Великите битки, променили историята: Ярмук (636 г.)
Военната история е изтъкана от много епоси и легенди. Могъщи пълководци, величави армии, страховити империи и достойни бранители на отчаяни каузи. В тези легендарни епизоди от историята човешката трагедия, героизъм и саможертва се преплитат по уникален начин, който разкрива цялата пъстрота на нашата душевност. Наяве излизат героите, страхливците, достойните и недостойните.
Всяка битка е откровение. Всяка война е изпитание. Ала дори и сред пелената от кръв, чест и стомана, има имена на полесражения, които и до ден днешен грабват умовете на поколенията. Всяка битка е величава по свой начин, но сред куршумите, стрелите и остриетата на хиляди стълкновения изпъкват такива, които променят съдбата на народи, региони и континенти.
В края на VI и началото на VII век, Старият свят започва да се променя. В продължение на над 200 години двете най-могъщи държави на Средиземноморието – Римската империя и Сасанидската империя, са водели почти непрекъснати войни една срещу друга, борейки се за надмощие в Плодородния полумесец.
И двете империи преживяват множество вътрешни кризи, бунтове и узурпации. Същевременно, външните им граници са постоянно атакувани от варварски племена, които се стремят да заграбят богатите и плодородни земи на цивилизованите държави. Този процес, известен като Великото преселение на народите, води след себе си кардинална промяна в културния и етническия състав на населението в земите от Атлантическия океан до Тибет.
Въпреки натиска, пораженията и разоренията, двете империи оцеляват. След като преживява период на разцвет при управлението на император Юстиниан I, Римската империя започва постепенно да отслабва, подложена на постоянни вътрешни кризи и външни нашествия. В края на шестото столетие, империята се стабилизира временно при управлението на император Маврикий, но скоро след това е въвлечена във водовъртежа на нова война с Персия, което продължава над 20 години.
През 629 г., император Ираклий успява най-сетне да разгроми персите, да отстрани техния могъщ шах Хозрой II и да постигне траен мир с неговите наследници. Рим си връща Сирия, Палестина, Египет и Източна Анатолия, които персите са отнели. Опустошения Йерусалим е възстановен. В опит да стабилизира възстановените земи, Ираклий прокарва нова религиозна политика на сближаване на ортодоксалните християни и близкоизточните монофизити.
Това, оказва се, е лош ход, тъй като населението на Ориента отказва да приема наложената от Константинопол доктрина. В добавка, империята започва да събира големи данъци от местното население, с цел да плати за отминалата кървава война и за нужните реконструкции на крепости и окомплектоване на войски.
Докато Рим се бори да възкръсне след дългата война с Персия, сред пясъците на Арабия започват промени, които ще пренапишат човешката история. През 610 г. В град Мека един обикновен, неграмотен, но много честен търговец – Мухаммад, заявява че получава видения от Бог. Това, твърди той, не са послания от някое от десетките местни божества, а е слово от Единствения Бог – Аллах, който му повелява да разпространи светите слова и да поправи грешките на предходните пророци – еврейските и християнските.
Новата религия започва да се разпространява бързо из оживения търговски център Мека, а от там и в съседни селища, следвайки основните икономически пътища. През 622 г. меканците изгонват Мухаммад и последователите му от Мека. Пророкът се заселва в Медина, където цялото население приема новата вяра. В рамките на следващите седем години, мюсюлманите завладяват Мека и околните крайморски райони на Арабия, а през 63 г. Мухамад става господар на целия полуостров. След смъртта му през 632 г., Арабия минава под скиптъра на първия Наместник на Пророка (халиф) – Абу Бакр. В продължение на две години той воюва с разбунтувалите се след смъртта на Мухаммад арабски племена, за да възстанови създадената от мюсюлманите единна държава. Победата му бележи основаването на Арабския халифат, чийто следващ владетел през 634 г. става Умар.
След като Арабия е обединена, Умар изпраща мюсюлманските войски към съседните плодородни територии на север – Сирия и Месопотамия. Излезлите от пустинята бедуински войски сварват неподготвени местните римски и персийски управници и до 636 г. Палестина, Йордания и днешен Южен Ирак са подчинени от завоевателите. В опит да се справят с арабската заплаха, Персия и Рим се съюзяват и се уговарят за водене на съвместни действия срещу нашествениците. От изход ана това колосално противопоставяне ще зависи бъдещето на Средиземноморския свят.
През есента на 635 г. император Ираклий започва приготовления за мащабен поход в Палестина, с който да прогони арабските войски, да възстанови крепостите, които мюсюлманите са превзели и да им нанесе окончателно поражение, с което да ги неутрализира като заплаха. За целта василевсът започва да наема войски от всички краища на империята и дори отвъд нея. Според легендата, в армията, която се събира в Константинопол и се насочва към Сирия има контингенти славяни, планински племена от Балканите, степни конници и дори контингент франки.
Към тях се добавят войски от римските територии в Мала Азия и Гърция. Пристигайки в Сирия, към армията са мобилизирани и местни контингенти. Историците все още спорят за точната численост на римската армия през пролетта на 636 г., но вероятно става дума за около 40-50 000, разделени на пет отделни армии, поставени под командването на няколко стратези, определени от императора, който сам разполага основния си щаб в Антиохия.
Планът на римските войски е да подмамят арабите на север към Алепо и да разтеглят линиите им за комуникация така, че войските на халифата да се принудят да се разделят на части, които да бъдат разбити една по една от концентрираните римски сили. Същевременно, една от петте ромейски войски трябва да напредне на юг по крайбрежието на Средиземно море, да превземе Дамаск и да отреже пътя на арабите за отстъпление.
Ираклий се надява да избегне воденето на генерално сражение, в което на карта да бъде заложена съдбата на цялата кампания. Подобен ход би бил твърде отчаян и рискован и ромеите са го изпробвали само веднъж за последните 100 години, в миг на най-голяма нужда в борбата с персийците.
Арабската армия организира през първите месеци на 636 г. настъпление от Арабия към Палестина. Силите на халифата са разделени на няколко отряда, чиято цел е да покрият максимално широк фронт на настъпление и да опустошат и завладеят колкото се може повече от вражеската територия. Когато научават за числеността и разположението на римските войски, арабите свикват спешен военен съвет, председателстван от техния пълководец Абу Убайда ибн Джара. Той поема поста по настояване на Умар, но за всички в армията е ясно, че най-добрият войн сред тях е Халид ибн Ал Уалид – един от най-големите врагове на Мухамад, който в последствие приема исляма и се превръща в най-успешния от арабските генерали, спечелвайки си прякора „Меча на Исляма“.
Ибн Джара не е ревнив за слава и бърза да се довери на съветите на Уалид. Опитният генерал настоява, че да се води кампания на широк фронт срещу по-многоброен враг би било самоубийство. Вместо това, смята Халид, трябва да принудят ромеите да съберат войските си на едно място, при това изгодно за самите араби – по възможност пустинен, равнинен район, където тяхната конница ще има предимство.
За да постигнат тази цел, арабските войски, които са по-маневрени и с по-мобилен обоз, трябва да тръгнат на север, да подмамят римските армии след себе си и да ги посрещнат в долината на р. Ярмук, която контролира най-бързия път от Арабската пустиня за Сирия. Според Уалид, значителната по размер вражеска армия, събрана на едно място, ще бъде трудна за изхранване, което допълнително ще намали боеспособността й.
Кампанията се развива именно според плана на Ал Уалид. Арабските войски се разделят на части, които провокират римските армии да ги преследват. Използвайки по-голямата си мобилност, мюсюлманите увличат вражеските войнства все по-навътре в Сирия. Единственият недостатък на стратегията е, че ромеите успяват да превземат Дамаск, тъй като силите на халифата са недостатъчни, за да покрият и тази крепост.
Това поставя един силен римски контингент в тила на арабите и те са принудени да преосмислят позициите си. Към края на юли 636 г., арабската армия се изтегля от земите около Галилейското езеро и се позиционира северно от бреговете на р. Ярмук, поставяйки се в едно сравнително ограничено пространство между реката и едно стръмно и трудно проходимо дефиле, пазеща северния й (десен) фланг. Позицията е добра за отбрана, но стръмните хълмове, които заемат тила на арабите, правят отстъплението от там трудно, в случай че римските войски вземат надмощие.
Междувременно, четири от петте римски армии се концентрират срещу арабите. Начело на групировката застава арменския благородник Вахан, определен от Ираклий за стратег на собствените римски войски в многонационалната армия. Вахан разтегля силите си на фронт от 13 км в опит да излезе във фланг на арабите от север, но пресеченият терен проваля опита му за постигане на флангови обход още преди началото на сраженията.
Следвайки заповедите на Ираклий, Вахан започва преговори с ибн Джара, които траят до средата на август, без да дадат резултат. Междувременно, халифът Умар успява да изпрати един контингент от 6000 бойци в помощ на армията си в Сирия, с което общата й численост възлиза на около 25-30 000 души.
След поредица от неуспешни преговори и кратки стълкновения между разузнавателните предни отряди на двете войски, същинската битка започва на 15 август 636 г. Двете армии се строяват в четири големи пехотни формации, с кавалерията разположена в ударни звена зад пехотата, а стрелците поставени отпред, за да обсипят враговете със залпове в началния етап на сражението. Халид, който в навечерието на битката е назначен за действащ командир от ибн Джара, запазва най-елитната си конница като отделен, тактически резерв зад основната бойна линия.
Историците и до днес спорят колко дни продължава битката при Ярмук. Според най-масовата идея, сражението трае общо шест дни и напомня на битките от Илиада. Армиите излизат от лагерите си сутрин, сражават се цял ден, а вечерта се оттеглят, за да починат и съберат сили. Пред редиците излизат поборници – офицери от войските и благородници от множеството кланове и родове, които се бият в единоборства, преди целите бойни формации да се сблъскат в кърваво меле в центъра на полесражението.
През първите три дни от битката, Вахан изпраща войските си във флангови атаки срещу арабите, надявайки се численото превъзходство на римляните да им осигури надмощие. Арабите се сражават упорито, а според ислямските извори, в обоза, разположен зад армията, стояли техните жени. Когато мъжете се огъвали и започвали да отстъпват, жените излизали от лагера, заставали в редица и започвали да се подиграват на съпрузите си за малодушието и да им заявяват, че вечер под шатрите им няма място за страхливци.
По-вероятния отговор на това защо арабите не се пречупват, се корени в действията на Ал Уалид. Начело на своя елитен отряд, Халид връхлита винаги там, където боят е най-ожесточен. Арабският генерал се бие до тогава, докато ромеите не бъдат изтласкани, след което се връща на първоначалната си позиция, очаквайки друга гореща точка, към която трябва да се спусне.
На четвъртият ден от битката, Вахан хвърля всичките си резерви срещу десния арабски (северен) фланг и успява първоначално да изтласка противника назад към хълмовете и сигурната им гибел. За пореден път Халид е начело на вихрената атака, която преобръща хода на сражението. Този път обаче изморените римски войски започват да се огъват и да отстъпват безредно. Халид знае, че следващия сблъсък ще реши изхода на цялата кампания. Вахан също. На петия ден двете армии се строяват една срещу друга, но този път римляните не напускат позициите си, което показва, че изтощената армия на императора се отказва от тактическата инициатива.
На последният шести ден, Ал Уалид пренарежда войските си, групирайки конниците в една обща дивизия, която разполага на десния фланг и с която възнамерява окончателно да съкруши врага. След като двете армии се сблъскват в центъра и настава обичайното кърваво меле, арабската конница извършва флангова атака, пресрещната от противниковата кавалерия. В последвалия колосален, кавалерийски сблъсък, един от най-мащабните в Ранното Средновековие, арабските войски надделяват над ромеите, разбиват ги и обходят левия фланг на римските войски, започвайки да ги притискат едновременно от центъра и от крилото. Изтощени и обезверени, римските сили напускат панически бойното поле и бягат на север към Дамаск, изоставяйки лагера си.
Вместо да се отдадат на обичайния грабеж на противниковия лагер, арабите събират своята конница и погват отстъпващите ромейски войски, настигайки ги в близост до Дамаск. В последвалото клане по-голямата част от римската армия е избита, а Дамаск отваря врати пред победителите. Вахан, както и мнозина от ромейските пълководци и съюзници, намират смъртта си или по време на битката при Ярмук, или в последвалото преследване.
В резултат от поражението, силата на Римската империя е окончателно прекършена. Настроено срещу Рим поради лошите данъци и религиозната политика на Ираклий, местното население на Ориента доброволно се предава на арабите, които премахват дискриминацията към монофизитите и намаляват драстично дължимите данъци, особено за онези, които приемат Исляма. В рамките на само три години, арабските войски завладяват целия Близък Изток.
Персия, която така и не успява да събере войски, за да помогне на Ираклий през лятото, е напълно разгромена през ноември на същата 636 г. в битката при Кадисия, чийто ефект е сходен на последиците от Ярмук. Персийската империя е окончателно завладяна от арабите през 652 г., а по същото време от римските владения в Близкия Изток остава само Анатолия, защитена от ромеите с последни сили и сериозна военна реорганизация. От Ярмук на сетне, Изтокът ще принадлежи на Исляма.
