Великите Военни Изцепки: Междусъюзническата война
Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки атаки и отчаяни отбрани. Геройство, дързост и непреклонност в лицето на сигурната гибел са сред онези елементи от разказите за воинските подвизи, с които сме свикнали да обвързваме спомените за отминалите конфликти. Войната има и други лица.
Има една страна на военното дело, която най-често може да се нарече трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени куриози, които изумяват както съвременниците, така и идните поколения.
Истината е, че те са не по-малко ценни за опознаването на нашето минало. В поредица от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без съмнение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.
Ако отворите речник на античните елински термини, може да попаднете на една любопитна дума – „хюбрис“. Древните елини са умеели с тази една дума да изразят онова, за което на нас, българите, ни е необходим цял израз – „прекомерна арогантност, породена от измамно чувство за върховенство и превъзходство“. Хюбрисът е онова усещане, което добиваш, когато привидно си с еналожил над своите конкуренти. То е чувството за право на разпореждане, включително и със съдбините на доскорошните ти приятели. Хюбрисът е главозамайващото усещане, което боговете ти изпращат, преди да те повалят в прахта.
Българите, ако можем да перифразираме една популярна компютърна игра, можеха да властват над Балканите. Фердинанд почти го постигна – армиите му достигнаха до подстъпите на Истанбул, не му остана нищо за завладяване, регионът беше негов. В този миг на върховен триумф за България, едно твърде познато на всеки истински българин чувство, взема връх над разума – не само на царя, но и на генералите и на министрите. Чувството за безнаказаност, породено от правото на победителя.
Както и днес, век по-късно, тогавашните българи се залъгват, че са абсолютния и единствен победител над Османската империя. Че само техните щикове са жънели победи. Че само техните жертви са имали значение. Че само техните завоевания не подлежат на преразглеждане и преосмисляне. В началото на ноември, 1912 г., Фердинанд ще скрие от своите съюзници желанието на Високата порта да подпише мир, само за да опита да вземе Голямата ябълка на Балканите – Истанбул.
Ябълката се оказва твърде голяма за българската уста и силите на Първа и Трета армии се задавят до смърт с прекомерната хапка. Резултатите от Чаталдженската епопея са катастрофални. Само че османската армия е бита, изтощена и болна. За това и поражението минава някак незабелязано, особено на фона на победите в Родопите, освобождаването на Македония и падането на Солун. Уви, сякаш не го забелязват и същите тези военни, които понасят това поражение.
През пролетта на 1913 г. идват нови успехи. Османците са разбити при Булаир и Шаркьой, Никола Иванов, начело на Втора армия, превзема Одрин (все забравяме че той е главнокомандващият армията, а ген. Г. Вазов е началник на сектор), гърците вземат Янина, а сърбите – Шкодра. В Лондон е договорено примирие. Прекомерната пролята кръв в победите е забравена – българите губят повече убити от османците в трите големи сражения в Тракия.
Холерата, която смазва войската поради липса на медицинско обезпечение е забравена. Липсата на провизии е забравена. Липсата на униформи е забравена. Липсата на оръжие и муниции е забравена. Забравен е гневният и непримирим тон на Румъния. Забравени са и призивите на Дядо Иван за смирение и чакане на руския арбитраж. Забравено е и предложението на Елевтерос Венизелос – Дайте ни Солун и всичко на юг и си дръжте вашата Македония. За тази оферта Гешов и Данев остават глухи – национално предателство през март, 1913 г., а ние все още сме готови да им вдигаме паметници.
Забравено е , че България няма договор за уточняване на границата с Гърция. Забравено е, че България няма ясен договор за съдействие с Черна гора. Забравено е, че нямаме ясен договор фиксиращ положението в Македония – говори се за руски арбитражи и спорни и безспорни зони. И двете зони, впрочем, са почти изцяло окупирани единствено от Сърбия. Забравя се за Австро-Унгария и нейните интереси на Балканите – винаги насочени против България, от чието прекомерно засилване във Виена се боят неистово.
Забравя се че Русия е империя от световна величина, а не длъжник на България, който да й оправя бакиите всеки път, когато сгазим лука непоправимо. Руснаците вече са дали доста – склонили са Сърбия на компромиси, осигурили са непрекъснато снабдяване на българската армия с муниции (ние нямаме собствена военна индустрия – всичко е внос). Спечелили с Великобритания и Франция за каузата на Балканския съюз. Но накрая пак Дядо Иван виновен, нищо че когато Дядо Иван предлага арбитража си, ние оставаме глухи за него.
Но най-престъпната небрежност си остава тази, проявена към собствения народ. Между април и май 1913 г., 24 полка на българската армия (през април са общо 58) са обхванати от бунтове и брожения – това са над 40% от войсковите съединения. Същевременно ок. 20 000 души са болни от холера – еквивалентът на една цяла дивизия, от които по това време в армията има 11. Войната се изнася на гръб от хора, родени най-вече между 1890 и 1894 – поколение, което за първи път вижда войната и за първи път е откъснато от своите родини места за месеци без прекъсване.
В Родопите започва същински възродителен процес, направляван от българската православна цъква, армията и държавата – стотици села са покръстени насилствено на масови церемонии – през Първата световна война, държавата ще се съгласи да върне старите имена и исляма в замяна на гласове на изборите през 1915г.
Докато в армията ври и кипи, а за обикновения войник войната е спечелена и е време да си иде у дома, политиците се чудят какво да правим със съюзниците. България се държи като тарточе на детска площадка – опитва се да командори всички, смята останалите за слабаци и размахва юмруци в опит да ги сплаши. Единственото, което София постига, е да сплоти своите доскорошни другари по кауза. Сърбия и Гърция подписват много добре подготвен и уточнен договор за взаимопомощ – България никога не намира за необходимо да подпише подобен с коя да е от тях. Сходни договорки са постигнати и с Румъния, и с Черна гора. Чака се само агресивният български шаран да клъвне.
За целта, „съюзниците разбойници“ не пречат на избухването на спречквания и провокации по границата на окупираните зони в Македония. Искри припламват и в Солун. Генералите, водени от Савов, убеждават Фердинанд, че могат да спечелят една бърза война със съседите „непрокопсаници“ – та нали техните войски за нищо не стават. Нищо че гърците нямат понесено поражение, нищо че сърбите са се сражавали храбро при Куманово и че тяхната артилерия е спомогнала за падането на Одрин. Румънците все едно не съществуват. Черногорците са бележка под линия.
Османците са бити и няма какво да им се плашим. Именно в духа на тази ментална нагласа се ражда и следващия извор на „престъпно безумие“ – планът Савов-Нерезов. Той предвижда че за 2 седмици, българската армия ще помете гърците и сърбите в Македония. Българите ще завземат и Ниш на всичко отгоре, че даже и накрая могат и в Солун да влязат. Като далечен стон на предупреждение отекват думите на ген. Никола Фичев – началник на генералния щаб.
Но кога ли щабовете са имали значение, щом личните фаворити на Държавният първи са шепнели в ухото му. Прорицанието на Фичев остава да звучи като думите на Касандра – верни, но пропилени на вятъра. Няма време за пораженчески слова! Победихме вековния душманин, сега ще сгазим и съюзниците-разбойници. Всички са лоши и подли, само българите са добри и достойни! Само нашата кауза е права. Само нашите претенции – неоспорими.
Последвалата трагедия се описва лесно в цифри. В рамките на 2 седмици, България ангажира ок. 570 000 войници. Нейните опоненти ангажират 1 500 000. Българските войски трябва да са в Ниш на 6-ти юни. На 6-ти юни те са на десетина километра в сръбска територия. Втора армия трябва да задържи 200-километров фронт със 75 000 войници срещу над 220 000 гърци в продължение на две седмици.
След две седмици, остатъците от 2-ра армия са хвърлени в отчаяна отбрана за защитата на Благоевград – Джумаята е опразнена и реално е ничия земя, прикривана единствено от точната стрелба на българската планинска артилерия. Българският Наполеон – Радко Димитриев, се е провалил катастрофално в подобията на стратегически замисъл – гърци и сърби заплашват да обкръжат българските войски в Кюстендилско, а изтеглянето на 2-ра армия на север е довело до почти пълния й колапс.
Румъния и Османската империя би следвало да са парализирани от страх пред българските успехи и да не смеят да нападнат. На втората седмица от войната, Румънските войски тактично са подминали София и тяхна кавалерия стига до Пазарджик. Не са влезли в столицата само защото такава им е играта и защото Фердинанд се унижава в молбите си до своя братовчед Карол. Османските войски нахлуват необезпокоявани в Тракия. Срещу тях стоят не дивизии, а бригади. 80 000 тракийски българи ще платят с кръвта си цената за арогантността, липсата на перспектива и въображение у българските власти – техният хюбрис. Етническото клане е добра основа за натрупване на опи за предстоящия геноцид на арменците. Одрин, за който се воюва половин година, е загубен за половин ден.
Международната общност е в потрес от действията на българите. Междусъюзническата война се възприема като подло предателство и удар в гръб срещу бившите си съюзници. Истината винаги е по-дълбока, но един поглед към днешните събития по света показва, че оценките на съвременниците са винаги повърхностни. Възхитата е от българския войник, е заменена с омерзение.
Никой няма да ни защити, никой няма да се застъпи. Русия извръща глава. Австро-Унгария потрива доволна ръце. Румъния си играе на регионален балансьор – справедлив съдник за българската надменност, но и недопускаща отмъстителността на гърци и сърби да вземе връх над справедливостта – поне не и каквато я разбират в Букурещ Лицемерно, арогантно и напълно оправдано поведение – България поднася на Румъния този шанс на тепсия.
Само месец след началото си войната свършва. 18 хиляди убити, 60 хиляди ранени и осакатени, хиляди опустошени домове и стотици изгорени села за нищо. Всички славни победи, целия международен престиж – погубени. Ако някога сте се питали дали Междусъюзническата война е най-голямата военна изцепка в историята ни, то по този въпрос не може да има и сянка на съмнение.
Снимки: Wikipedia
