Арихион от Фигалия, който спечели олимпийско отличие мъртъв

Олимпиадите от древността са обсипани с впечатляващи истории за атлетизъм и героизъм, като например тази за Меланкомас от Кария – боксьор, спечелил няколко олимпийски отличия, за когото се твърди, че не прави нищо друго, освен да бяга от ударите на опонента си, докато той не се умори и не се откаже. Може би най-причудливата олимпийска история от всички обаче е тази на Арихион от Фигалия, който веднъж печели олимпийския венец, въпреки че, когато побеждава противника си, е мъртъв.

Двама атлети в панкратионска схватка

Арихион е бил практикуващ панкратион – древен и доста брутален спорт, който може да се разглежда като предшественик на съвременните смесени бойни изкуства, тъй като включва и смесва елементи от два стила бой: главно бокс и борба, като и двете са сами по себе си древни олимпийски събития.

Що се отнася до името на спорта, то произлиза от древногръцките думи „пан“ и „кратос“, които се превеждат съответно „всички“ и „сила“, което означава, че думата „панкратион“ може грубо да се преведе като „този, който има всичката сила“. По-буквално може да се преведе и като „всички със сила“ като се илюстрира фактът, че човек се нуждае от всичките си сили, за да спечели битка по панкратион.

Съгласно правилата на спорта, единственото нещо, освен хапането, което е изрично забранено по време на битка, е бъркането в очите на противника и удрянето в слабините (освен в Спарта, където всичко е позволено, което може би е причината на спартанците до голяма степен да се забранява да се състезават на турнирите по панкратион на Олимпиадата). Но извън това, всеки друг вид удар, ритник и хват е позволен, включително и умишлено чупене на пръстите на противника – техника, предпочитана от Панкратиаст Леонит от Месена, който постига впечатляващ брой победи, използвайки именно това като своя основна тактика.

Херкулес

Според една древна легенда, панкратионът е измислен от Херкулес по време на митичната му битка с Немейския лъв, което обяснява защо толкова много произведения на изкуството изобразяват полубога да държи гигантския звяр за главата в характерен хват. Други легенди приписват създаването на спорта на героя Тезей, за когото се твърди, че го е използвал, за да победи минотавъра.

Историците все още не са на единодушно мнение за произхода на спорта. Знаем обаче, че за първи път той е въведен на Олимпиадата през 648 г. пр. н. е., след което бързо се превръща в най-популярния спорт на древните игри.

Отвъд, разбира се, положителния аспект на това двама души да се спукват от бой като забавление за цялото семейство, популярността на панкратиона при древните хора над други подобни спортове до голяма степен се приписва на това, че въпросните хора вярват, че той представлява „върховното изпитание за силата и техниката“. Това го разграничава от бокса и борбата през тази епоха, които имат тенденция да бъдат печелени просто от физически най-големия участник, а уменията остават второстепенен фактор, освен ако двамата мъже не са малко или много в една и съща категория като размер.

Тази тенденция е най-добре описана от бореца, известен като Милон Кротонски, който успява да доминира в борбата в древния свят в продължение на две десетилетия, защото е прекалено голям, за да успее някой от неговите противници да го пребори. Тъй като основната цел на древната борба е да събориш противника си над три пъти, никой от хората, изправили се срещу Милон, не можа да отбележи дори точка срещу него. Що се отнася до него, той просто сграбчва врага си като мечка и го удря силно в земята. Милон в крайна сметка е победен от млад борец, наречен Тимаситей, който не направи нищо друго, освен да бяга в кръг далеч от него, докато според разказите Милон припада от изтощение.

По същия начин, боксовите мачове стандартно се печелят от човекът, който удари най-силно, а двамата боксьори дори биха могли, ако искат, дори да се разберат да уредят мача, като си разменят удари без да се пазят, докато единия от тях не може да понесе повече. Изключение от това е Меланкомас, който съсредоточава усилията си върху отбраната, а не върху побоя.

За разлика от това, при панкратионът, поради факта, че практически всяка техника е позволена и единственото условие за загуба е „да се предадеш“, този спорт има тенденция да представя по-вълнуващи (да се разбира: с повече насилие) мачове, които по-често завършват с вълнуващ драматизъм и невероятни обрати.

Но нека да се върнем към Арихион от Фигалия, защото неговата история наистина е нещо невероятно. Вече двукратен победител в панкратиона, Арихион се явява за трета титла на игрите през 564 г. пр. н. е., на които влиза като твърд фаворит. Въпреки това, по време на финалния му двубой, опонентът му го хваща в ключ за врата, от който не изглежда, че ще се измъкне.

Какво се случи по-нататък, зависи до голяма степен от кой това с източник се консултирате, но общо взето историята, както я очертава от гръцкия софист Филострат, е следната:

Съответно, противникът на Арихион, след като вече го бе хванал в клинч през кръста, помисли да го убие; вече беше притиснал предмишницата си около гърлото му, за да прекъсне дишането, докато, притискайки слабините му и навивайки краката си около колената на противника, той надмогна съпротивата на Арихион и започна да го души, докато бавният сън на смъртта, по този начин предизвикан, не започна да пълзи над сетивата му. Но когато отпусна напрежението в крака си, той не успя да прозре планът на Арихион, който ритна назад с ходилото на десния си крак и той вече не може да устои, и тръгна да пада, хвърляйки тежестта си надолу вляво, заради тягата извади глезена си от ставата.

Независимо какви са точните подробности, ударът кара противника му да се срине в агония и да се предаде. Когато обаче официалните лица на състезанието отиват да помогнат на Арихион и да го поздравят за победата, те с изненада откриват, че той е мъртъв, защото врата му е счупен. Смята се, че усуква врата си лошо, докато нанася ритника, като така кара противника си по невнимание да завърти главата му твърде много, когато се отдръпва в следствие на удара.

Въпреки че е мъртъв, според правилата на игрите, когато опонентът му се отказва, Арихион автоматично става победител и по този начин успешно защитава титлата си. Макар че това едва ли е точно начина, по който би искал да спечели, от положителна гледна точка Арихион, ако беше спечелил по по-традиционния начин, днес вероятно никой нямаше да го знае. Но както изглежда, над 2000 години по-късно хората все още говорят за легендарния му финален двубой и никой не помни името на опонента му.