утъпканата от бащата пътека.

Кендъл е необикновен персонаж. Какво беше първото ти впечатление от него, когато прочете сценария?

Вече бях работил с Адам Маккей в „Big Short“, така че го познавах. Той ми каза, че имал сценарии в стил „Крал Лир влиза в медийната индустрия“ и още тогава бях заинтригуван. Винаги съм бил привличан от идеята за властта – играл съм в „Ричард III“, докато учих в Кралската академия по театрално изкуство (RADA, Лондон) и ме интригуват мотивите при Шекспир за борба между родовете. А когато този мотив е поставен в съвременна медийна среда, предизвикателството е още по-голямо. Когато четох сценария обаче, бях привлечен от друг персонаж – този на Роман (бел. ред. в ролята е Кийран Кълкин), забавен човек и хедонист, пикантен, жизнен и цветен персонаж. Но обичам да играя образи, отдалечени от самия мен, да трябва да извървя път, докато създам персонажа. И въпреки че съм много различен от Кендъл, това е най-сходният с мен образ, който съм играл в кариерата си. За добро или за лошо си приличам с него си по амбициите си, по усилията да постигна определен успех, особено в очите на хората, които ценя. Според мен е много трудно да бъдеш член на такова семейство.

Какви проучвания направи за тези семейства?

Чета усилено литература, която ги показва. Всяка книга за семейство Мърдок, която е публикувана, съм я прочел. Гледах и представлението „Ink“, на Джеймс Греъм за Мърдок. Беше брилянтно и страшно. Получаваш усещане върху какво наистина се гради една империя. Кои морални и етични граници си готов да престъпиш? Но въпреки всичко, този мъж (бел. ред. Рупърт Мърдок) в бил страстен визионер. Страстен за новини. Обожавал е новините и е построил уникална империя от тях. Чета много и за семейство Редстоун, семейство Хюхаус, Сулцбергер, Конрад Блек, братята Коч. Има толкова много „династични“ семейства.

Защо според теб медията като индустрия е много успешна в такъв вид сериал?

Предполагам, защото има нещо почти мистично в този свят. Винаги съм мислил, колко вълнуващо би било да надникнеш през ключалката в този свят, защото нека не забравяме, че медиите доминират всички сфери на съществуването ни. Според мен това, което са целели Адам и Джеси, е било да поставят едно такова семейство под микроскопа, да се вгледат в дисфункциите му, травмите вътре и после как тези фактори влияят на международната сцена заради известността на фамилията.

Ясно е, че семейството в сериала не е Мърдок, но Кендъл определено прилича на Джеймс Мърдок, не мислиш ли?

Той със сигурност е много напрегнат, контролиращ, агресивен и не толкова безпощаден като баща си, но и той носи огън в себе си – същото съм чел и за Джеймс. Но въпреки всичко харесвам Кендъл. Загрижен съм за неговата борба. До известен смисъл неговата трагедия е колко много се опитва да бъде нещо, което не е.

Първоначално зрителят си мисли, че няма за какво да ги съжалява – те са богати, привилегировани, имат редица предимства. Но това е огромно бреме за някой като Кендъл, който трябва да задоволи определени очаквания. Какво мислиш по този въпрос?

О да. Това е огромно бреме. Въпреки че на повърхността изглежда сякаш имат всичко децата му всъщност нямат основното, което Логан е имал – власт да контролира собствения си живот и да построи империя. Децата му са отгледани без тази свобода. И това го намирам за изключително интересно. Те нямат лична свобода, отчаяно копнеят за нея и се опитват да си я извоюват. Но не могат и това е огромното им бреме.

Именно. Как тогава се освобождаваш, ако никой не ти позволява?

Единственият начин според мен е да постъпваш като баща си. В случая на Кендъл това означава да унищожиш баща си.

Каква според теб е зависимостта на Кендъл?

За щастие самият аз не съм се сблъсквал с пристрастявания към нещо. Знам само какво е да си подчинен на импулс, който не може да контролираш. Медиците казват, че във всеки от нас има определен дисбаланс. Мисля, че Кендъл използва амбициите си, за да се пребори със своите пристрастявания. И понеже семейството в сериала общува единствено през бизнеса (не пред любовта и интимността), това е единственият им начин да се свържат. Ако можеха да седнат и да разговарят, да бъдат по-близки, но тъй като не могат да го направят, проблемите им излизат на глобалната сцена.

Едни от най-интересните реплики в сериала принадлежат именно на Кендъл. Наслаждаваш ли се на това?

Определено, освен всичко ми дадоха огромна свобода в тази посока. Мисля, че сериалът е много забавен заради абсурда на ситуациите, персонажите и обстоятелствата. според мен това е най-добрият хумор, защото в основата му стои истината и добре изградена художествена реалност. Има нещо британско в хумора тук – как тези персонажи общуват чрез язвителни и пробождащи остроумия, вместо да си говорят честно. Това е вид щит. И работи при подобни семейства, които не знаят как да общуват.