Великите военни изцепки: Версиникия (22.06.813 г.)
Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки атаки и отчаяни отбрани. Геройство, дързост и непреклонност в лицето на сигурната гибел са сред онези елементи от разказите за воинските подвизи, с които сме свикнали да обвързваме спомените за отминалите конфликти. Войната има и други лица.
Има една страна на военното дело, която най-често може да се нарече трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени куриози, които изумяват както съвременниците, така и идните поколения.
Истината е, че те са не по-малко ценни за опознаването на нашето минало. В поредица от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без съмнение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.
В началото на IX век Балканският полуостров се превърнал в бойно поле между въздигащата се Първа българска държава и старата Римска империя, наричана днес често Византия. Зад този конфликт стоели амбициите, стремежите и усилията на двама владетели, всеки от които се стремял да постави основите на нова династия в своите земи. Крум получил трона в Плиска около 803 г. и положил сериозни усилия да укрепи позициите си.
Това станало след успешна война срещу отслабения от войни с франките Аварски хагана, чийто остатъци били подчинени от българите около 804-805 г. Същевременно, Крум започнал поредица от реформи в държавата си, свързани преди всичко с налагането на общи закони, които да премахнат разликите между отделните етнически групи, съставляващи подвластния му народ.
От другата страна на границата, начело на Римската империя застанал генерал Никифор Геник, който сложил край на Сирийската династия. Никифор е описван в изворите като жесток и безпрекословен човек, който успял да настрои срещу себе си мнозина от велможите в империята.
За да гарантира властта си, Никифор се разправил с мнозина от политическите си опоненти и атакувал църквата, подновявайки политиките на иконоборството. Макар да укрепил позициите си, Никифор тепърва трябвало да доказва уменията си на бойното поле срещу двата основни опонента на империята – Арабския халифат на изток и българите на запад.
След 806 г. Римската империя се оказала въвлечена в тежка война с мюсюлманите на изток. Това дало възможност на Крум да разгърне поредица от грабителски походи на ромейска територия, които кулминирали през 809 г. с превземането на София. След този успех на българите, Никифор бил принуден набързо да приключи войната на изток, подписвайки неизгоден мир с арабите. През 810 г. ромеите започнали да събират грамадна войска, с която да нахлуят в България и да я унищожат.
Целта на Никифор била да успее там, където Сирийската династия и по-специално Константин V, се били провалили няколко десетилетия по-рано. Около 25-30 000 ромейски войници нахлули в българските земи през юли 811 г., достигнали столицата Плиска и след като разбили основните сили на Крум, опожарили и разграбили града. След като безчинствали известно време в Мизия, ромеите се завърнали обратно на юг. В Стара планина, преминавайки един от източните проходи, най-вероятно Върбишкия, ромейските войски били уловени в добре замислената българска засада и били напълно разгромени, а голяма част от пехотата им – избита или продадена в робство.
На следващата година, възползвайки се от отслабването на Византия, Крум пренесъл бойните действия на юг от Стара планина. Основната му задача била да завладее черноморските крепости Месемврия, Анхиало и Аполония, за да си гарантира че ромейските войски вече не биха могли така лесно да настъпват към старопланинските проходи и да застрашават столицата му. Българите действали предпазливо. Голяма част от армията им била избита предходната година и Крум трябвало да разчита на опълчение, наемници и допълнителни набори, за да успее да сглоби някакво подобие на действаща армия.
Тези сили не били пригодни за решително сражение и владетелят на българите го знаел. Всъщност най-ефикасната част от армията му бил инженерния корпус, създаден година по-рано от гръцки и арабски ренегати, които избягали от службата си при Никифор и се присъединили към силите на Крум. Инженерният корпус свършил работата си по учебник и крепостите в Бургаския залив били поставени на колене в рамките на няколко месеца. Нерешителните действия на ромеите в този период се свързват и с дворцовите борби в Константинопол.
Ставракий, син на Никифор, който бил тежко ранен при бягството от България умрял, някои казват от раните си, но вероятно не и без помощта на своя зет Михаил Рангаве, чиято съпруга Прокопия била дъщеря на Никифор. Жаден за власт Рангаве вероятно узурпирал трона и се заел да изглади отношенията си с бившите врагове на своя тъст Никифор.
Помирил се с църквата и възстановил някои от низвергнатите генерали на предишните им постове, надявайки се че е спечелил благоразположението им. Михаил бил наясно, че само победа срещу Крум можела да циментира властта му. Бедата била че Никифор пропилял голяма част от опитните балкански войски през 811 г. и империята била принудена да търси алтернативи.
Михаил впрегнал целия ресурс и административен капацитет на своята държава. Призовани били нови набори стратиоти за войските на темата, като за целта държавата трябвало да обезпечи наборниците снови земи. Свикани били наемнически контингенти, а в селата на някои от стратиотите били обявени допълнителни набори.
Същевременно, императорът се решил на една доста непопулярна практика – да изтегля войски от Мала Азия за водене на война на Балканите. За целта били събрани стратиоти от темите в областите Ликаония, Кападокия, Киликия и Галатия, както и войски от темите Анатолия и Тракезия. В резултат от това в края на пролетта на 813 г. в Константинопол се събрала армия, наброяваща вероятно около 20 000 души. Макар и да не била многочислена като Никифоровата, империята все пак показала своя значителен потенциал.
Срещу тази нова заплаха, Крум трябвало да мобилизира всичките си налични сили. След опожаряването на Плиска и безчинствата на ромеите в Мизия, българите били зле ударени, а войските им станали доста по-малочислени.
Освен остатъците от своята българска конница, Крум трябвало да призове славянски и аварски наемници, с които да допълни силите си. При всяко положение армията му едва ли надхвърляла 7-8 000 души. Основно ударно звено в тези сили била прабългарската кавалерия, но нейният брой бил ограничен и Крум смятал да пази силите си до последния възможен момент.
Ромейските войски напуснали Константинопол в края на май 813 г. и потеглили на североизток с идеята да предизвикат българите в открито сражение някъде в Горнотракийската низина, където силите на Крум нямало да могат да поставят засади и численото превъзходство на имперските войски щяло да реши изхода от кампанията без особени проблеми.
Крум съзнавал неизгодната си позиция, но нямал избор – армията на врага била прекомерно голяма и не можела да бъде оставена без да бъде контрирана. В противен случай Рангаве можел да поведе войските си през Балкана и да довърши започнатото от Никифор.
В средата на юни двете войски се оказали в близост една до друга край крепостта Версиникия, разположена недалеч от днешната българо-турска граница при село Маламирово. Според изворите двамата владетели извеждали силите си в тактическо построение в продължение на две седмици.
Армиите стояли една срещу друга на удобни от тактическа гледна точка позиции, като ромеите имали предимството да държат по-високите хълмове и да наблюдават околността. Въпреки това пресеченият терен създава опасност от поставяне на засади, от които се боели и българите, и римляните. Не бива да подценяваме и страха, който клането на римските войски във Върбишкия проход пробудил в сърцата на имперските войски.
Изворите са недвусмислени, че стратезите на отделните тематични войски от Мала Азия съвсем не изгаряли от търпение да влязат в съприкосновение с врага. Същевременно, Крум успял да разположи войските си по такъв начин, че да блокира възможността на ромеите да настъпват на север, но и да се изтеглят безпрепятствено на юг, без да открият тила си за вражеска атака.
Ситуацията била патова, а настъпилите горещини в края на юни започнали да морят римските войски, които страдали от жажда и липса на адекватни припаси. Достатъчно тук е да посочим, че около 20 тона питейна вода и още толкова храна на ден поглъщала армията им, без да броим дажбите на животните.
Всичко на всичко над 400 тона припаси трябвало да бъдат осигурени за тези 15 дни без сражение, при това в гранична зона, относително далеч от сигурни снабдителни бази, с изключение евентуално на Адрианопол. По-малобройните български войски се снабдявали по-лесно, особено с оглед на близостта до собствените им опорни позиции в района на днешните Сливен и Стара Загора.
Обезверени от бездействие, ромейските войски започнали да се бунтуват и да стават нетърпеливи, а критиките към нерешителния Рангаве валели от всякъде. В крайна сметка, на 22 юни стратегът на Македония и командир на основния балкански контингент – Аплакий заявил в прав текст на василевса, че смята да поведе войските си в атака срещу „десеторно по-малобройните от нас българи“ и че очаква останалата част от войските да го последва. След това, без да губи повече време, стратегът пришпорил жребеца си в атака с десния ромейски фланг срещу строените насреща им българи.
Крум избрал да приеме вражеската офанзива със собствения си ляв фланг и насред хълмовете се разиграло кърваво сражение, в което ромеите започнали да постигат превес. Без да смее да вкара в действие по-малобройната си армия, Крум започва да се готви за изтегляне. В този ключов момент обаче атаката на Аплакий увисва сама в нищото. Генералът вероятно се обръща в седлото си за да погледне дали останалите войски от малоазийските теми го следват.
С ужас вижда силуетите им застинали на хребетите на югоизток. На левия ромейски фланг анатолийците обръщат конете си и се изтеглят отвъд хоризонта. В този ключов момент Крум остава верен на пълководческия си усет и хвърля всичките си сили срещу македонците и тракезийците с ясната цел д аги разгроми преди останалата ромейска войска да се окопити. Българската тежка кавалерия се врязва в оголения фланг на силите на Аплакий и ги помита. Храбрият стратег пада посечен заедно мъжете си.
Междувременно ромейската войска изоставя своя василевс и започва паническо отстъпление към Константинопол. Според изворите сърцата им били сковани от страх да не последват съдбата на Никифоровата армия, но това надали е единствената причина. Смъртта на Аплакий – един от малкото верни на Рангаве стратези, развързва ръцете на останалите да действат срещу императора, на когото до скоро лицемерно са заявявали своята преданост.
Събитията, разиграли се в ромейската столица потвърждават този сценарий – Михаил Рангаве е свален от скоростен заговор, организиран от друг стратег – Лъв Арменски. Патриарха и великите дворцови велможи се обръщат срещу доскорошния василевс, който е принуден да абдикира и да постъпи в манастир, отказвайки се от всичките си светски амбиции, богатства и титли.
Междувременно, Крум повежда войските си във вихрена офанзива в Тракия, която ще завърши с превземането на Адрианопол (Одрин) и оплячкосването на всички римски владения чак до стените на Константинопол, които Крум достига през август 813 г. Не са пощадени и императорските резиденции край столицата, чийто богатства са заграбени. Хиляди пленници са изселени на север от р. Дунав, за да заместят изселените от там българи, които трябвало да заселят наново земите, опустошени и обезлюдени от Никифор през 811 г.
В резултат от новите завоевания, Крум се заел да реорганизира земите си в Тракия, създавайки първите-военно административни области в българската държава, които в последствие послужили като модел за сина му Омуртаг да реорганизира останалата част от България, разделяйки я на 10 външни и 10 вътрешни комитати.
