Великите битки, променили историята: Поатие (732 г.)
Военната история е изтъкана от много епоси и легенди. Могъщи пълководци, величави армии, страховити империи и достойни бранители на отчаяни каузи. В тези легендарни епизоди от историята човешката трагедия, героизъм и саможертва се преплитат по уникален начин, който разкрива цялата пъстрота на нашата душевност. Наяве излизат героите, страхливците, достойните и недостойните.
Всяка битка е откровение. Всяка война е изпитание. Ала дори и сред пелената от кръв, чест и стомана, има имена на полесражения, които и до ден днешен грабват умовете на поколенията. Всяка битка е величава по свой начин, но сред куршумите, стрелите и остриетата на хиляди стълкновения изпъкват такива, които променят съдбата на народи, региони и континенти.
В края на VII и началото на VIII век, Европа е изправена пред реалната заплаха да бъде пометена от непрекъснато разрастващата се Арабска империя. Между 634 и 717 г., арабските войски са в непрекъснато настъпление, завладявайки територии от Афганистан до Атлантическия океан. Нито една крепост не успява да им се опре, нито един народ не успява да окаже ефективна съпротива. Могъщата Римска империя губи 2/3 от владенията си за по-малко от 10 години.
За същото време Персийската империя е на практика унищожена и анексирана от арабите. Арабските войски разгромяват Хазарския хаганат, подчиняват берберите в Северна Африка, а през 711 г. прекосяват Гибралтар и само за седем години завладяват 90% от Пиренейския полуостров. Същевременно, арабите успяват да изградят могъщ средиземноморски флот буквално от нулата, в резултат от което обсаждат Константинопол между 674 и 678 г. и да оплячкосат повечето крайбрежия в Мала Азия, Гърция и Италия.
Към 717 г. идва време на втората вълна от завоевания, чиято задача е да покори подстъпите към Европа и да позволи на арабските войски да нахлуят в Южна Франция, Италия и на Балканите. Целта е очевидна – Средиземно море да бъде превърнато във вътрешно езеро, а Арабската империя да покори християнските земи, ликвидирайки своя основен духовен опонент – Христовото учение.
През 718 г. арабските войски са спрени от иберийските християни в битката при Ковадонга. По същото време, арабския принц Маслама абд ал Малик е надвит от римляните и българите при Константинопол, с което опита на арабите да нахлуят на Балканите пропада. Три години по-късно, в битката при Тулуза херцог Одо Велики спасява Аквитания от окупация и временно спира арабските нашествия на север от Пиренеите. Въпреки това, що се отнася до Западна Европа, нито едно от изброените сражения не носи толкова голяма тежест за развитието на европейската цивилизация, колкото битката между франки и араби, разиграла се през есента на 732 г. край Поатие.
Победата на Одо Велики при Тулуза несъмнено отслабва арабския натиск към днешните френски земи, но в никакъв случай не го прекратява. Арабските сили успяват да завладеят областта Септимания (френското крайбрежие на Средиземно море западно от р. Рона – б.а.), с което създават удобен плацдарм за нашествия както във вътрешността на т. нар. Галия, така и по на изток, към Прованс и земите на тогавашна Бургундия. Без Пиренеите, които да служат като естествена бариера пред походите на мюсюлманите, френските земи остават отворени за вражеско нашествие. За това спомагат и големите речни равнини, които предлагат удобен терен за развръщане на конниците на халифата.
От политическа гледна точка положението в днешните френски земи съвсем не е розово за християните. Могъщото някога кралство на Меровингите се е разпаднало още в средата на VII век на няколко враждуващи държави, управлявани от различните клонове на древната династия. Освен трите франкски кралства – Нейстрия, Австразия и Бургундия, най-богатите франкски земи се отделят в самостоятелно херцогство Аквитания, чийто владетел по това време е вече споменатият Одо Велики. Политическото разделение не е единственият проблем за франките.
Самата власт в държавите им е силно фрагментирана поради значителната самостоятелност и привилегии на аристокрацията и липсата на централизация. Кралете са слаби, често само марионетки на своите елити. Този статус е легализиран и с въвеждането на една особена титла, равносилна на първи министър на кралството – майордом. Майордомите на франките са наследници на дворцовите икономи, които управлявали дворците на владетелите през VI-VII век. С отслабване на кралската власт, върху икономите паднала задачата да стопанисват не само кралските резиденции, но и кралските имоти като цяло.
С оглед на факта, че тогава самата държава се разглежда като кралско имущество (патримониум), майордомът де факто отговаря за стопанисването на самото кралство. В началото на VIII век, Пепин от Хеирстал успява да обедини трите франкски кралства в едно и да поеме поста на майордом на цялата държава. След смъртта му през 715 г., в страната избухва кървава гражданска война, която продължава до 718 г., когато вторият син на Пепин – Карл Мартел (Чука – б.а.) успява да надви всичките си опоненти и възстановява частичното единство на франкската държава.
Победата на Одо Велики над арабите дава ценно време на Карл Мартел да консолидира властта си във франкските земи и да се подготви за завръщането на умаядските войски. Оказва се, че приготовленията му не са били напразни.
През 732 г. управителят на арабската провинция Андалус (дн. Испания и Португалия – б.а.) – Абд ар Рахман, организира мащабна инвазия на западните франкски земи с цел ликвидиране на Аквитанското херцогство и подчиняване на богатите му територии. Арабските войски преминават Пиренеите, навлизат в долината на р. Гарона и нанасят две последователни поражения на аквитанските войски по поречието на Гарона и край пристанището Бордо, след което потеглят на север, с цел достигане на крайните предели на Аквитания.
Одо, чийто войски са пометени, се обръща към майордома на франките Карл Марте за помощ, като му обещава да му се врече във вярност и покорство, признавайки върховенството на франкските крале над Аквитания. Подобна кардинална отстъпка идва да покаже колко тежко е положението на Одо в онзи момент. Карл Мартел приема и събира войските си, потегляйки на югозапад, за да пресрещне арабската армия, която напредва към границите на стара Нейстрия.
Натоварени с плячка и роби, арабските войски достигат покрайнините на град Тур – едно от най-богатите селища в днешните северозападни, френски земи. Абд ар Рахман разполага с около 25 000 войници, без да се броят лагерните следовници, обоза и другите цивилни, които следват войската. Самоуверени в победата си над аквитанците, арабските сили не извършват адекватно разузнаване напред и са хванати напълно неподготвени от франкската армия, която успява да се промъкне напред, използвайки второстепенни пътища и прикривайки се благодарение на пресечения терен.
Карл Мартел успява да позиционира войските си удобно на един хълмист рид, който пресича пътя за Тур и чийто флангове са покрити с гъсти гори, които биха попречили на арабите да разгърнат своята конница. Самата франкска армия се състои почти изцяло от пехота. За разлика от други подобни формации обаче, Карл Мартел разчита на войска от ветерани, която има повече от десет години опит зад гърба си. Постоянните военни походи на франките през 720-те години, създават един набор от опитни ветерани, за които Карл не щади пари и ресурси.
Добре екипирани, мотивирани и обучени, франкските пехотинци са вероятно най-добрите пешаци в целия европейски запад, сравними по опит и качества единствено с римските столични войски – опсикиите. Според най-реалистичните оценки, Карл разполага с около 20 000 войници – огромна за онова време армия, с която само Римската империя и арабите могат да си съперничат по брой.
Арабските авангардни сили се опитват да разузнават чрез бой бройката и намерението на противниците си от 3 до 9 октомври 732 г. С напредването на есента и приближаването на зимата, мюсюлманите имат ограничено време, в което могат да атакуват Тур и след това да се завърнат победоносно на юг. Именно движен от необходимостта за бърза победа, Абд ар Рахман се опитва да открие пролука във вражеската отбрана.
Според съвременните на битката извори, арабите до този момент не знаят почти нищо за франките и нямат ясна идея за качествата и способностите на своите врагове. Недоброто познаване на терена и противника, водят до несигурност у ар Рахман. Въпреки това репутацията му е заложена на карта, а след лесната победа над аквитанците, арабският командир не вярва че друга армия в тази част на света може да му се опре.
Карл Мартел, описван от тогавашните извори като „необичайно вещ във войната“, използва всички възможни предимства на своята позиция, за да подсили отбранителния потенциал на войските си. Същевременно, майордомът забранява на мъжете си да атакуват или преследват опонентите си и запазва силно дефанзивна позиция, надявайки се да изтощи враговете си и да реши кампанията с контраатака. Карл е следил внимателно развитието на арабската инвазия и знае, че конницата на враговете е опасен враг, срещу който франкските пехотинци трябва да действат предпазливо и да избягват среща на открит, равен терен.
На 10 октомври, решен да не губи повече време, Абд ар Рахман изпраща войските си в атака. Арабската конница атакува християните през целия ден. На няколко път франкските редици се огъват, а в сюблимния момент е постигнат и пробив. Въпреки това Мартел води лично войските си и ги мобилизира до крайният им предел.
В разгара на битката Абд ар Рахман е пронизан в гърдите от франкско копие и загива. Смъртта му обаче не пречупва духа на мюсюлманите, които продължават да се сражават упорито. Съдейки по свидетелствата на хрониките, ходът на сражението се изменя, когато някакво франкско подразделение застрашава арабския фланг и атакува лагера на умаядската армия. Уплашени за плячката си, арабите прекратяват сражението и се изтеглят в своя стан.
През нощта по време на военен съвет е взето решение арабските войски да се изтеглят на юг, за да съхранят силите си и натрупаното имане. Лагерът е изоставен с разпънати палатки, за да се заблуди врага, а под прикритието на нощния мрак, умаядските войски потеглят обратно на юг към своите позиции в Септимания. На следващото утро франките откриват опразнения арабски лагер и заслужено празнуват постигнатата победа
Успехът на Карл Мартел при Поатие се оказва от огромно значение за развитието на Европа. От една страна, загуба на франките би означавала гибел на единствената армия, способна да спре арабското нашествие. Една победа на Рахман, щеше да означава гибел за Тур и възможно нашествие на мюсюлманите в централните франкски земи.
Смъртта на Мартел би довела до нова борба за трона му, в резултат от която Франкската държава лесно можеше да последва съдбата на Вестготското кралство в Иберия. Това, от своя страна, би означавало рухване на християнската кауза в Западна Европа и превръщане на Италия в следващата цел на арабите.
Вместо това, победата на Карл Мартел ознаменува издигането му като неоспорим водач на франките и циментира властта на цялата му династия – Каролингите за следващите 100 години. Благодарение на тази победа, Франкската държава се утвърждава като основен носител на политическата власт и християнската духовна традиция в Запада. Нейните институции и обществен ред ще се превърнат във фундамент на европейското общество, задавайки модела за неговото функциониране през следващите близо 1000 години.
Именно на Франкската държава днес своите политически традиции дължат Франция, Германия, Италия, Белгия, Холандия, Люксембург и Швейцария, а индиректно и Испания, Португалия, Чехия, Словакия, Полша и Унгария. Франкската традиция, пренесена от норманите, води до изграждане на политическия ред и в Англия, а от там и в Шотландия и Ирландия. С други думи, победата на Карл Мартел не просто спасява тогавашна Европа от арабската инвазия, а предрешава съдбата на Европа, а от там и на света, до ден днешен.
