Великите военни изцепки: Битката при Варна (1444 г.)
Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки атаки и отчаяни отбрани. Геройство, дързост и непреклонност в лицето на сигурната гибел са сред онези елементи от разказите за воинските подвизи, с които сме свикнали да обвързваме спомените за отминалите конфликти. Войната има и други лица.
Има една страна на военното дело, която най-често може да се нарече трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени куриози, които изумяват както съвременниците, така и идните поколения.
Истината е, че те са не по-малко ценни за опознаването на нашето минало. В поредица от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без съмнение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.
Първата половина от XV век е кървав период от историята на Югоизточна Европа. Османската експанзия, временно сложена на пауза от поражението при Анкара (1402 г.), отново набира инерция. Войските на падишаха кръстосват всички краища на региона, разграбвайки и завладявайки територии от Адриатическо море до Карпатите. Отчаяната съпротива на сърби, босненци, албанци и черногорци гасне, а Полумесеца се развява над нови и нови крепости. Последният бастион на християнството остава могъщото кралство Унгария – военен и политически хегемон в Централна Европа.
Унгарското кралство се появява на бял свят около 1000-та година, когато крал Ищван Велики приема християнството от Рим и реорганизира съществувалата до тогава конфедерация от кланове на маджарите. Сърцето на държавата е древната римска провинция Панония – земя, населена до тогава с авари, гепиди, българи и славяни. Всички тези етноси постепенно са инкорпорирани в унгарската народност, обединена от общата вяра и разпространението на латинския като официален език на администрацията.
Снимка: Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=544725
Залезът на Първото българско царство дава възможност на младата унгарска държава да се наложи като хегемон в Трансилвания, Хърватия и днешна Войводина и да премери сили с Византийската империя за надмощие по средното течение на р, Дунав. Дори след като Асеневци възстановяват България, предците ни не успяват да изместят унгарците от техните водещи позиции . С тази задача не се справя дори и могъщата Татарска орда. Въпреки че Унгария е покосена от набезите на източните нашественици, крал Бела IV успява да спаси своята държава и да я запази като едно от най-силните кралства в цяла Европа.
Наследниците на св. Ищван запазват своята позиция на върха на средновековната хранителна верига до самия край на XIV век. Тогава от югоизток на Балканите се надига нова сила, чиято съдба е да пренапише историята на цяла Югоизточна Европа. Горди и самоуверени, османците не се колебаят да хвърлят ръкавицата на унгарците и да ги предизвикат за правото на господство в целия регион. През 1396 г., унгарският крал Сигизмунд повежда кръстоносна армия, с която да сломи друговерците. Двете войски се срещат в кървавата битка при Никопол.
За шок на цяла Европа, „измаилтяните“ постигат решителен успех срещу Кръста. Унгарците са безславно прогонени, а войските на падишаха помитат разпокъсаните балкански държави. Между 1420 и 1440 г., унгарци и османци водят непрекъснати сблъсъци на територията на днешна Сърбия за това кой да контролира течението на Дунав между вливането на р. Драва и праговете при Железни врата. Особено ярко в тази борба изпъква името на трансилванския аристократ и пълководец Янош Хуняди. Той организира пограничната защита на кралството и често успява да разгроми групите грабители, наричани гази, идващи на север от османските територии.
Снимка: By Неизвестен – digital image uploaded in 2005 from unf.edu [1] (dead link), Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=72624
През 1440 г., Унгария е разтърсена от кървава гражданска война. Неочакваната смърт на Алберт Хабсбург, дотогавашния крал, изправя едни срещу други верните на Хабсбургите аристократи от Западна Унгария, подкрепящи невръстния Владислав Посмъртни (защото се родил няколко дни след смъртта на баща си Алберт – б.а.), срещу по-голямата част от местните магнати, начело с Янош Хуняди, които издигат кандидатурата на младия полски крал Владислав Ягелонски.
Болшинството унгарски магнати защитили полската кандидатура и в крайна сметка, през 1442 г, Владислав Ягелонски бил обявен за крал. За да закрепи влиянието си и своето място на престола, той се нуждаел от голям външнополитически успех. Възползвайки се от близките си връзки с папата, Владислав успял да издейства издаването на була ( папски декрет – б.а.), с който се обявявало свикване на кръстоносен поход срещу османците. Целта била да се нанесе решителен удар на Портата и да се спаси обградената от ислямски владения столица на чезнещата Византия – Константинопол.
Кръстоносният поход се събрал през 1443 г. на територията на Унгария. В състава му влизали войски от всички краища на Европа. Основните контингенти били рицарите от Полша и Унгария, подкрепени от хървати, чехи, литовци, тевтонски рицари, доброволци от Италия, бойци от Влашко и Молдова, български войски, организирани от последния Шишман – Фружин Асен. Подкрепата си обещали и сръбския деспот Георги Бранкович и прочутия албански бунтовник Георги Кастриоти, наричан Скендербег. Общо над 30 000 души се включили в тази величава експедиция – вероятно най-боеспособната и силна армия, действаща в Европа в този момент. Събирането на войски от толкова много краища на Европа отнема доста време.
Походът започва късно през есента на 1443 г. Кръстоносната армия навлиза в сръбските земи, разбива граничните османски сили край Ниш през ноември и достига София, превземайки всички по-важни крепости по пътя си. На 12-ти декември, 1443 г., силите на Владислав Ягелонски достигат Златишкия проход. Там, укрепил се с всички налични сили е османския пълководец Касъм бей. Зимата помита Балканите с ледената си пелерина, сковавайки действията на християнската армия. Липсата на провизии, дезертьорството и студа принуждават Хуняди да посъветва младия крал да отстъпи към Сърбия и да прегрупира силите си.
Снимка: By Ян Матейко – http://www.kepido.oszk.hu/attachments/images/nagy/mn4056t.jpg, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=44904545
На връх Коледа, 1443 г., християните показват че лъвът е уязвен, но все още умее да хапе. Пратените по петите им османски части са разгромени край София, а няколко дни по-късно, друга османска армия, командвана от зетя на султан Мурад II – Мехмед Чандърлъ, е разбита край Ниш, като самият паша пада в плен на кръстоносците. В тази ситуация, Хуняди прави преглед на наличните сили и преценява, че кръстоносната армия няма да издържи единна до началото на пролетта. Кръстоносният поход се разпуска, а с османците е постигнато примирие (1444 г.), официално за срок от 10 години. В тази ситуация, уверен в това че е победил враговете и е стабилизирал държавата си, Мурад II абдикира в полза на своя млад и неопитен син Мехмед II, след което се оттегля за заслужена почивка в провинциалните си имения.
Хуняди решава да пристъпи всички рицарски клетви и да се възползва от смяната във властта при османците. През лятото на 1444 г. кръстоносната армия е събрана наново. Макар и не в пълния си блясък от изминалата година, тази войска все още буди страх и уважение сред друговерците. Вместо да поемат по Диагоналния път през Балкана, Хуняди решава да нахлуят в Мизия, да освободят земите на старото Българско царство и след това, следвайки крайбрежието на Черно море, да навлязат в Източна Тракия и да ударят столицата на османците – Одрин. Идеята е армията да се снабдява по-лесно с кораби по Дунав, да се разчита на по-активна подкрепа от страна на власите, водени от княза им Влад II Дракул, както и на генузеците и техния стабилен черноморски флот.
Без да срещнат сериозна съпротива, кръстоносците навлизат в Мизия. Техните безконтролни действия и опожаряването на множество селища по пътя им, антагонизират местното население. Същевременно, османските гарнизони във Видин и Търново остават несломени, а в ръцете на Владислав и Хуняди падат само няколко по-малки, второстепенни крепости. Никопол също остава в османски ръце, макар външният град да е опожарен. Неспособни да създадат стабилна териториална база, християнските войски се насочват към Черно море с идеята да завладеят варна и да я превърнат в своя опорна крепост. Същевременно, разгневен от потъпкания мирен договор, Мурад II се завръща на османския престол и набързо организира голяма войска, с която да накаже кръстоносците-клетвоизменници.
Неуспешната обсада на Варна се превръща във фатално забавяне за християнските сили. Хуняди напълно е подценил възможностите на османската отбранителна система в Мизия, а същевременно сериозно е надценил елемента на изненадата. Превземането на крепостите Шумен и Провадия дава известни надежди на кръстоносците, но те скоро са попарени от пристигането на основните сили на Портата. На 9-ти ноември, силите на Мурад успяват да обходят позициите на кръстоносците от запад и да ги притиснат между Варненското езеро, морето и платото Франга.
Снимка: Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=605375
На свиканият върховен военен съвет (нощта на 9-ти срещу 10-ти) ,папския легат Джулио Чезарини настоява армията да се прегрупира за обрана, използвайки терена в своя полза. Той залага на чехите и техния вагенбург (полево укрепление от съединени помежду им бронирани каруци – б.а.) като основно средство за контриране на евентуални вражески атаки. Чезарини вярва, че обещаната християнска флота, която трябвало да премине през Босфора, скоро ще достигне Варна и ще може да изтегли кръстоносците по море.
Хуняди правилно оценява ситуацията и съветва краля да изостави отбраната и да поведе силите си в решително настъпление. Доводът му е прост – позицията е лесна за отбрана, но трудна за задържане поради липсата на припаси, както и поради факта, че османците биха могли да отрежат достъпа на кръстоносците към морето и да обезсмислят всякакви планове за евакуация. Трансилванският воевода залага на решително настъпление, което да доведе или до пробив на османската блокада или, в по-добрият случай, до решителен успех, който да развърже ръцете на кръстоносците за настъпление в Тракия.
Владислав III, верен на рицарските идеали за доблест и решителност, се съгласява с плана на своя съветник. На сутринта на 10-ти ноември, Хуняди разгръща 25,000-та кръстоносна войска в дъга между Варненското езеро и Франгенското плато. 3,500 членове на личната гвардия на краля от поляци и унгарци с две знамена, унгарски наемници и частите на унгарските благородници заемат центъра. Влашката конница е вдясно от центъра в резерв. Десният фланг разположен по хълма към с. Каменар се състои от 6,500 мъже в пет части.
Варадинският епископ Ян Доминек е начело, а Чезарини командва отряди от германци и босненци. Егерският епископ води собствена военна част, а военният управител на Славония – Франко Талоци, командва контингент хървати. Левият фланг наброяващ 5,000 мъже, разделени на пет части, е воден от Михал Силаджи, девер на Хуняди, и се състои от трансилванците на Хуняди, българи, германски наемници и унгарци. Зад унгарците, близо до Черно море, е разположен вагенбург, защитаван от 300-600 чешки и рутенски наемници под командването на хетман Чайка. Всеки фургон се заема от 7-10 войника и е въоръжен с бомбарди.
Снимка: By Stanisław Chlebowski – http://onokart.wordpress.com/2010/03/, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=15968090
За съжаление на християните, Мурад, който добре познава Хуняди, знае точно какво е намислил опонента му. Османците, наброяващи между 40 000 и 50 000, се построяват в класическия си стил – пехотата заема центъра, където еничарите, очакващи атаката на своите врагове, се окопават с две линии траншеи и полеви укрепления (точно както и при Никопол през 1396г.), като зад тях е разположен обоза на армията.
Двата фланга са заети от конницата – спахии и акънджии, като анадолците се строяват на десния фланг под командването на Караджа паша, а румелийците – на левия фланг, водени от бейлербея Хадъм Шехабедин паша. Мурад, възползвайки се от численото си превъзходство, оставя един контингент от 3,000 спахии в резерв (вероятно това са ‘спахиите на Портата’, които са запазени за нанасяне на финален удар – б. а.), а друг резерв заема Франгенското плато, като там са разположени еничари, въоръжени с лъкове и лека кавалерия.
Сражението започва с атака на румелийската конница, която напада силите на християните на техния десен фланг. Атаката без съмнение е отвличаща – още при първите изстрели на оръдията от вагенбурга, Шехабедин паша заповядва на своите войници да се изтеглят, което увлича опонентите им в хаотично преследване. Именно това е целял бейлербеят – християните попадат в ловкия капан и са атакувани от засада от резерва на Франгенското плато. По-голямата част от включилите се в преследването сили са разбити и едва малцина успяват да се доберат до вагенбурга. Повечето са отхвърлени в паническо бягство, като част от силите отстъпват чак до р. Камчия, преследвани по петите от силите на Шахабедин паша.
На срещуположния фланг нещата се развиват в полза на кръстоносците. Анадолските спахии са атакувани успешно от тежката кавалерия на Хуняди, подкрепяна от власите на Влад Дракул. Караджа паша пада убит, а войниците му бягат в безредие, преследвани в продължение на няколко километра от Хуняди. Междувременно, власите правят завой, обхождат вражеския център и вместо да го атакуват, оплячкосват турския лагер, след което напускат бойното поле и се отправят на север към родината си. В този момент, Хуняди изпраща послания до Владислав – да изчака завръщането му и да задържи центъра и десния фланг.
Вместо да се вслуша в разума, импулсивния, млад владетел (той е едва на двадесет – б. а.) събира около 500 от елитните полски рицари и възнамерява да реши изхода на битката докато вражеската кавалерия отсъства от бойното поле. Това решение не бива да ни изненадва, с оглед на все още доминиращото в Европа схващане за превъзходството на конницата над пехотата при водене на открито сражение. Бляскавите победи на швейцарците са още далеч в бъдещето и подобна самоувереност не е лишена от практическа логика.
Въпреки това, еничарите вече са показвали, че умеят да блокират настъпление на рицарите и Владислав несъмнено е познавал добре хода на никополската битка, водена от предшественика му Сигизмунд. От друга страна, не бива да надценяваме и възможността за бързо свикване на голям брой войници с цел нанасяне на внезапен удар. Вероятно, в хода на битката, Владислав просто не е успял да организира на време повече воини. Младежът решава да рискува с атака така, както Хуняди решава да рискува, давайки открито сражение. В крайна сметка, битката действително бива решена от неговата атака.
Снимка: By Wien Bildarchiv der Österreichischen Nationalbibliothek (Cod 3062 fol. 148r); eingescannt aus: Alois Niederstätter: 1400 – 1522:das Jahrhundert der Mitte: an der Wende vom Mittelalter zur Neuzeit, aus der Reihe Österreichische Geschichte, Wien 1996, ISBN 3-8000-3532-4, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=1177786
Първоначално, полските рицари постигат превес и разбиват челните редици на вражеската пехота. С достигане същинското ядро на къпъкулъ, обаче, атаката губи своята инерция, а опитната османска пехота съумява да се вклини в редиците на враговете си, с цел да ги изолира на малки групи, които да бъдат задушени една по една. На бойното поле се завръща и Шахабедин паша, който по-бързо от Хунияди осъзнава, че сражението още не е решено.
Въпреки смазващото числено предимство, Владислав продължава устрема си и почти успява да достигне до позицията на Мурад II, който към този момент предприема действия за напускане на бойното поле. Съдбата протяга своя пръст и решава изхода на битката – конят на краля попада в яма, а самия владетел е свален от седлото. Краят му, вероятно, напомня този на английския владетел Ричард III – сам, с меч в ръка посреща ударите на своите врагове. Резултатът може да бъде само един – кралят е убит, а с него рухва и надеждата за победа. Полският контингент буквално е погълнат от османската пехота, която преминава в контранастъпление, подкрепяна от румелийските спахии.
Завръщането на Хуняди на бойното поле носи избавление за обречената кръстоносна армия. С цената на сериозни загуби, трансилванският княз успява да спре вражеското настъпление и под прикритието на вагенбурга, да изтегли своите сили на север, отстъпвайки през Мизия към Унгария. Двете армии понасят колосални загуби, като кръстоносците губят между 50 и 70% от силите си, а османците – около 40%.
Въпреки своята победа, Мурад е на ясно, че успеха е постигнат на твърде висока цена и се отказва да преследва разгромения враг, като вместо това дава тридневна почивка на бойците си, след което се заема да си върне контрола над Провадия и Шумен. Това дава възможност на Хуняди да изтегли силите си от Мизия и да се укрепи в Банат, изчаквайки ответния османски удар, който така и не идва през същата година. Разгромът на кръстоносците при Варна се явява сериозен удар за християнската кауза на Балканите. Ще минат четири години преди Хуняди да успее да организира нова армия, достатъчно силна че да предизвика турците.
Заглавна снимка: By Ян Матейко – www.pinakoteka.zascianek.pl, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=1028730
