Истинският характер на Римската армия и няколко любопитни факта за нея
Днес римската армия се помни като най-мощната бойна машина, която древният свят е виждал. И то напълно основателно. Но са й нужни векове, за да прерасне в свирепата сила, която провокира страх в народите по периферията на империя.
В най-ранните си дни армията на Рим се набира при нужда от гражданите въз основа на имуществените им възможности. На върха са мъже, които могат да осигурят кон, и стигаме до обикновените войници или легионери, които могат да позволят само меч. Чак след първите две пунически войни в Рим срещу Картаген през 3 век пр. н. е., римската армия се развива във военния гигант, доминиращ древния свят.
С нарастването на силата на армията броят на мъжете, които служат в нея, се увеличава. В републиката броят варира според изискванията. Те бяха предимно десетки хиляди до Късната република (около 104 – 31 г. пр. н. е.), когато генералите на Рим, събрали огромни сили, воюват, следвайки своите политически амбиции. При императорите (27 г. пр. н. е. – 337 г. сл. н. е.) вероятно армията нараства от около 250 000 на 450 000 души, от предимно граждански легионери в легиони от по 5000 и провинциални помощници в приблизително равен брой.
Но римската армия се ползва за много повече от война. Тя е почти единственото средство, чрез което римската държава управлява своята собственост. Войниците издигат крепости, изграждат акведукти, действат като телохранители, наглеждат цивилните, управляват кариери и затвори и събират данъци. Някои умират от болести, вражески действия или инциденти. Други преживяват военната си дейност и стават ветерани, или се пенсионират, за да станат част от цивилния живот.
И въпреки многото си роли в римското общество, армията още повече се помни най-добре с военната си сила. И така, как една сила може да бъде толкова успешна? Тя не е имунизиран срещу поражение – никак даже. Но римляните имат изключителната способност да се справят с несгодите. Възстановяване след ужасите при езерото Тразимене (217 г. пр. н. е.) и Кане (216 г. пр. н. е.) по времето на Втората пуническа война (когато римляните са победени два пъти от картагенския генерал Ханибал, който по това време прави каквото си иска в Италия) е повратна точка.
Римската армия се основава на организация и гъвкавост като така винаги се приспособява към обстоятелствата. Нейните войници също така са изключително добре екипирани, най-вече с Gladius Hispaniensis, „испанският меч“. Това е едно порочно оръжие, което отразява суровата реалност на жестоките битки лице в лице. Но в императорската епоха войниците твърде често свалят един император след друг в търсене на все по-големи подаръци и увеличение на заплатите, дестабилизирайки империята.
Gladius Hispaniensis
Историите за армията издържат дълго след смъртта на последните й войници – главно защото римляните оставят толкова много информация за нея. Историци като Ливий, Йосиф Флавий и Тацит обичат военната история и ни предоставят огромно количество подробности за нейните кампании и битки. А самите войници също са по-грамотни от населението и по-често остават сми записи за живота си, било то в надгробни камъни, религиозни дарения или писма. Това оставя огромен архив, който няма паралел от друга древна или средновековна армия. Ето няколко интересни факта за нея.
1. Някои войници приемат нови римски имена
През 2 век сл. н. е. млад египтянин, наречен Апион, изпълнява строгите критерии за допускане в редиците на римската армия – той е бил на възраст между 17 и 46 години, роден като свободен човек и е преминава строг медицински преглед – и се е присъединил към флота. След това предприема опасно пътуване от селото си в Египет до Италия, като кораба му за малко да потъне по пътя. За щастие Апион благополучно стига до базата на римския флот в Мизенум от северната страна на Неаполския залив, където се присъединява към кораб, наречен Атеноника, и незабавно пише вкъщи на баща си.
Писмото му е на гръцки, всекидневният език в Източната Римска империя, и гласи „Благодаря на лорд Серапис, че когато бях в опасност в морето, той веднага ме спаси“. Той също се зарадва при пристигането си, че „получава от Цезар три златни монети за пътни разходи“. Това е значителна сума пари, еквивалентна на около половин година заплащане за член на флота. Апион има какво друго да каже на баща си Епимах: „Казвам се Антоний Максим“ – това е чисто новото му римско име. Въпреки че не всеки войник приема римски псевдоним, някои го правят – и това е обичайна практика във флота на Апион. Новото му име е типично римско, а за Апион е въпрос на гордост.
2. Има съперничество за най-добрите места в армията
По време на галската кампания на Юлий Цезар (в съвременна Франция), два центуриона (командири на около 80 души всеки), наречени Тит Пулон и Луций Ворен, печелят нестихваща слава в разгара на ожесточена битка. Цезар е толкова впечатлен, че дори разказва историята им.
Двамата са горчиви съперници за най-добрите места. Един ден през 54 г. пр. н. е. легионът е атакуван от племето Нервии (войнствен народ, живял в северната част на Галия). Пуло провокира Ворен, обвинявайки го, че чака по-добра възможност да докаже храбростта си. След това Пуло се гмурва в битката, не оставяйки на Ворен друга алтернатива, освен да го последва, в случай че не се смята за страхливец.
Пуло хвърля копието си и удря един от нервиите. Но други нервии хвърлят своите копията по Пуло, който няма шанс да избяга. Едното копие се забива в щита му, а друго – в пояса. Ворен се хвърля да помогне, отклонявайки вниманието на племето към него, защото те смятат, че Пуло вече е мъртъв. Ворен убива един и изгонва останалите, а по време на мелето Пуло успява да се измъкне и да доведе подкрепление. Те бягат обратно зад римската отбрана, щастливи, че все още са живи.
Цезар казва: „Невъзможно беше да се реши кой трябва да се счита за по-добрият мъж по храброст.“
