shareit

„Играта на Джералд“: Секс, насилие и Стивън Кинг

| от |

Тази година, освен че навърши заветните 70 години, Стивън Кинг може да се похвали, че е един от авторите, към които има най-засилен интерес. Може би, защото вкусът към доброто и откровено насилие, така наситено и подчинено на други закони, както то се случва в романите на Кинг, е подновен за добро на киното и за нас, почитателите на добрите кървави сцени.

„Играта на Джералд“ е последното приятно-насилствено произведение на Кинг, което платформата Netflix решава да превърне във филмов продукт. Резултатът е интересен, напрегнат и почти монологичен трилър, който ще ви държи на нокти до края си и дори може да ви изненада. Пък и леко да ви погнуси.

„Играта на Джералд“ е произведение от финала на най-продуктивния и окъпан в кокаин и пиене период на Стивън Кинг – края на 80-те и началото на 90-те години. По време на него се появява „То“, „Кристин“, „Мизъри“ и „Гробище за домашни любимци“.

За разлика от повечето неща на Кинг „Играта на Джералд“ е от малкото произведения на майстора, в които свръхестественото абсолютно отсъства за сметка на откроения ужас и безпомощност, каквито може да роди само една обикновена човешка глава.

Джералд и Джеси имат проблеми в брака. Решават да разнообразят скучния си живот, като се отдадат на любовни нестандартни игри в отдалечена вила за цял уикенд. Джералд връзва Джеси за леглото с белезници и още преди самият секс да е започнал, получава инфаркт и умира. Джеси остава абсолютно сама във вилата, вързана за легло, докато голямо куче се промъква в стаята, пада нощта и умът й започва да я предава.

Смесицата между действителност и болната фантазия на Джеси, която бавно, но сигурно полудява, е основния лайтмотив на произведението. Читателят, както и зрителят, започват да губят представа, кое от онова, което се случва е истина и кое – просто болното съзнание на една отчаяна жена.

Разбира се, книгата на Кинг е изключително насилствена по един много тих, порочен и монотонен начин. Бавното навлизане в мръсните, добре скрити тайни на Джеси, и отчаянието, което я обзема, е наситено със случки и събития, от които понякога дори те хваща гнус. Филмът е много по-умерен и не толкова графичен, както би му отивало. Ние все пак му прощаваме, защото всичко друго – от кръвта, през откъснатите части от тялото на Джералд, до страшния Лунен човек, който ближе краката на Джеси през нощта –всички те си пасват като приятни части от страшен пъзел.

Карла Гуджино, която изглежда убийствено, влиза в ролята на Джеси, а компания й правят Брус Грийнууд и Карел Страйкън, по-известен като Великана от „Туин Пийкс“. Към тях добавяме и една немска овчарка, която само изглежда миловидна и получаваме перфектната комбинация от откровен хорър с кръв, течности и почти нулев сексуален заряд, какъвто в началото съществува.

Начинът, по който Стивън Кинг умее да обръща полюсите в своите произведения е наистина уникален. Той умее да шамаросва онези, които са решили да го следват по тъмните пътища описани в произведенията му. Понякога филмовата им версия се получава изключително добре – какъвто е случаят със „Сиянието“, понякога не толкова – както стои въпросът с „Ланголиерите“. „Играта на Джералд“ обаче е една приятна смесица между секс и страшно, между възбуда и тотално падение в тъмните кътчета, които всеки от нас крие някъде в душата си. Онези, за които никога не говорим.

Кръвта и Карла Гуджино са бонус. За онези, които не ги е страх да гледат.

 
 
Коментарите са изключени за „Играта на Джералд“: Секс, насилие и Стивън Кинг