Кой лепна прякора „татари“ на българите и колко точно неудобна е България на света

Отдавна сме слушали легендата за татарите и често именно българите се описват от някои наши съседки за татари. Тази прекрасна легенда продължава да се носи като обида и често да се използва по най-различни теми, но в такива моменти е много приятно да бъдем татарското племе, което между другото изпреварва Ренесанса и Леонардо с неговата тайна вечеря.

Препоръчваме на всички читатели да отделят време, за да посетят Боянската църква, където същата сцена от Библията е рисувана около 200 години по-рано от този период, който италианците си преписват.

Нека обаче се фокусираме върху татарското потекло и толкова желаното търсене на истината. Ще се опитаме да дадем и отговор на този въпрос, макар и това да е изгубена кауза, просто е удобно на всеки един човек, който не познава историята, да започне да хвърля камъни и да обяснява какъв е произходът на българина.

Свикнали сме и даже го приемаме като приятна закачка, защото със сигурност е трудно на мнозина да откриват, че историята им няма и век от съществуването си. С това приятелско намигане, нека обърнем внимание на някои основни исторически факти, които биха дали малко светлина по темата.

Днешните историци многократно повтарят, че българите не са създали своята държава през 681 г., а следите им могат да се открият много по-рано в редица други точки на Европа и Евразия. Според някои източници, за да говорим за уникалност и да имаме претенции, трябва да се върнем много назад в историята, а именно към Идел – смятана за първата и най-стара държава в света – забележете, не говорим за Европа.

Ако сме татарското племе, което пристигнало на балканите, за да направи своя държава, защо тогава можем да открием исторически данни от руски, китайски, римски, старогръцки, византийски, арменски и арабски източници? След освобождението ще открием, че получаваме не само нова история, пренаписана удобно от руската школа, но и често откриваме фалшификати и факти, които нямат особена достоверност за възникването на България.

Не са малко родните историци, които посочват стабилно изопачаване на факти, за да може неудобната история просто да се забрави. Един много неприятен документ за световните историци е „Историята на Джагфар“. Не очаквайте, че неговите записки и данни могат да бъдат смятани за официален исторически факт, просто няма как да се случи, а и ако очакваме истината да се появи на бял свят, то в следващите няколко века най-вероятно винаги ще удряме на камък.

Все пак не трябва да забравяме, че именно руското мнение по темата не може да бъде игнорирано, особено след като говорим за страна, която има повече болки за историята и по-малко за модерна канализация – все пак 30 милиона руснаци все още използват външна тоалетна, но това е друга тема.

Дори и днес се пазят много интересни документи и архиви в историята на Република Татарстан, която обаче предпочита да мълчи и да не се включва в научните спорове, защото все още продължава да се фалшифицира и премисля така, че да бъде удобна, спазвайки всички посоки на мракобесие и измама на някогашния тоталитарен режим.

Ако информацията, колкото и да е останала, бъде запазена и разгледана, може да забравите за 681 г. и да потърсите истината в една съвсем друга посока. Все пак никой не задава въпроси за оцелелите българи в Волжска България, както и не чете някои интересни летописи, запазени именно там.

„След монголо-татарското нашествие на чингизидите обществено-религиозните отношения в новоочерталите се предели на Волжска България се променили. Под натиска на волжските българи при хаканите Берке (1256-1266 г.) и Узбекр (1312-1342 г.), Къйпчак – Българ (казахските степи)) станали ислямска държава. По съвета на Биркаите, Лаиш се отказал да си възвърне изгубените унджайски (северозападни територии на бившия СССР и Финландия) земи, но в замяна получил разрешението от Менгу-Тимер да възстанови вземането от Балъйн (Североизточна Русия) на „джирския данък“ (наем от Ростовските територии).

След смъртта на Менгу-Тимер (1266-1282 г.) много балъйнски губернатори са спрели да плащат този данък. Но още с идването на власт на хакан Тохта (1291-1312 г.), по негова заповед кук-урдайските българи помогнали на казанските българи през 1293 г. да вземат от Балъйн със сила неизплатените на Менгу-Българ (Волжска България) пари. По руските източници тази война е наречена „Дюденева рат“, а значителна част от взетите със сила пари била употребена за построяването в Улуг-Българ (Велика Болгар) на великолепни дворци, мавзолеи, бани.“

През 1391 г. и 1395-1396 г. върху Къйпчак-Българ се стоварили огромните пълчища на средноазиатските монголи на Аксак-Тимер (Тамерлан). Неговото нашествие е назовано от българите „татарско“. Дом Надан забелязали Аксак-Тимер, когато той, подобно на Джумран (Юмран, Чингизхан), бил още разбойник. Те му финансирали неговото издигане на власт в Самарканд и го насочили към пълното унищожение на Кипчак-Българския ханлъйк и неговото население. Войските на Аксак-Тимер изклали около 3 милиона българи, унищожили 120 града и 5 хиляди български села, с което доставили удовоствие на Наданите.

След Тамерлановите погроми Къйпчак-Българ взел да запада, а в новата пусто започнали да господстват номадите. Същевременно за престола на Ак-Йортъй (Бялата, Източна орда, Западната част на Къйпчак-Българ) в Сарай започнали кръвопролитни медуособици на българските джучиди. Техния разгар през 1437 г. хакан Улуг-Мохаммед, приемен син на Джелалетдин (синът на Тохтамъйш), рписъединил към Менгу-Българ своята част от Къпчак-Българ от Самара до Дон. От 1437 г. това царство получило названието си Казанско-Българско царство, а съперниците на Улуг-Мохаммед се отказали да го нападат. Начело на новото царство застанали потомците на Габдулла Челбир – Ашрафидите и те въвели титула „Цар на българите“ и „Сеид-емир“.

Казанско-българското царство, чийто основател се смята Ашрафида Ябъйк-Мохаммед (1437-1468 г.), започнало бързо да се укрепва, поради което Биркаите престанли да финансират бищеите помежду си кипчак-български хакани, а започнали всячески да подпомагат северните и казанските българи. До гибелта на хакана на Къйпчак-Българ Ахмад, Казанско-Българското царство се считало за васал на Къйпчак-Българ и му плащало данък.“

Интересни наименования за Българско царство на днешната територия на Русия, за което можем да бъдем сигурни, че нито някога ще се заговори, нито някога ще открием каквито и да било следи. Историята се унищожава, за да няма никакви противоречия.

Интересен факт е, че когато се самопровъзгласява „Велико княжество Московия“, то не е признато от нито едно българско такова. Българските царе отказвали дори да кореспондират с управниците на тази нова територия. Вестоносци били казанските губернатори, които както сибирските и астраханските, подчинили се на казанско-българските царе, имали право да се титулуват за „царе“ на своите губернии. Точно тази традиция е поставена от Волжска България (1013-1236 г.).

Опитите на Московските войски да вземат Казан, се оказва много неуспешен. При пробива на Ширданския укрепен район, загубите възлизат на една четвърт до една трета от бойния персонал. Защитникът Ширдан никога не поискал нищо от Българските държави в региона. Със свои собствени средства издържа 30 форта и 15 хиляди армия. Подобна инвестиция би могла да го инвестира, но след като пази  западния район на царството, същият скоро започнал да получава финансиране за отбраната му.

През 1551 г. Аладжа (Иван IV Грозни), след като събрал всички свои войски от близо  500 000 души, нападнал Казан и накрая го превзел. След падането на Казан, Казанско-Българското  царство вече остава на картата като Българско царство или Самарска България с център около река Самара. Самарска България оцелява до 1735 г. след нападение на руски войски и воденето на война  в продължение на около 5 години.

200 хиляди самарски българи бягат в горите на Башкорт, а повече от 700 хиляди се заселват в степите на Кангил (днешен Западен Казахстан). През 1740 г. последният български цар Карасакал е изтласкан отвъд река Джаик в Урал. Самарска България приключва своето съществуване. Според архивите, онези хиляди, които се крият в Урал и Сибир са били планувани да се покръстят от Елизавета Петровна. По този начин може да се ликвидират и старите стопани на територията.

Волжските българи по това време там са мюсюлмани и отказали една свирепа съпротива на  руската идея за покръстване. Преследванията продължават доста дълго време и не са малко жертвите, които са дадени в опит да се запази идентичността – елемент, който руснаците използват във всеки един удобен момент. Екатерина II позволила на българските мюсюлмани да изповядват свободно исляма и да използват национална автономия.

По време на нейното управление именно български мюфтия е управлявал духовните дела на българите от Крим до Китай. Нещо по-интересно е, че докато Екатерина II управлява, българите са много по-свободни от руските крепостни селяни и почти нямали съприкосновени с руското население. При управлението на Александър II отново се дава старт на партията Български Божии войни.

Това отново не се харесва на властта, но нещо по-интересно е, че руската тайна полиция носи един специален прякор – „татаристи“. Известни още като „кръвопийци“. Въпросните трябва да се внедряват в посочената партия. Именно по тази причина през 1884 г. същите кадри нападат Българския културен център в Казан. През 1881 г. Александър II е убит от атентат и неговият син Александър III известен като яростен българофоб.

Интересно е, че се смята и за късен „славянофил“ – ранните са известни с това, че смятат всички славяни за българи, докато късните вече сменят палачинката и твърдят, че само руснаците са годни за тази идея. Реакцията не закъснява и скоро Българската Духовна академия в Казан е унищожена, като в нея загиват и всички български ръкописи. Разбира се, след това царският режим пада, като новите комунисти не хранели особено топли чувства. Волжско-Камския край започва да получава ново име за местното население българи – „татари“.

Това е новото нареждане от Троцки и компания, които смятали, че откритите там хора не са достойни да бъдат самостоятелни, а още по-лошо да се смятат за по-специални. Интересно е, че живущите там фински племена продължават да наричат местното население със старото име – българи. По това време волжските българи са смятали това наименование за обида. Въпреки всички интересни опорки и недоволства, на 7 януари 1918 г.

Сардар Ваисов провъзгласява в Казан Българска Народна Република. Същата живее до 20 януари 1923 г. Самият основател ще бъде ликвидиран по-късно от агентите на Троцки. През 1923 г. съдбата му е последвана и от Газизан Ваисов, който е изпратен в Гулаг до 1957 г. Именно Лев Троцки ще заличи българската следа в Казан и ще обяви новата територия за Татарска АССР или Република Татарстан.

Всички българи там получават своя обиден прякор „татари“. През 1920 г. избухва така нареченото Вилочното въстание против появата в български земи „Адовата Република. За 2 месеца Троцки успява да сложи край, като избива повече от 40 хиляди българи. На 25 юли същата година в Казан се забранява идентичността „българин“ и за тях официалното наименование е „татари“ (адски хора, безбожници или мръсници).

За да е сигурно, че успехът ще е пълен, Троцки забранява продажбата на хляб на българи и така през 1921 г. около 1.5 милиона българи намират смъртта си. През следващите десет години оцелелите ще бъдат изпратени в затвори и също ще бъдат избивани. Общият брой на избитите българи по това време е около 1.5 милиона души. От всички специални реформи, засягащи близо 15 милиона българско население, оцеляват едва 7 милиона.

През 1939 г. същите „добродушни“ хора решават да заличават гробове на българи, да изгарят книги, летописи и всякаква друга следа, че някога там е съществувала нация, носеща името България. Според различни източници Велики Булгар (основан около 13 500 г. пр. н.е.) е бил премазан и унищожен с булдозери, за да може никога да не съществува, като всички древни артефакти са прибрани и никога няма да видят бял свят. Казан, основан някога от Биш-Балта през 376 г. вече няма и следа от българи. Един куриозен случай е, че някога Волтер написал на Екатерина II на 25 май 1771 г.:

„Атила е бил родом от Казан (Ашла).“

Ако Атила, роден през 394 г. е от Казан, то самият град очевидно е съществувал. Ако попитате руските инвалидни историци кога точно е създаден Казан, то те ще бъдат категорични, че официалната година е 1005 г. Почти познаха, но пропускат няколко хилядолетия, за които дори имат доказателства.

Каква е съдбата им по-натам? Както можем да се досетим, СССР и Сталин на чело, започнали да наричат всеки един мюсюлманин – татар. Истината е, че дори не обръщали внимание дали се говори за български мюсюлмани или за други по народност. По време на Втората Световна война около 7 милиона съветски войници попадат в плен на немската армия. Сред тях е и Ибрагим Нигматулин.

Той и още около 600 хиляди съветски българи. Много от тях, хранейки топли чувства срещу болшевиките с топли спомени към Троцки и Ленин, решили да поемат охраната на тилови обекти на немската армия. По това време въпросните батальони носят и името,  което винаги са имали – български. Сделката била, че няма да се изпращат за борба срещу партизани, но скоро германците забравили за този факт. Точно по тази причина, когато българите били пуснати да се сражават, веднага преминали на страната на французи и съветски партизани.

Нито един български военнопленник никога не е вдигнал оръжие срещу съветски войник или друг противник на Германия, точно обратното. През 1944 г. Червената армия освобождава Крим и започва изселването на кримски турци, като познайте с коя дума се наричали дори те. Волжските българи там също трябвало да бъдат изселени или избити.

По тази причина на една среща Лаврентий Берия, Жданов и Сталин се срещат, за да коментират ситуацията и да помислят как е редно да процедират. Разбира се, Лаврентий, като един от най-дълбоките поклонници на властта, също така известен педофил в Кремъл, побързал да нарече волжските татари – изменници и предатели. Именно тогава Жданов заявява, че всички са служили в българските батальони.

Причината Жданов да говори пред Лаврентий е и факта, че същият винаги е разполагал със свое самосиндикално разузнаване, което изпреварва значително официалното. Практически на тази среща Сталин решава, че нямат решение и трябва да разискват в бъдеще какво да правят, но не и да разселват толкова черните български батальони.

Ако се чудите защо Жданов се е застъпил толкова за черните татари, то отговорът се крие в миналото. През гражданската война именно българин спасява живота на Жданов, като през 1944 г. той връща жеста и не забравя, че диша своя въздух благодарение на тях.