“Mamma Mia: Here We Go Again”: продължението, чакано 10 години
4 юли 2008 г. Стокхолм, Швеция. Денят ще остане в историята. Четири световни звезди се събират за втори път на публично място за последните 22 години. Поводът е премиерата на мюзикъла, чийто гръбнак е тяхната музика. Шест месеца по-късно, на края на годината, „Mamma Mia!” вече е най-успешният мюзикъл в историята на киното, най-успешният британски филм на годината и петият най-печеливш филм на годината с приходи от 609 млн. долара.
Точно преди 10 години видяхме за първи път Дона да прави онзи шпагат над леглото, да пада през капандурата на покрива, да плаче, докато приятелките й я наливат с коктейл и наивно да запълва пукнатината в каменната настилка със силикон. А Кристин Барански даде на малките момчета най-ценния съвет – да не си играят с огъня, защото ще се изгорят. 10 години, през които публиката не обърна гръб на остров Калокаири и гръцкото море, на историята на Дона, Сам, Бил, Хари, Софи и периодично се връщаше, за да плаче и да се смее заедно с тях, под звуците на една от най-успешните музикални групи в света – AББA.
Киното няма да бъде кино, ако не направи това, за което се говори тихомълком още от 2008 г. – продължението. Десет години по-късно пред нас вече е „Mamma Mia: Here We Go Again„. Старите персонажи, вечната музика на АББА, шареният остров, две паралелни истории преди и след случките от първия филм, нов снимачен екип и нови попълнения в актьорския състав. На теория имаме всичко необходимо за достоен наследник. На практика „Mamma Mia!” е от онези неща, за които казваме, че „са един път”. Нещо неповторимо, което ако се опиташ да възпроизведеш, резултатът ще бъде имитация на нещо феноменално. Това е грубата равносметката от „Mamma Mia: Here We Go Again”, който от днес вече е по родните кина.
Пет години са изминали от сватбата на Софи и Скай и една година от смъртта на Дона. Заварваме Софи леко променена – все така ранима, но и решена да сбъдне мечтата на майка си и да превърне старата “Villa Donna” в приказен хотел. Скай заминава за САЩ на семинар по туризъм, а на помощ на Софи идва новият управител – сеньор Фернандо Сиенфуегос (в ролята е Анди Гарсия). Несигурна за своето бъдеще, това на брака си и на хотела, Софи несъзнателно върви по пътя на майка си, която преминава през същите трудности при идването си тук. Едновременно с това сме въведени и в другата история – тази на младата Дона (Лили Джеймс). Запознаваме се с нея по време на дипломирането й в университета, където заедно с випускниците тя пее „When I Kissed the Teacher“. Действието се развива през 70-те години. Хипитата все още вярват в мечтата си, а младата Дона иска да опита всичките сладости, които животът и момчетата могат да й предложат. Скиталческият й дух я отвежда първо в Париж, а след това на гръцкия остров Калокаири, където тя се установява за постоянно. Тук пътищата й се преплитат и с младите Бил и Сам, а плътно до нея са двете й приятелки – Роузи и Таня. 25 години по-късно компанията отново се събира, за откриването на хотела. Всеки е малко остарял, но все така очарователен. Към тази картина добавяме и бабата на Софи и майка на Дона, в чиято роля влиза Шер.
Липсва само Дона, чиито портрети висят по стените. Духът й обаче се усеща.
“Mamma Mia: Here We Go Again” пристига със съответните смени в екипа. На мястото на Филида Лойд, която режисира първата част, сяда Ол Паркър („Най-екзотичният хотел „Мариголд”), който пише и сценария. За историята съдейства Катрин Джонсън, автор на Бродуейския мюзикъл от 1999 г. и на сценария за филма от 2008 г. Лили Джеймс в ролята на младата Дона и е най-доброто ново попълнение в тези 114 минути. Джесика Кийнан Уин и Алекса Дейвис са 20 годишните Таня и Роузи, а Джеръми Ървин, Хю Скинър и Джош Дилън влизат съответно в ролите на младите Сам, Хари и Бил. Именно тази част от актьорския състав дава на филма това, от което той най-много има нужда – нещо ново. Различен прочит на вече известната история, за която сме чували от дневника на Дона от първата част. Всички знаем какво се е случило в онези млади години в общи линии. И тъй като тази изходна ситуация вече е известна, интересното е да видим как тя достига до нас през изпълненията на новите лица. За щастие всичките те са достатъчно встрастени и успяват да ни потопят в разказа.
Липсва само Мерил. Духът й обаче се усеща.
Това е и факторът, който „Mamma Mia: Here We Go Again” не може да превъзмогне. Той обаче е следствие на други липси, заложени още в началното ниво – историята. Такава на практика тук няма. Поне не и в непознат досега вид. Като картина за оцветяване, чийто щрихи са поставени още през 2008 г., а сега само някой е добавил акварела. Запълнени са празнините, които зрителят няма вопиюща нужда да бъдат запълвани. Той вече знае къде ще го отведат събитията.
Липсва размахът на първата част, онова препускане през ситуациите и тяхната динамика, които ни връхлитат още с началните кадри, когато звучат акорди от “Gimme, Gimme, Gimme”. Липсва и онази свързаност между песните, които правеха историята завършена, напрегната и ненатрапчиво лирична. При първият филм персонажите нямат друг изход, освен да запеят. Хитовете на АББА са точно на мястото си, защото само чрез тях може да има развитие. Тук песните са по-скоро цел, оправдание за достигане до определен момент, но без изграденото първончално напрежение.
Безспорно всичките песни са заснети впечатляващо. Подборът им обаче може да бъде недотам атрактивен за зрителите, които са по-слабо запознати с творчеството на АББА. За запалените фенове песни като “Angeleyes”, “The Name of the Game” и „I’ve Been Waiting for You” носят същото усещане като „Mamma Mia” и „Money, money, money”. Но имайки предвид, че касовият успех на тази история се дължи именно на най-големите хитове на групата, до известна степен присъствието на толкова много B-side песни, е минус. Малък минус обаче, защото дори тези песни носят уникалния ABBA sound, заради който днес светът отново преживява една нова АББА мания. Връх в мащабите са изпълненията на „Waterloo”, която Лили Джеймс и Хю Скинър пеят в парижкото бистро и „Dancing Queen”, която е своеобразен tribute на предшественика си от 2008 г. с десетките танцуващи хора и най-приятната препратка в целия филм – бабата, която преди захвърли снопа с пръчки, за да се присъедини към танцуващите кралици, днес вече няма силите за това. Пак носи своя сноп, пак е очарователна, но знае, че вече няма как да разпери ръце. Такава е и аналогията между двата филма.
Следствието, както вече стана ясно, е непрестанното дебнене за нея – Мерил. Чакаш момента, в който тя ще се появи зад вратата, защото тя е едно от най-силните попадения в предишната част, без което (и това е ясно на всички) този сюжет не би имал същия художествен успех. Когато дойде нейният момент, всичко се променя. Не от сантименталност. Просто защото тя е на мястото си. Там, в ситуацията, в кулминацията, с гласа, енергията, присъствието. Тя е Кралицата на танца и на филма, докато изпълнява заедно с Аманда Сийфрид “My Love, My Life”.
Най-обсъжданото ново попълнение в актьорския състав несъмнено беше Шер в ролята на Руби – бабата бохемка с избелена коса, която пристига от Лас Вегас и отпраща поздрав на френски към ses enfants (от фр. своите деца). Тя се появява за кратко, ролята й е почти пистолетна и кулминацията е главозамайващо доброто изпълнение на „Fernando”, в което й партнира Анди Гарсия. Ефектно присъствие, безспорно, но нейният образ в голямата картина е като ефектна брошка върху вече направен тоалет. Нека всеки сам прецени дали има нужда от нея.
Нека да е ясно, „Mamma Mia: Here We Go Again” е добър филм, разглеждан сам по себе си. Работата е там, че да се разглежда самостоятелно е почти невъзможно предвид високата летва, която постави Филида Лойд. Сравнението е естествено и неизбежно. Това е рискът при подобни начинания – когато изградиш нещо като „Mamma Mia!” можеш ли да си позволиш да кажеш „Here We Go Again”…?
Няма да разберем дали „освежаването” на екипа в лицето на Ол Паркър е било добро решение. Винаги ще се питаме дали нещата не биха изглеждали по-добре, ако продуцентите бяха заложили на Филида Лойд. Може би да. Поради две причини: Ол Паркър не успява да се разпише със своя почерк върху историята, а филмът и без това върви по сигурния и добре утъпкан път на първата част. В резултат на това днес гледаме една приятна, забавна, интересна имитация на мюзикъла от 2008 г.
Хубавото е, че дори да е имитация, няма да загубите времето си. Отидете да гледате “Mamma Mia: Here We Go Again”. Забавлявайте се с историята на младите Дона, Сам, Хари, Бил, Роузи, Таня, плачете, смейте се с тях. Правете всичко, което правихте в последните 10 години. Персонажите са живи. Те няма да остареят толкова лесно. Музиката на АББА няма да остарее толкова лесно. Тя, както Мерил, Филида Лойд, Ол Паркър, Агнета, Бьорн, Бени, Ани-Фрид и всичко останали винаги ще отразяват ярката светлина на своя “Super Trouper”.
*trouper – прожектор, който се управлява ръчно и следи водещите изпълнители на сцената, на театрален жаргон, „следач“
